Ямата
1.
Площадът на провинциалното градче изглеждаше точно така, както трябва да изглежда площадът на един полузадрямал провинциален град – откровено безличен и безпомощно тъпо. А по време на национални празници и национални тържества изглеждаше дори безумно тъпо. Поне в живата провинциална памет на хората,а навярно и в историческата памет на градчето като цяло.
Изглеждаше тъй тъпо вече десетилетия наред,въпреки грандиозните периодични напъни на поколения местни и столични архитекти да облагородят провинциалната му физиономия.
Навярно това бе и причината изобщо да не оставя никакви следи в паметта на туристите; „А бе, как изглеждаше площадът на тези хора?“ – започваха да се питат обикновено те, когато погледът им случайно уловеше през прозореца на автобуса табелата с името на градчето.
Тогава ставаше ясно, че никой няма никакъв конкретен спомен. Дори и фотоапаратите не можеха по-късно да им помогнат, защото се оказваше, че никой, никога не се бе снимал на този площад.
Така си беше…
И навярно така щеше и да си да продължи още векове напред, ако не беше се появила онази дупка.
2.
Отначало никой не й обърна внимание. Изглеждаше досущ като всички онези безброй обикновени и почти еднакви дупки, които работниците от ВиК по традиция оставят подир себе си след всеки ремонт на водопреносната мрежа.
Беше и толкова незабележима, че няколко недовиждащи пенсионери се препънаха в нея: двама си навехнаха леко глезените, а един успя дори да си счупи бастуна.
Пенсионерът с навехнатия глезен се закани, че ще съди Общината – така било в Америка, всеки имал право да съди всекиго за нанесени морални и материални щети. И във вестниците го пишело, разпалено уверяваше наборите си в градинката той: „Ще видите вие, как ще ги одрусам зверски аз тези общинари. Поне с хиляда лева нови пари ще ги одрусам, че да ме запомнят. И дъщерята така казва…“
Но наборите му клатеха скептично глави и охлаждаха ентусиазма му:“Първо, ние живеем в България и второ-Общината за нас е като държавата, а ти знайш ли как се съди Държавата?“ – питаха риторично те, подир което дълбокомъдрено му обясниха, че Общината няма никаква вина, защото по закон ВиК трябвало да си оправя дупките.
„Тогава ВиК ще съдя и ще осъдя, но аз този крак току-така няма да го оставя“ – продължи да се кани пенсионерът с навехнатия глезен.
„Съди ги, когото и колкото искаш съди и осъждай, щом имаш бол време и пари“ – подкрепиха го солидарно съседите по пейка и само подир минута вече бяха забравили за предстоящата жестока съдебна разправа на набора им с всемогъщото ВиК.
Малко по-късно забравиха и за дупката. Пенсионерска им памет…
3.
Но от това, че никой не запази спомен за появата й, дупката не стана по-малка. Напротив – увеличи се. И една ранна утрин приюти двама от последните посетители на нощния бар. Единият дори си счупи крака, но не срещна никакво съчувствие от страна на обществото, извън оказаната му конкретна и стандарна бърза медицинска помощ:“пияница, пък после дупките му виновни“, пренебрежително сбърчи нос иначе красивичката медицинска сестра, докато си миеше ръцете от гипса.
Самият пияница, когато изтрезня, не си спомняше нищо и с учудване се взираше в гипсирания си крак. Алкохолно безпаметие…
4.
Дупката продължи бавно и незабележимо да се увеличава, а хората някак си свикнаха с нея и започнаха да я заобикалят.
Една дупка в повече или по-малко по пътя между работата и дома им изобщо не бе в състояние да наруши дълголетния им всекидневен ритъм, изпъстрен с какви ли не други дупки.
По някое време се зададоха избори и централният площад се оживи от непрекъснати и почти застъпващи се един с друг, митинги. Погледнат отвисоко той изглеждаше като мравуняк с една кръгла плешивина, подобна на обръснато теме на католически монах. Тази тонзора беше дупката,която се бе превърнала вече в яма.
Тогава, в онова предизборно време, в нея безследно изчезна един политически лидер, но почти никой не обърна внимание на това произшествие, защото Градът и Държавата както винаги бъкаха от политически лидери и степента на наситеност бе такава, че изчезването на едни от тях така и не се забеляза, както никой не забеляза дори и когато Ямата погълна цялата му партия. Политическо безпаметие… И без това политическата памет е една от най-късите.
5.
За пръв път се вдигна по-голям шум около Ямата, когато в нея пропадна едно дете: „Прав бил наш Цоньо, когато искаше да съди ВиК-то“ – спомниха си тогава пенсионерите, прекръстиха се и за всеки случай тихо промълвиха лека му пръст…
Родителите на момчето отидоха веднага в полицията, където им каэаха, че по закон трябва да изчакат 24 часа, преди да го обявят за издирване, а след 24 часа им поискаха негова снимка и наистина го обявиха за издирване, но единствено местният вестник свърза Ямата с изчезналото дете и проследи историята на дупката.
Тогава от Общината веднага поставиха ултиматум на водопроводните специалисти и те изпратиха един камион с работници да запълни и покрие Ямата. Работниците я огледаха и докладваха, че тази работа е по-дебела, отколкото изглежда и поискаха един самосвал. Цял ден самосвалът изсипваше пръст в Ямата , но когато се стъмни все едно, че никой нищо не бе работил.
Няколко дни по-късно, през нощта, в нея потъна и един заблудил се турски ТИР.Тогава площадът осъмна окупиран от полицаи и журналисти с камери, микрофони, касетофони и химикалки, както и стотина безработни зяпачи.
На следващия ден Града с неговата Яма бяха централна тема в новините на всички национални медии,но не заради изчезналото преди седмица момче, а защото се предполагаше, че турският ТИР превозвал огромна пратка хероин.
Междувременно няколко бетоновоза безспирно се опитваха да запълнят Ямата, но резултатът в края на работното им време бе същият като предния ден, въпреки че извозвахаха дневния капацитет на общинския бетонен център.
След като цяла седмица Вик, заедно с Общината, се мъчиха да зарият Ямата, най-после вдигнаха ръце и помолиха Държавата да им помогне.
6.
Държавата, съвсем по държавнически, естествено най-напред изпрати специална комисия от експерти, които на място да се запознаят с проблема, да анализират ситуацията и да набележат предварителни мерки за овладяване на ситуацията, докато…
А бе, съвсем накратко – държавническо безвремие…
Докато специалистите се запознаваха с Ямата, Общината я огради с парапет. След дълго умуване държавните експерти решиха да проучат въпроса в дълбочина и командироваха група опитни спелеолози, които професионално да се гмурнат в Ямата. Пещерняците се гмурнаха, но повече не се показаха. Докато ги чакаха, държавните експерти задължиха Общината да огради Ямата с масивна желязна ограда, защото бездомните кучета бяха разбрицали паянтовото парапетно ограждение, а освен това и да я боядисат в оранжевожълто, раирано с черни ленти.
7.
Вече никой не правеше митинги на площада, защото Ямата от една симпатична тонзорка се бе превърнала в масивна плешивина и бе погълнала по-голямата част от него.
В замяна на това той пък се превърна в най-оживения провинциален площад на света, защото междувременно всички вестници почти непрекъснато пишеха за Ямата,телевизиите излъчваха едва ли не серийно репортажи и градът вече за постоянно бе изцяло окупиран от туристи и телевизионни екипи. Особено, когато няколко седмици след изчезването на турския ТИР, в центъра на столицата, като за капак разстреляха публично един от наркобосовете в Държавата.
Вече никой от туристите, когато напускаше града, не се питаше как е изглеждал площадът му. Напротив, възклицанията бяха единодушни и всеобщи: „Ей, ама страшен площад, а!!! И каква само яма…Като същинска ламя ненаситна е зейнала в средата му.“
8.
Но Ямата се оказа по-страшна дори и от приказна ламя и докато държавната експертна комисия, натоварена с разрешаването на проблема, заседаваше, тя окончателно погълна целия площад, заедно с масивната оранжевожълта, раирана в черно, метална ограда.
Тогава дойдоха представители на „Гинес“, за да регистрират града като единствения в света, който вместо централен площад има яма,която като космическа черна дупка бавно го поглъща. Регистрираха го без проблеми,а хората, живеещи в близост до бившия площад масово се изселиха и съвсем навреме, защото Ямата продължаваше да расте.
Ненаситната й лакомия явно нямаше предел…
Останалите хора от града също се замислиха и започнаха вълнообразно да се изселват, без дори да изчакат пълзящия ръб на Ямата да оближе дворовете им.
9.
Градът опустя – напуснаха го дори и кучетата от крайните квартали. Скоро щеше де се превърне в една огромна бездънна Яма.
Държавната комисия се събра на последно заседание и членовете й единодушно взеха решение градът да се заличи от географската карта на Държавата: „Няма град – няма проблеми!“ – почти тържествено обяви Председателят й и с видимо облекчение затвори последната папка с експертни доклади.
- Но нали ненаситната Яма остана…И продължава да расте. И то точно в центъра на Държавата… – опита се да възрази един от членовете на Комисията, но веднага се замисли и също затвори папката пред себе си, после махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадна муха и я вдигна, за да гласува, заедно с другите, за заличаването на Града от географската карта на Държавата.
Явно бе пресметнал за колко време ямата ще погълне държавата и явно годините му се сториха достатъчно отдалечени от днешния ден, за да
бие тревога точно днес, когато всички най-сетне бяха намерили решение за града.
В крайна сметка, от цялата тази история най-много пострадаха журналистите и туристите: журналистите изгубиха един постоянен източник на новини и хонорари, а туристите отново няма къде да се с нимат за спомен.
