Опосуми
Логорея била гръцка дума и идвала от logos – слово, реч, и rhoia – течение, истечение.
А иначе днес си я ползваме като синоним за неудържимо, превъзбудено говорене и затлачващо многословие.
В психиатрията пък е симптом при патология на речта – съчетание на скорост на говоренето и в същото време многословие, празнословие и или безсмислен поток от думи.
Като клиничен симптом се наблюдава при сензорната афазия, маниакалните състояния и шизофренията…
Не, това не са мои думи…
Не са…
А иначе думата логорея е често използвана пейоративно, за да опише проза, която е твърде абстрактна и следователно съдържа твърде малко конкретен и ясно определен език…
Ужас – това пак не са мои думи.
Какво става – май и мен ме улови логореята?…
Но тъй като абстрактното писане трудно може да се визуализира, на пръв поглед изглежда, че написаното няма смисъл или пък думите са твърде обилни.
Пишещите в академичните полета, обвързващи себе си предимно с абстрактното, например философията и особено постподернизма, обикновено не успяват да използват широко конкретния език, за да представят своите идеи, и така едно изследване – повърхностно или не, особено от друго поле на науката и съответната му гледна точка, на техните възгледи може да накара някой да остане с впечатлението, че всичко това са глупости или нонсенс, от тук и на английски пейоративния епитет „помобабъл“ (неологизъм от постмодерно бръщолевене (бабъл, babble)
Стига де, пак се увлякох, ама пък това вече май си е чиста проба постмодерната логорея.
Нали!?!
Кефя се! – значи и аз вече съм заразен.
Съответно, получава се така, че общото очакване в тези научни полета е винаги нещата да звучат на пръв поглед като нонсенс, което е и очакване за източник на хумор, но досега само имитират постмодерен текст и като го генерират случайно…
Стига де!
Я да избягам от логорейното си ложе и да ви дам истински пример за логориен хумор с класика в жанра Сокал. Алън Сокал по традиция от юноша симпатизира на левицата и преподава математика в Националния университет на Никарагуа по време на управлението на сандинистите.
Той получава бакалавърска степен от Харвардския колеж през 1976 и докторска степен в Принстън през 1981. По-късно работи в университета Ла Сапиенца в Рим и в Нюйоркския университет. Изследователската дейност на Алън Сокал е в полето на математическата физика и комбинаториката.
През 1996 той решава да провери, дали постмодерното културно списание „Social Text“ ще публикува какъвто и да е предложен от него материал, който изглежда „ласкаещ идеологичните (пред)убеждения на редакторите“. Алън Сокал предадава за публикация напълно безсмислена статия, озаглавена „Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity“ („Престъпвайки през границите: Към една трансформативна херменевтика на квантовата гравитация“).
И познайте какво става? – не само публикували статията му, но дори и го титулували Професор.
Сетих се за тази дивотия, превърнала се в класически пример за логорея, покрай нашествието на какви ли не политически опосуми в медийното ни пространство напоследък.
В Ледена епоха ледовете започват да се топят, а щурото стадо начело с Ленивец, Мамут и Саблезъб тигър предприема спасително пътешествие, в което Опосумите са само една двойка забавни пакостници, които винаги успяват да си намерят белята… А, да – те отлично владеят и катеренето по нервите…
Та взех да се притеснявам да не вземат да се разтопят ледовете и да рукне една студена вода. Особено ледовете на камените лица, които дори дори едни съчки в гората не могат да съберат, а иначе все търсят нещо в Интернет и искат всички да им докладват в Мрежата.
Интересното е, че малките опосуми се държат обикновено в природата, хванати с опашките си за майката… Защото в природата опосумът е сиво създание, голямо приблизително колкота домашна котка. Има заострена, издължена бяла муцуна и малки лъскави очички. Опосумът спи през деня и излиза нощем. Опосумите са двуутробни бозайници, които носят малките си в торби на коремите си.
Подобно на котенца и кученца бебетата опусуми си раждат слепи. Така че първата им работа е да се сгушат в уютната торба на майчиния си корем. В торбата могат да се поберат и да се хранят едновремено около 13 бебета опосуми. Настанени одобно там, те ходят навсякаде с майка си. В торбата дребосъците растат, докато достигнат големината на малка мишка. После, след пет седмици, те изпълзяват навън и яхват на конче майка си. Те се вкопчат в дебелата и сребристо черна козина с острите си, закривени нокти.
Натоварила бебетата на гърба си, майката опосум подскача през гората или препуска от клон на клон в търсене на храна. В гората търси плодове и зърна, а на дърветата-насекоми, птичи яйца и други дребни животинки. Когато някое от малкине се умори, просто си изтъркулва обратно в торбата, за да си почине.
Опосумите имат и друга странност в поведението си. Повечето хищници предпочитат жива храна и губят интерес към плячката ако е мъртва. Ето защо понякога опосумите се преструват на мъртви, за да се спасят от враговете си. Щом хищникът изгуби интерес и се отделечава, опосумът най-спокойно се изправя и си продължава по пътя.
Ами няма поука…
