Примиренство, наречено Балотаж
Бях на 17 години тогава и не знаех значението на нито една от двете думи.
Поне в Джебел никой не ги използваше.
А аз си бях просто едно начинаещо младо боксьорче в „Арда“ – Кърджали.
Бях тренирал цифром и словом 3 месеца и Тренера реши да ме прати да се бия на Републиканско в Сливен.
И за да няма интрига – веднага си казвам и признавам: едно момче от ЦСКА си ме преби по всички правила.
Само да обясня как се получи Якото Пребиване.
Първо – наистина лошия за мен жребий.
Второ – Тренера ме накара скоростно да отслабна и наистина не бях в кондиция.
Трето – Надъха ме с думи, че дори и да ме бият, аз пак отивам напред в боевете, защото сме били малко в категорията и това му била идеята: да ме вкара в по-лека категория, а там, колкото и да те бият, все минаваш напред и имаш шанс за медал.
Но явно Тренера не бе гледал Момчето на ЦСКА…
А аз го усетих още в първите секунди на първия рунд…
Издържах го този рунд и на почивката буквално профъфлих:
- Ами сега?
- Дръж се – ми каза тогава Тренера.
Удържах и втория рунд, но не благодарение на неговите тренировки, а явно, защото си имах физиката да държа на бой.
И пак фъфля на почивката:
- Тоя яко бие…
А Тренера ми попива потта и ме успокоява:
- И да те бие, все тая, вече си на следващия кръг, устискай само и тоя рунд!
Както и да е – устисках геройски и третия рунд.
Влезнах в схемата.
Но на другия ден беше жребия за втория кръг – паднах се да играя с едно момче от боксовата школа на „Левски“. А тя беше най-добрата. И се отказах доброволно – все пак бях ял бой три рунда и бронзовия медал ми блестеше като Мираж на върховната боксова слава.
Вярно, детски спомени…
Ама защо ли ми идат на талази?
И то точно сега предбизборно? – наистина не знам…
