Кукла между бедрата
- За Бога, загаси най-сетне тази ламба – не издържа накрая Богомил.- Колко пъти да ти повтарям, че съм скапан и ми се спи като младенец.
- Не произнасяй без нужда името господне – игриво се засмя Катя и сякаш между другото додаде, – а ако толкова те дразни светлината, обърни се гръб към нея, или се завий през глава. Имаш дори и избор за разлика от опакования в пелени младенец. Апропо, бебетата май обичат да спят на светло…
- Нервно ми е – прекъсна я младият мъж – и нямам никакво настроение да поемам каламбурите ти.
- Да ти почета тогава на глас нещо от класиката? За леки сънища.
- При условие, че преди това загасиш проклетата ламба.
- Ако наистина си скапан, ще заспиш и на светло. Но щом ти е толкова нервно, можеш да сложиш главата си върху бедрото ми. Ето тук – протегна лявото си бедро тя и прокара длан по вътрешната му страна.- Успокоява… Или пък ей тук, между двете бедра. Ето че отново имаш право на избор – засмя се предизвикателно Катя и закачливо разроши косата му.- За разлика от мен…Ела! Хайде де, от какво се боиш?
Богомил внимателно отмести шавливите й пръсти, вяло целуна меката й топла длан и натъртено повтори.
- Нервно ми е.
Катя отново зарови пръсти в косата му.
- Не, ти се срамуваш – въздъхна разочаровано тя. – Няма смисъл да отричаш – ти вече се срамуваш от мен, а навярно и заради мен…Защото, когато паднат бляскавите доспехи, остава единствено голата истина. А тя е… Тя е…
- Тя е една единствена – боли ме главата, нервно ми е и ужасно ми се спи.
- А аз те мислех за по-отворен. Направо не съм очаквала, че…- замлъкна с явно обидна недоизреченост Катя след като гласът й прозвуча на границата между отчаянието и разочарованието.- Ами ти, ти какво си мислеше за мен преди? – проблесна внезапно искрица надежда във въпроса й.
- Нищо определено. И сега не мисля нищо. Когато ме боли главата и съм скапан от умора, не мога да мисля за нищо – опита се да смекчи резкия си тон Богомил.
- Много си млад, за да се държиш по този начин.
- Но и младите понякога трябва да спят, нали?
- Щом искаш… Заспивай! Аз няма да ти преча – Катя въздъхна тежко, преглътна шумно и колебливо погали лявото си бедро.- Само си сложи главата ето тук. Нищо не ти пречи да опиташ поне. Сигурна съм че така ще се чувстваш много по-удобно… А аз наистина няма да ти преча.Наистина – гласът й вече звучеше почти умолително, -само си сложи тук главата, отпусни се и заспивай, а аз ще те милвам докато си чета… Сигурна съм, веднага ще заспиш. Ще заспиш… – почти приспивно замърка момичето.
- Никой не те е молил да ме милваш по главата.
- Нито пък аз съм длъжна, но просто искам да те милвам. Доставя ми удоволствие. Когато бях малка, много много малка, имах една голяма, голяма, много голяма кукла с чудесна коса, която вече винаги гушвах до себе си в леглото и заспивах, зокато я галех по косата… Знаеш ли, че ти приличаш малко на тази моя кукла? Иначе за нищо на света не бих те оставила тази вечер да лежиш в леглото ми такъв скапан и буден.
- Свети ми…
- Светлината на никого не може да пречи – назидателно го прекъсна Катя, а после гальовният й глас и онази гореща търсеща длан върху косата му, приласкаха Богомил към вибрациите на тръпнещото й от самота тяло.
Мускулите му се отпуснаха, а сетивата му сякаш потънаха в небитието и той внезапно почувства, че се превръща в нечия любима кукла с чудесна мека и чуплива коса. После наново усети онази всепоглъщаща топлина, извираща от всяка пора на кадифената й кожа; навярно на този свят няма нищо по-безметежно от една кукла, натъпкана с дървесни трици… или пък напълно куха под пластмасовата си обвивка… кукла, която без усет и чувства покорно лежи съвсем неподвижно между две топли и отпуснати бедра…
Тази предсънна мисъл за куклата подейства успокоително на Богомил и той неволно затвори клепачи; приеми съвсем спокойно и като утеха, че това навярно е единствената мъжка мечта или желание, които рано или късно непременно се осъществяват…
Богомил вече спеше.
