Който духа, зло ни мисли
Напоследък един предизборен тест стана изключително актуален: как се духа в сламка, на сламка или със сламка, а може и без слама.
Целта на този предизборен тест е да покриеш норматива на една ненаситна Коалиция, която по потайни канали пусна парола-обява: търсим удобен десен с лява резба.
За предпочитане е кандидатът да е наясно с някои закони на физиката. Например – че да духаш на сламка е все едно да си пилееш капацитета на белите си дробове в атмосферата и я вкараш в сламката 0.001 процента, я не.
А иначе, за да духаш в сламка, си е е доста трудоемко занятие и трябва да си отлично трениран духач, за да вдухаш в нея максимум 1 процент, което според резултатите от последните турнири си е върхово постижение все пак.
Докато духането със сламка в сапунена пяна си е една стара детска игра и целта й е да се направят много мехурчета, които после наивно да се опитваш да преброиш и то в мига преди да се пукнат пред нажаления ти поглед на наивно дете.
Също както преди 40 години се опитах и аз да направя.
Тогава, през 1978 година някой каза ш-ш-ш-ът, с пръст на устата и хората проумяха, че в думите се крие нещо много страшно и дълбоко опасно. И станаха подозрителни и неестествено мълчаливи…
Учителят по история Симеон Кантарджиев се опита да обясни, че от гледна точка на еволюционното развитие на човечеството това си е чиста проба регрес, защото много учени, по най-научен начин, вече били доказали, че хората са започнали да говорят най-малко още преди един милион години.
- Откривайки чудесния инструмент, наречен говор, те прекрачили прага на една нова цивилизация – говореше учителят. – И ние нямаме право и най-вече време, за да се връщаме отново в царството на безсловестността.
- Ш-ш-ш-т! – прекъсна го някой с пръст на устата.
Тогава хората от Долината измислиха пилешкия език.
- Пидупимипите пиипимат пимапигипичеписка писипила – опита се да продължи да обяснява на този език учителят по история, но по-първите хора на Долината свъсиха вежди и укоризнено поклатиха глави; аха-а-а-а, конспирация значи правите, а?, при което хората спряха дори да писукат и отново млъкнаха, свиха се от уплаха и започнаха да треперят, защото и самата дума им се стори много страшна.
Единствено Луд Виден не се присви като пришпорен и не започна да трепери, защото в неговия свят нямаше думи и никога не бе имало. Той живееше в своята малка призрачна Долина, населена единствено от сенките на подивели кръвожадни псета и имаше една, единствена грижа – да се промъква сред тях, без те да го надушат или забележат, за да оцелее.
Но хората, кой знае защо, започнаха да му завиждат.
- Надали има по-щастлив човек от Виден на тази земя – прошепна веднъж учителят по история и мълчаливо се замисли.
После записа това изречение в свръхсекретния си дневник и дълго се взира в думите. Имаше нещо необичайно, нещо нелогично, нещо, което го смущаваше и което го изпълваше с необяснима тревога.
Едва след няколко дни Симеон Кантарджиев успя да разгадае смисъла на магическата мистериозност на изречението – той наистина бе написал човек и само името Виден, без неизменното определение луд преди него. И още нещо проумя учителят – сякаш завист извираше от всяка дума на това изречение. Той горчиво се усмихна и го дописа: „И по-свободен дух от неговия надали има. Та какво по-голямо щастие и радост от това да живееш извън времето, което някой ти налага и извън бремето на преглътнати думи и зарешетени мисли. Сигурно това е истинското щастие.“
От този ден Соломон, така хората от Долината наричаха учителя по история, започна внимателно да наблюдава Луд Виден и той пръв забеляза любимото занимание на лудия – всеки ден да бълбука в градския шадраван на площада. Тогава той внезапно проумя какъв дълбок смисъл може да се вложи в това, на пръв поглед, абсолютно невинно занимание, Сподели го само с най-близките си приятели, но още на следващия ден цялата Долина вече бълбукаше …
…Хората бъбукаха – кой в корито, кой в кофа, кой в леген или в бидон… не бълбукаха единствено в градския шадраван, защото той се намираше в центъра на града и според по-първите хора на Долината, всяко докосване до водата му си е чиста проба нарушение на обществения ред…
Вече никой, нищо, на никого не разбираше, защото думите на хората се превръщаха в мехури и преставаха да бъдат думи за онези, които се страхуваха от тях. От думите оставаше единствено шума от бълбукането като звук на облекчението. Но този звук бе толкова кратък и нетраен, колкото и самите въздушни мехури.
Оказа се, че много от хората в Долината изпитват такава голяма нужда от по-продължително облекчаване, че рискуваха дори да се удавят, бълбукайки в кухненските съдини. Тогава някои се изхитриха и си купиха шнорхели и започнаха да бълбукат с носовете си. Така можеха вече с часове да бълбукат, докато търговците доволно потриваха ръце от внезапно процъфтялата търговия с шнорхели в този планински край.
Доволни бяха и хората от туристическата организация, която стопанисваше язовира. Особено през лятото, когато той заприличваше на огромен врящ котел от милиардите въздушни мехури. Недоволстваха единствено търговските организации, които стопанисваха питейните заведения и сладкарниците, защото те бяха окупирани от хиляди кибици, които с часове висяха на по една лимонада със сламка и бълбукаха ли, бълбукаха за сметка на оборота. Точно тогава забраниха в заведенията да се сервира лимонада със сламка.
От онези години, та и до днес, за хората от Долината думите изглеждат като въздушни мехури при бълбукане – едни са по-големи, други са по-малки, но всички са пълни с въздух…
И когато през 1990 година една част от тях престанаха да бълбукат, те проумяха, че през годините на бълбукане въобще не са пораснали. И започнаха бавно да помъдряват.
Тогава учителят Соломон написа в местния вестник, че всички хора от Долината трябва да се поклонят на Луд Виден. защото единствено той, далеч преди другите, бе проумял тайната на бъбукането.
„Бълбукането като форма на оцеляване и съхранение“ бе озаглавил есеистичната си бележка Симеон Кантарджиев.
Но тогава всичко си беше просто едно безобидно бълбукане. И бълбукахме с мерак и вдъхновение.
А кой, кой да ми каже днес защо трябва да духам?
И то в някаква си сламка…
Особено пък за неясни коалиционни интереси.
