Жан Пол Сартр
Не препоръчвам този текст на далтонисти и на хора, чиито обем на мисълта побира само байтовете на предизборния лозунг на своя партиен лидер
От психологична гледна точка е любопитно да се знае какво вълнува един политик, който до
вчера е бил в опозиция, а днес по щастливо за своите избранници стечение на обстоятелствата е вече управник, защото при някои случаи върху седлото на властта се възкачват и хора, идващи направо от затвора или от дълбокото подполие.
Особено ако са получили попътност от обществените ветропоказатели в лицето на печатни, електронни и социологически медии и свирачи, и стихотворци започват вкупом да ти посвещават творби, а невръстни дечица те молят да намалиш ценaтa на пъпешите.
Тогава Ти ставаш толкова незаменим в своите очи, че твоята честност издържа цял час, понякога дори два,че и три… но рядко по-дълго.
И как при такова положение дне се роди знаменитата мисъл: „Всяка власт развращава. Абсолютната власт развращава абсолютно.“
Кукерската обстановка, която властва в политиката ни днес, налага и своите неумолими маркентигови изисквания, едно от които е принудата да се мисли повърхностно и тя се обобщава в друг класически израз: „Царят умря. Да живее царят!“
В това отношение най-откровени са японците. Те започват всяка нова епоха с идването на поредния император – приеман като пряк потомък на Слънцето.
Примерът е важен, защото той е запазен в чист вид през Времето, нещо като историозавър ,който ни поднася политическите нрави в изначален вид. Единственото, което наистина търпи някакво развитие е нарастването на неискреността, а тя е май най-важното средство при всяка здрава политическа уредба: Византия, Китай, Великобритания са страни, където лицимерието се отглежда грижливо като част от държавническата просветеност. Още от малки на децата – бъдещи управители на света, се внушава: „Never display emotions!“ – „Не показвай чувствата си!“
Това наистина помага при началничестването.
Най-големите лицемери намират най-хвалебственото признание сред скрижалите на Историята.
Максимилиан Робеспиер – мрачният невзрачен адвокат от Арас, успява да си осигури прозвището Неподкупния, защото само малцина проумяват, че той вече е подкупен от собственото си Самолюбие и благодарение на него съумява да обезглави личните си врагове за обществена сметка.
Че как иначе? – Ако се вярва на френския историк Мишле, Робеспиер имал сред книжното си богатство творби от само двама души: Жан Жак Русо и себе си.
Преображението на бившия безвластник в настоящ властник се съпътства от сложни промени, при който, благодарение на вълшебния камък на Властта, личните изгоди се представят за обществени: щом ти си избран да представляваш обществото, обществото също ще трябва да представлява теб!
