Димо Казасов за журналистиката като кучешки занaят

Димо Казасов (1886-1980) беше най-дългогодишният журналист в България до деня на своята смърт, политик и почти професионален „превратаджия“.

Удивително е, че този извънредно небанален човек най-често бе наричан с баналното „противоречива личност“. Но че е „противоречив“, е истина.

Младият Казасов става член на Българската работническа социалдемократическа партия през 1902 г. Председател е на стачния комитет на голямата транспортна стачка от 1919-1920 г. След Деветоюнския преврат от 1923 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в пра­вителството на Александър Цанков. От 1924 до 1928 г. е председател на Съюза на българските жур­налисти.

Междувременно е изключен от БРСДП (широки социалисти) и създава нова партия – Социал­демократическа федерация. През 1927 г. напуска и нея, за да се включи в кръга „Звено“. Казасов остава там до 1934 г., когато се присъединява към Народното социално движение на Цанков.

През 1943 г. влиза в Отечествения фронт и след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. става министър на пропагандата. В правителството е до 1947 г., после заема различни други длъжности, а през 1953 г. се оттегля от обществения живот. В сайта Glasove.com прочетох три негови статии, които сякаш са писани днес.

Предлагам ви неговото откровение за журналистиката като занят, който той до сетния си дъх упражняваше.

Кучешки занят

Журналистическият занаят. Кучешки занаят. Можеш – не можеш – никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея. Защо не съм обущар, дърводелец или каменар! Чукът би трещял в ръката ми и би прокудил тревогата, която като червей гризе мозъка ми! И в какво е по-добър нашият труд от физическия? Благороден умствен труд! Какво заблуждение! Изпитвам всичката пошлост на това по-пусто и от невежеството интелигентско тщеславие.

Ние сме роби на най-тъмните човешки страсти и на най-очевидните обществени предразсъдъци. Ние сме грандомани. За нас морето е плитко до колене. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко. С време външната поза става вътрешно убеждение. Ние хвърчим високомерно над всичките проблеми на живота и ги разрешаваме с няколко замаха на лекомисленото перо. Колкото сме по-дръзки, толкова сме „по-дълбоки“. Когато дързостта не стига, прибягваме до самохвалството. Окаже ли се и то безпомощно, създаваме си антураж от слепи и му ставаме еднооки царе. Останалото идва от само себе си. Антуражът ще подеме ласките на самохвалството, ще им придаде стойността на обществена оценка и ще ги разнесе широко по света. И ехото на нашия собствен глас ще прозвучи в ушите ни като клик на обществено убеждение.

Ние сме софисти. Често защищаваме и онова, в което не вярваме. И често пъти си даваме вид, че вярваме това, което интимно отричаме. Утешаваме се, че плащаме данък на обществените предразсъдъци. Всъщност ние ги садим. Куражът на истината е обуздан от партийната дисциплина. А дисциплината често пъти не е никаква организация на действието, а е мобилизация на овчедушието. Тя е приспивателна песен на ленивата мисъл и на сънливата енергия. И все пак ние я пазим. Вместо да бъде временен такт, тя се превръща в траен култ.

Ние сме подпалвачи. Не на материалните ценности, а на човешките страсти. Наистина, пожарът на страстите лесно обхваща и ценностите, но тогава нахлузваме пожарникарската каска и с ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите.

На ума се действа бавно, на страстите и чувствата почти мълниеносно. Защо да отминаваме лекия успех, за да чакаме проблематичния?

Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителният материал на страстта се окаже безнадежден. Клеветата е нашето най-страшно оръжие и най-скрито прикритие. Най-напред ние я пущаме анонимна, но в замяна на това дръзка. След това гъвкава и комодна я отправяме към избраната жертва. Съчетанието ще извърши читателят. Това е негова грижа. Нашата грижа е друга – да се запазим от ударите на закона. Успеем ли – добре. Не успеем ли, бедата не е голяма. Бавната съдебна процедура ще ни даде закрила. Откаже ли ни я по чудо, тогава ние се навеждаме грациозно и почтително се извиняваме. Това не е подлост! Това е жест на възпитание и на снизходително благородство!

А клеветата ще тръгне от град на град, от щаб в щаб, от човек към човек и ще постигне предназначението, което сме и дали. Какво ни трябва повече? Нима не знаем думите на Хамлета към Офелия: „Да бъдеш целомъдрена като лед, чиста като сняг, от клевети все пак не ще се опазиш.“

Гладен посяга на парче хляб и го наказват. Там не само още­теният, но и обществото е блюстител на морала. Крадецът се дамгосва с клеймото на обществения позор, макар още на другия ден да може да върне това, което е взел.

А тук? Тук посягаш на нещо, от което нямаш нужда – на чуждата чест, която похитил веднъж, никога вече не можеш да върнеш. Човешкият език не познава по-жестока, по-страшна, по-непреклонна и сурова дума от думата „никога„.

Клеветата е най-страшно морално убийство. Ние удряме с нея жертвите си една след друга. При виновните поваляме невинните и тъй определяме еднаква участ и на добродетелта, и на порока. Къ­де повече от тук обществото е длъжно да се яви в ролята си на блюстител на морала?

А и то наред с нас изпитва удоволствие от моралните терзания на жертвите на нашите нрави и пера!

Къде е тук благородството на нашия умствен труд?

1925 г.