Лудият и глутницата

1.

В седем без петнайсет Луд Виден извади от джоба си разтопена шоколадова вафла и примлясквайки я изяде, подир което лакомо облиза полепналата по станиола глазура, забърса брадясалата си брадичка и с щастливо изражение на лицето се огледа. След като се убеди, че всичко на площада е наред, той подсвирна като кос, бръкна дълбоко в джобовете си и закрачи право напред.

Беше един от десетките кротки луди в този град на десетки хиляди беснеещи нормални хора. За разлика от тях обаче, той никому не досаждаше и никому не пречеше. Спеше, където завърне и се хранеше с каквото му падне. Но ако някой – най-често дете, речеше да го ядоса, достатъчно бе само да излае подире му. Тогава сякаш хиляда бяса се пробуждаха в него и в посока на излайването политаха всякакви твърди предмети, които му бяха под ръка, подир което улицата се огласяше от неистовия му лай, проточен като вълчи вой.

Мяташе камъни и всичко, каквото му попадне под ръка и виеше, докато гъста пяна не покриеше устните му и на фандъци не потече към окосмените му гърди, които през всичкото това време в един нечовешки ритъм се повдигаха и свиваха. Хрипове задръстваха гърлото му, лицето му посиняваше и той, изнемогнал от краткотрайното, но върховно напрежение, се строполяваше като подсечен в прахта и оставаше да лежи там с вид на мъртвец. Едва тогава децата, задоволили невинната си жестокост, се втурваха да търсят кофа с вода, та да го облеят, подир което някое от тях, предпазливо и готово всеки момент да хукне, го стискаше за носа. Лудият отваряше очи и страшен беше погледът му – виждаше се само бялото на очите му, нашарено с яркочервени нишки, които сякаш пулсираха и всеки момент бяха готови да се пръснат; ами ако наистина се пръснат? – питаха се ужасени децата- сигурно тогава очите му ще заприличат на заешки – едни такива розовочервени и празни.

Често се случваше обаче Луд Виден да изпревари някое от децата и неусетно, като с клещи, да го стисне за ръката. После се надигаше бавно и едва когато приседнеше, го придърпваше към себе си, от което детето примираше и започваше така да трепери, та чак зъбките му потракваха. Но Лудия само го гледа и му се усмихва с беззъбата си уста, а накрая бавно ще го погали по главата, ще поразроши косата му и ще се изправи. После ще изправи и детето, ще отупа дрешките му и ще започне да рови из джобовете си.

Дълго ровеше той из тези свои безбройни и прокъсани джобове, додето накрая намери това, което търсеше – обикновено някое очукано топче, захвърлено вече и от самите деца, което той случайно бе намерил, картинка от дъвка, или друга някоя напълно ненужна никому вещ. Тогава Луд Виден се усмихваше щастливо и я подаваше на детето, което я вземаше с недоумение. А на изпроводяк, все с тази своя беззъба усмивка, той опъваше ухото на немирника, но това опъване по-скоро бе ласка, отколкото наказание.

И тогава, забравил за всичко случило се преди малко, Лудия пускаше ръката на детето и предпазливо поемаше наново по своя път, населен единствено от глутници подивели кучета, готови всеки момент да го издебнат и начаса да го разкъсат., както тогава, преди 52 години, когато…