Изплащане на стари борчове или панахида за една квартална кръчма

Някога един сръбски футболен радиокоментатор описваше изключително живописно и картинно положението на терена: „Мрежа на кoнци, врaта на трeски, вратар на мръвки — и гол пак нeма!“.

Този изключително динамичен и драматичен класически коментар, изписан с червени букви върху синя лента, е опънат върху гредата над бара на нашата безлична на вид, кротка като поведение и почти конформистка по дух квартална кръчма. Изписа го един художник, приятел на Поета, срещу половинка гроздова от оригиналните запаси на Гената, по идея на Даскала, според когото този коментар пасвал стопроцентово на Великия ни преход към Световната Демокрация като цяло и за състоянието на държавата ни през последните 17 години в частност.

А иначе, дори и ние от Постоянното присъствие не знаем дали Гената има някакви звезди в лиценза за кръчмата си. Пък и защо ли ни беше да знаем? – достатъчно ни е, че всичко тук винаги е много по-евтино и всеки ден освен стомасите си с по някое друго питие, можем да посгреем и душите си с дълбокоаналитични анализи, коментари и разкази за живота, който преминава покрай нас ден след ден, месец подир месец, петилетка до петилетка…

И едва през декември 2006 г. разбрахме, че нашата квартална кръчма изобщо, ама изобщо не отговаря на стандартите на Евросъюза, където решиха да ни приемат и Гената смята да я закрива, защото реконструкцията й съобразно евростандартите не му била изобщо по джоба.

Каза ни го някъде около Коледа и ни покани в последния ден на 2006 година всички от Постоянното присъствие заедно да изгорим дебелия тефтер с вересиите, за да влезнем начисто в Европа, като ни помоли най-напред всички задружно да се включим в неговото финансово обезмисляне.

Това бе най-културната покана за връщане на борч, която ние от Постоянното присъствие бяхме чували от 17 години насам.

А самата покана бе съпроводена с по една безплатна почерпка за всеки, защото Гената бе истински син на Бай Генчо Контрата, чиито портрет висеше над бара.

Бай Генчо Контрата десетилетия наред държеше най-реномирания казан за варене на ракия в Долината и с неговите спестявания в суха пара и бурета отлежала ракия Гената отвори тази кръчма.

Бай Генчо Контрата не обичаше:

- гърците, заради Византия и Византийското робство;

- турците, заради Османската империя или незнам какво си там, според новите историци, присъствие, робство или просто по-агресивна културна инвазия;

- руснаците, заради това, че техен танк бе потрошил 18 черешови дръвчета в бащината му градина през есента на 1944 г;

- американците, заради това, че винаги имали много пари и правели хората на маймуни в частния си политически зоопарк. Наистина така казваше – политически зоопарк.

А накрая намрази щелокупно и европейците, заради техния Европейски съюз, който си позволи да посегне на нещо толкова свещено, като българската ракия. Това вече лично го удари, заради казана естествено. И той не го понесе.

Лека му пръст!

Но бай Генчо си остана един от нас.

Ние бяхме тези, за които по това време английският журналист Джон Хамилтън написа книга. След като сменил няколко заглавия, накрая се спрял върху „Чашата на гадателката“. Преди десетина години той дошъл в България, за да обясни на англичаните в репортажите си до „Файненшъл таймс“ какво се случва в страната ни. Явно, хубави интересни репортажи са били, щом днес в България вече 40 хил. негови сънародници си накупиха имоти.

Първоначално той мислил да озаглави книгата си „Българските тайнства“, защото според англичанина в България винаги остава нещо скрито: става нещо например в политиката, а после се оказва, че май не се е случило или, че изобщо не е така. И най-неочаквано Джон честно си признава, че времето у нас върви по друг начин, отношението към времето е различно от това, което имали хората в Англия. След което прави своя генерален и изненадващ извод – затова било хубаво да се живее тук.

Според Джон Хамилтън нашето българско време най-общо казано, представлявало равновесието между времената на Изтока и времената на Запад. Още от своето раждане като народ, българите са успели да възприемат дейната същност на западното време и сладката, разточителна леност на Изтока. Българинът обича да си пие ракийката на чардак, но тя особено му се услажда след добре свършена работа. Пада си по хубавото вино като древните арабски поети, като французите и испанците, но в същото време е останал верен и на траките – грижливо отглежда лозите и е майстор в правенето на вино.

Преди всяко начинание българинът пие глътка от рубинения елексир за късмет, а след това – за награда за свършеното. Днес ни заливат с реклами за бира, та станахме повече бираджии. Но това също е вид общуване, чрез което полека-лека разбираме стойността и на двете питиета, пък и защо различния от нас цени едното повече. Пием и уиски, но да не забравяме и водката.

Като стана дума за водката, смътно си спомням едно предание, според което монах в далечен руски манастир е бил нейният първомайстор. А сред знаменитите производители на водка се нарежда и нашият възрожденец Васил Априлов, родом от Габрово. След като завършил образованието си в Одеса, посъветвал се с някои забогатели вече българи и разбрал, че руският пазар е безбрежен. Тогава се сетил, че може да произвежда само качествена водка, двойно или тройно пречистена и да търгува с Италия и Западна Европа. Построил фабриката си и започнал да произвежда водката.