Еклесиаст

Суета на суетите!

Каква полза българину от всичкия му труд, в който се труди под слънцето?

Народно събрание прихожда, Народно събрание прехожда и захожда, а страната все на място стои.

Отхожда вятър към юг и се връща към север, непрестанно обикаля и отхожда, ала винаги, изглежда, минава през главите ни.

Всички закони излизат от столицата и отиват в провинцията и пак се връщат назад, обезчестени, смачкани, погазени – и страната е все същата, сиреч не прилича на нищо.

Което се прави, то е правено, и което е било, то е, което ще бъде. И няма нищо ново под българското слънце.

Има ли нещо, за което може да се рече: „Виж! Това е ново и умно!“ То е било все такова, каквото си е четири десетилетия преди нас, и ще бъде все същото.

Аз дадох сърцето си, за да издиря и изпитам чрез мъдростта за всичко, що бива на българската земя.

И видях всички дела, що се вършат под българското слънце.

И ето – всичко е суета и угнетение на духа.

От варварски народ никога не става държава.

И дефицитът никога не става излишък.

Аз рекох на сърцето си:

- Ела да опитаме всичко! Тая страна не може да няма историческо предопределение и ударите на съдбата не може да не я тласнат напред!

И се въоръжих с чест, правдолюбивост, снизходителност, търпение.

И срещнах гражданин, шибан от бича на неразумен властник. И викнах томува:

- Стой! Ти нямаш право според конституцията и човешките и гражданските свободи!

А когато влязох помежду им, за да ги разделя, видях, че и единият, и другият са чисто и просто мошеници. Тогава отидох да се оплача от единия и другия на по-големия, най-големия властник. Но когато го доближих, усетих, че от него лъха зловоние на труп.

После видях на главната градска стъгда събрани множество бедни человеци, а един от силните мира сего им говореше отвисоко и всички слушаха с внимание и одобрителни викове.

- Не вервайте никого, освен на мене – казваше той. – Всички са лъжци, крадци и разбойници – само аз съм чист като гълъбица.

И виждам го, че лъже. Защото знаех колко стада бе откраднал, колко жени прегръщаше тайно и в какви благовония се къпеше у дома си.

Тогава се доближих до нещастните слушатели и рекох им тихо:

- Не го вервайте! Лъже ви за всичко.

А те ми се присмяха и отвърнаха:

- Охо! Ти мислиш ний не знаем? По-добре от тебе! Ама той ни лъже еднъж, а ние него – триж. Защото всеки от нас чака да получи облага от него.

И ми дадоха гръб, а продължиха да пляскат с ръце нему.

И разбрах, че едните заслужават другите.

И че безумието превъзхожда мъдростта.

Затова се обърнах и отчаях сърцето си за всичкия труд, що съм се трудил под слънцето.

Аз рекох на сърцето си: Дай да ги видим по-отблизо и да изпитаме що са те. И си набодах на игли – дейци, борци, оратори, държавници, и ги турих в кутии да шават с краката нагоре.

И видях с микроскоп едни и същи разчленения в душите им. Един и същ символ на вярата, прост и ясен:

- Държавата е безстопанствено говедо- езди, стрижи, бръсни, дои, както, колкото, когато и докогато можеш!

- Радвай се на живота и всякак се мъчи да бъдеш на власт!

- Защото, както в смъртта – няма ни деяние, ни помишление, ни знание, ни полза в опозицията.

- И по-добре да бъдеш магаре на власт, отколкото лъв в опозиция!

Хамлет, принц датски

Вестник „Зора“, бр. 1210, 25 юни 1923 г.

Авторът на този фейлетон е Димитър Подвързачов. Половин век той бе "арестуван", навярно защото с него Хамлет принц Датски изважда наяве българските още неизживени робства и несбъдливости, българските бягства към жалката свободица на вчерашния хляб, подарения хляб, заради която сме готови да наврем шия в ново робство. „От варварски народ – казва там Подвързачов – държава не става“. Тук Подвързачов развенчава една от основните заблуди на демократизма: че мнозинството винаги е по-умното, знаещото, можещото, разбиращото.

Казват: Подвързачов бил жесток реалист. „Еклесиаст“ е класически пример как състраданието може да произвежда зло и само зло. Дефицитът на справедливост, триумфът на ежедневното зло, е според него от хроничния български дефицит на гражданственост. И този дефицит никога няма да стане излишък – докато безумието на тълпата продължава да превъзхожда мъдростта, достойнството почтенността. Демокрацията без демократи, която и днес продължава да се вихри из българските дни, има дълбоки и яки корени.

Духовен аристократ по рождение, с цялото си творчество Димитър Подвързачов принадлежи към модерната българска десница през ХХ век. Без да поставя България в центъра на Вселената, той вярваше в българското бъдеще, в бъдещето на своя народ, но никога не му прости мизерното безгражданствено настояще. Затова и нему не прощаваха страшносмешията, с което безпощадно оголваше нищетата из нашенския обществен мегдан.