Този въпрос ми хрумна докато четях хумора на глобалния свят.
Традиционни обиталища на сериозността като политика, медии, мениджмънт и дори медицина днес се оказват все по-отворени за смеха. Там, където някога се е приемал като кощунствен или неадекватен, днес той е все по-приемлив. Странно е, че военните още не са го взели на въоръжение. Представете си как само миротворчески ще ги натръшкаме с нашенски хумор онези тъмни сили в Ирак и Афганистан.
В началото на 80-те години на миналия век си избрах да пиша дипломна работа за хумора и сатирата в българските медии. Научният ми ръководител ме посрещна съвсем академично и после съвсем по човешки ме попита дали смятам наистина да се дипломирам с тази тема. Честно – тогава не разбрах дискретния му тънък академичен намек да сменя темата си и му обясних, че съм от Джебел и там ние така си говорим: покрай майтапа си казваме и всичките истини.
Професорът ме изгледа продължително, помисли и внезапно, и съвсем не по академичному се засмя от сърце и махна с ръка: „Ами щом вие в Джебел го правите и все още не сте се избили, защо и ние да не го направим тук. Давай, пък да видим какво ще стане…“ И подписа конспекта ми.
А по някакво щастливо стечение на обстоятелствата точно по това време популярната тогава група „Трамвай 5“ направиха една песен за усмивката,която преобразявала човека и която за нула време се превърна в хит. Така и озаглавих работно дипломната си работа – Усмивката, която…
Да си призная, че когато се набарбаках дълбоко научно в темата, проумях академичното опасение на научния си ръководител – оказа се, че в българската култура отношението към смеха е доста объркано и противоречиво.
Смехът винаги е бил гледан подозрително, особено когато си е позволявал да бъде просто забавен, да доставя удоволствие, без да преследва нравствени или политически цели. Според официалната (т.е. идеологически коректна) критика смехът имал точно определено предназначение – да „бичува обществените недъзи“. Преобладава разбирането, че той е някакво политическо и нравствено сечиво, с което може да се издялкат ръбовете на обществото. Той е опасно оръжие, което руши властта на тираните, кара ги да се чувстват самотни и безпомощни пред могъществото на всенародния присмех. Поради което тираните ненавиждат хумора и с особена енергия го преследват. Доблестни херолди на смеха често са били убивани, затваряни, интернирани и т.н.
Така смехът се оказва източник на страдание и героика. Това е любимата теория на посредствените хумористи, а те са предимно сатирици.
Иначе казано, смехът трябва да се държи сериозно и отговорно. Той е или героичен в своята обществена активност, или срамен в своето весело лекомислие, а поради това и пренебрегван. Тази изкривена представа е една от причините за известна диспропорция в отношението между смеха и сериозността в българската култура, в която страданието е сакрализирано.
Някой нещо да каже нещо за научните и теоретични дълбочини, в които бях нагазил?
Да ама тогава бях идеалист, а наскоро проумях, че притискан от официалната идеология в сферата на дидактичната, политически ангажирана и назидаваща сатира, смехът често изтича в маргинални и неконтролирани пластове на културата
халатура, чалга, хип-хоп, графити, градски фолклор, интернет и пр. А да се вменяват на смеха функциите на социален педагог или политически регулатор е нелепо. Това може да е приемливо за сатирата, но не и за хумора като цяло. Смехът никога не е успявал да моделира никое общество. Човек трябва да е твърде наивен, за да си мисли, че вицовете за Тодор Живков някога са застрашавали неговата власт или че вицовете за мутрите днес влияят върху синосуидата на криминалността.
Представата за смеха като сила, която деградира авторитета на властта, без да е изцяло погрешна, е силно едностранчива. Смехът може не само да руши, но и да канонизира авторитети. Изследователи на средновековния карнавал в Западна Европа нерядко са обръщали внимание, че хумористичното преобръщане на официалните ценности не води непременно до тяхното обезценяване, а прави и обратното. След като си е „поиграло“ с тях, по израза на Гуревич, съзнанието ги включва в своя универсум. Това правило винаги е било валидно, макар не винаги да е било разбирано и оценявано.
Усмивката на модерния политик е нещо, без което изглежда невъзможно да се печелят избори. В това отношение Волен Сидеров е като рудимент от минала епоха, а Стефан Софиянски ни слави в Европарламента напук на българското правосъдие.
Комерсиалните тв канали уверено разширяват квотата на смеха в своите програми. Това важи не само за семейни комедии и шоута с монтиран смях зад кадър от типа „Най-смешните … домашни видеоклипове, животни, реклами“, но дори за новините. Генка Шекерова и Венелин Петков за една вечер се усмихват по-често, отколкото незабравимият чичко Филипов за цяла година.
Хуморът е господар на рекламата.
Хуморът е ракета носител на повечето послания – било то търговски или чисто социални. Вярно – понякога преднамерено се преминава границата на приличието (напр. в рекламите на „Спрайт“ и мрежата Loop), защото явно конвенционалната шега вече не продава достатъчно добре.
Бегъл поглед в Интернет е достатъчен, за да се види, че мрежата и смехът са неделими. Не става дума за сайтове с вицове, смешни истории и карикатури, а за нещо ново в същината си. Анонимността във форумите, както и фактът, че обичайните властови отношения там са елиминирани, правят от смеха нов вид средство за въздействие. Остроумията в мрежата понякога са по-дръзки и по-злъчни, отколкото в живота, но те могат да бъдат и силно предразполагащи. Приветливият и мек хумор е особено ефективен инструмент за привличане на вниманието. Затова много сайтове разчитат на някаква закачка. Същото важи за пиктограмите от препинателни знаци, които внасят шеговит нюанс в общуването.
Битието на съвременния човек заприличва на глобална шоупрограма, а модерният смях се превръща в нещо като лека масова анестезия, някаква нова болест – хуморея.
Тъй като стана дума за Интернет като отдушник на притискания в официалността смях, нека видим как мрежата подхожда към тази деликатна материя. Ще използваме само един, но за сметка на това красноречив пример – вицовете за Бойко Борисов, които някой е пуснал там и които вече, както се казва, тръгват из народа. Това е хумористичен епос, който започва от Сътворението и завършва в Безкрайността, тъй като Бойко Борисов е замесен и в двете неща, а и какво друго му остава, след като излови престъпниците и запълни софийските дупки – просто да запълни и една фундаментална празнота в българската култура
Когато реже лук, Бойко Борисов не плаче. Лукът плаче.
Вместо конец за чистене на зъби Бойко Борисов използва бодлива тел.
Когато дарява кръв, Бойко Борисов отказва иглата. Иска нож и кофа.
При раждането на Бойко Борисов единственият разплакан бил докторът. Никога, никога не пляскайте Бойко Борисов по дупето.
Бойко Борисов е изобретил черния цвят. Всъщност той е изобретил всички цветове освен розовото. Иван Костов е изобретил розовото.
Пулсът на Бойко Борисов се измерва по скалата на Рихтер.
Бойко Борисов знае последната цифра на числото Пи.
И е броил до безкрайност. Два пъти при това… И т.н. Има още много и без съмнение броят им ще расте.
Впрочем всичко това са преведени от американски сайт шегички за Чък Норис, но то не е толкова важно. Същественото е, че добре пасват на нашия човек, звучат забавно и смешно. Тази малка „Батебойковиада“ издава известна жажда за български, раблезиански, гротесков и безгрижен смях. Тъй като българската хумористична мисъл не го предлага, той е внесен от чужбина. Жаждата за лекомислен и безгрижен хумор е номинирала столичния кмет за нашенски Гаргантюа и изглежда той не би пропуснал да изпълни и тази роля. В афористично изваяния образ той е всичко, което ние бихме искали да бъдем – поне за малко. Да видим какво ще стане. Той го прави вместо нас. Непрекъснато. Като комиксов герой. В началото на своята кариера на публична личност той позволи на журналисти да му пипат мускулите, а сега, след като лови престъпници и запълва дупки по софийските улици, изглежда е готов да запълни и една празнота в българската душевност – дупката на смеха.
Готов е да бъде смешен, щом това е приятно на бъдещите му избиратели.
Тази роля няма никак да увреди неговия грижливо изграждан медиен образ, а тъкмо обратното. Ще служи като арматура в кофража на и без друго внушителн
Възможно е в дъното на всичко това да стои самият бате Бойко. След като владее Времето и Пространството, би било странно да не държи и юздите на Смеха.
Любопитно в случая е още нещо. Интернет връща фолклорния характер на културата. Прави я разговорна и по някакъв виртуален начин „устна“, какъвто е фолклорът. Ето какви странни неща стават около нас, докато ние в героична поза се взираме към историческия хоризонт на ЕС. А в същото време губим идентичността на българския си хумор и се кефим на вносния, чиито вицови ситуации са твърде далеч от нашите ( сериала „Тя и той“ по БТВ) но това не ни пречи да кълвем на подобен хумор, поднесен ни в рекламни или политически послания.
Къде си, Чудомире?
Бях решил да не споменавам напразно името ти, но не издържах.
Защото съм убеден, че колкото и да думам на дъщерята, снахата няма изобщо да вдене.
Ти как мислиш – защо?
Ами защото в глобалния свят смехът вече не е това, което е бил някога. Той се променя, както се променят и неговите употреби. Изглежда нищо вече не е разбираемо и продаваемо, ако не е подправено с щипка смях и поднесено с намигане.
