Покрай търговията научил италиански, а вече знаел гръцки от ранното си училище, владеел и руски. Не знаел само български. Тогава писал на сестра си, че у него се е пробудило чувството за народностна принадлежност и с изкараните от водката пари иска да построи голямо училище. И така, Априлов завъртял производството и търговията, натрупал достатъчно, за да живее охолно, но видите ли – у него се събудило родолюбието. Със спечелените средства той построил сградата на първата гимназия в България, която сега носи неговото име. Васил Априлов изоставил водката, но тръгнал да обикаля другите богати българи, за да събира пари за изграждането на още училища. И само след 5-6 години с тези общи пари били построени 12 светилища на българското образование. А той самият най-сетне научил и българския език.

Естествено, че докладвах примера на първия ни истински капиталист, производител на водка, още в късния следобед пред Постоянното присъствие в кръчмата на Гената – та къде и другаде можех да намеря по-подходящо място, за да споделя впечатленията си от прочетеното.

- Видяхте ли, произвеждал я не в бирени бутилки и не безогледно за руския пазар, а само високо качество за Европа – с тон на познавач даде експертното си мнение Гената.

- Но първо в душата му се пробудило родолюбието. За какво да произвежда? За себе си – да, това е естествено. Но едновременно с това битува и желанието да направи нещо за другите – с типичния си патос изръкомаха Поета.

- Ама при него е имало желание да направи нещо за народното образование. Не да прахоса парите за каляска и за палат с високи дувари, а да ги даде за духовност – назидателно-дидактично обобщи с поука и Даскала.

Накрая всички сме единодушни в резолюцията си, че колкото до „тайнствата“ в нашата политика и корпоративните далавери, английският журналист не ни казва нищо ново.

Та нали още в Библията пише, че няма нещо скрито, което да не е излязло наяве и няма нещо тайно, което да не е станало явно. При нас обаче, разгадаваме тайните и откриваме скритите работи доста по-късно. Кой знае защо чакаме дяволът да си оплете мрежата и да хване рибата… А през това време се натрупват още тайни и още скрити работи. Така тече животът ни. Изглежда такъв е опитът ни, придобит в несполучливите въстания, войни за национално обединение и социални преходи. Такова е и нашето отношение към времето… А най-странното е, че то се харесва на англичаните. Те скрито или явно признават, че у нас се живее по-добре. Е, парите не ни стигат, но то пък си е наш проблем.

Иначе, през този декемврийски следобед всеки мълчаливо отброи борча си по тефтера и мина през бара на Гената, за да се зачеркне името му там.

Явно никой от нас не иска да влезне в Европа с личния си борч от вчерашния ден. Въпреки че иначе всеки усеща тежестта на този ден върху раменете си. Но тя е колективна тежест, която нито е по нашия джоб, нито във времето на едно, че и две поколения дори.

През това време Поета ни разказва за Адриана. Тя е главната героиня в едноименния роман на талантливата писателка Теодора Димова – дъщеря на класика и вероятно най-европейския български писател Димитър Димов. Поета е донесъл книгата и ни зачита един неин и монолог: „…никъде другаде не се случи такова отвратително нещо, както в България, тук фактите надминават въображението, дори е ужасяващо да се говори за тези неща, комунизмът беше по-доброто състояние за България, отколкото демокрацията, демокрацията беше хвърлена тук като жертвено агне и тутакси разръфана, разкъсана, умъртвена, България успя да умъртви демокрацията, нещо, което никъде другаде не се случи, затова сега на мястото на държавата има стотици малки парчета под формата на тъпоумни мошеници, това е, което се случи с България, тя изтече между пръстите на мошениците и сега вече не съществува държавата България, а само нейната привидност. Единици са тези, които виждат привидността на бившата държава и бившата държава смята тези единици за опасни престъпници от морално естество…“

За романа си „Адриана“ Теодора Димова получи номинация за литературната награда „Елиас Канети„, а Елиас Канети е български евреин, роден в Русе, но израснал в Европа – нобелов лауреат за литература.

- И аз имам един подобен монолог – изгледа ни Поета. – Господ ли нещо се разсърди, та опожари земята ни и изгори хляба ни, ние ли някъде сбъркахме, та потоп ни заля и удави, страх ни тресе за днешния ден, гърчим се от ужас за утрешния несигурен къшей… Живеем в стрес, умираме млади, газят ни по пътищата със скъпи лимузини и дори не ни се извиняват, обгазяват ни, тровят ни, угасваме бавно, неусетно дори. Сякаш чувстваме вина, че още сме живи, че пречим някому, срамежливо се усмихваме и гледаме да не бием на очи, стараем се да не обидим някого, ден да мине, друг да дойде, да се свърши животът ни, та облекчено да въздъхнем за последно. Може да не е толкова литературно издържан, но пък е изстрадан наистина.

А земята изсъхва и се гърчи в жегите. Затова ни опекоха с цените на плодовете и зеленчуците. И пак слънцето е виновно, че хлябът поскъпва.

Замолихме се за дъжд. Заваля. И така заваля, че само за няколко часа почти се издавихме. Улици – ала Венециански канали, колите с намачкани ламарини, защото или са паднали в дупки, или са се спрели една в друга. Стотици катастрофи.

И си припомняме бурите. През тази година Кърджалийско след един дъжд остана и без пътища, и без мостове. Ей тъй, както е било сушина, завалява и изведнъж река Владайска помита едноименния си квартал.

Излиза, че няма никакво значение, дали ни помитат пожари или дъждове. Не сме Япония, та земетресения да нагъват земята като юфка, но е достатъчен само силен дъжд, та всичко да бъде изорано. Не сме карибски остров, който е отнасян от вълни цунами, но пораженията от всеки избил тръбопровод обикновено са по-тежки, а поправката отнема по-дълго от поствоенни реконструкции. Не сме и вулканичен остров, където лавата да изпепелява неспасяемо всичко живо по пътя си, но пожарите, предизвикани от нехайни или алчни хора създават същите поражения.

Почти свикнахме, да сме винаги в криза. Защото в годините демократично управление всичко, което трябваше да се вложи в здравината на живота ни – градски и природен – потъна в нечии джобове, а ние останахме с последствията, които ту ни изгарят, ту ни давят.

Такива неща и по този начин си говорим в нашата квартална кръчма със затихващи вече функции. А аз имам за задача и изпълнявам поръчението на Постоянното присъствие да документирам тези разговори и да ги оформям като за публикации във вестник. Доколкото мога де и доколкото редакторите на някой вестник ги харесат. Защото кръчмите, колкото добре да работят, все някой ден ги закриват, но изреченото в тях е редно да остане.