Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

Живот в Матрицата на Социокомунизма II

Живот в Матрицата на социокомунизма II
Живот в Матрицата на социокомунизма II

Живот в Матрицата на социокомунизма II

…Или мотива за носталгията по миналото, описан от подпоручик Димчо Дебелянов в неговите „Скрити вопли“

Сред най-характерните стихотворения на Дебелянов са „Скрити вопли“ и „Помниш ли,помниш ли“. И двете творби са елегии и основната тема и мотив в тях са носталгията по топлия и светъл свят на миналото. Тази носталгия е в резултат на кризата, преживяна от лирическия герой.

Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство. Спомен и блян странно се преплитат в поезията му. Връщането „назад“ е дълбоко желано ,изживяно като мечта, бляновете са меланхолично озарени, интонирани в кротки и сладостно-тъжни гами.

Лирическият герой на поета е изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония, а възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла „Скрити вопли“, които изпълнени с нежен лиризъм и музикално-словесен финес, разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище.

Преди около година във въздуха започна да витае едно понятие, което назоваваше множество културни и обществени процеси.

Назоваваше ги, без да ги демистифицира, без да ги подлага на анализ.

Напротив, отдаваше им нужната степен на митологичност и, следователно, непроменимост, заличаваше различната сила и характер на явленията, които описваше, демонизираше ги еднакво, лишаваше ги от differentia specifica, отчуждаваше ги от волята на конкретните агенти в политическото пространство.

Става дума за понятието рекомунизация.

Много нещо се оцвети с това наименование и малко от обруганото беше сложено на операционната маса.

Едва ли е необходимо да давам много примери за това как вместо да разложим някакъв факт, добил чрез медиите мащаб и значимост, десните критици на статуквото задържат замъглеността, принаждайки към вече известната интерпретационна рамка само един знак минус. Разбира се, към това трябва да се прибави, че множество немедиализирани, скрити факти продължават да вопият за извеждане наяве и осмисляне.

Така преди няколко години, серия от текстове ни убеждаваха, че рекомунизацията се състои в наглото прожектиране на сериала „На всеки километър“ насред площад „Батенберг“, когато в действителност носталгия към десетилетията на социализма можеше да се види не в този акт, а в третирането му от най-масовите всекидневници.

Но с какво пропагандираната носталгия заслужава да бъде наричана рекомунизация?

Нима тя може да се сравни с процесите на нова интронизация на легионерите от людмилаживковия Ancient regime посредством неидеологическата, всъщност изцяло съсловната солидарност, на президента Първанов? И нима раздухването на носталгията е новост от последно време?

Едва ли някому ще дойдат наум силни думи като рекомунизация. Защото културните и медиалните събитийца като горното са милион и обикновено им се обръща точно нула внимание. Защото като китайската капка мачкат канчето дори на пауперизиращата се интелигенция.

А къде е тогава опозицията? Какво да кажем за нея?

Безспорно тя е тази, която трябва да предлага алтернативни модели. Но единствената реална опозиция – СДС, практически не разполага с необходимия кредит на доверие, за да изпълни тази функция.

Това е един от жестоките парадокси на днешния ден: точно партията на промяната няма воля да я наложи или дори да заяви достатъчно категорично нейната необходимост – и точно партията на гражданското общество страда от липса на автентични граждански реакции срещу наложилото се нетърпимо статукво.

Защо става така?

Поради една единствена причина. СДС има за какво да се гордее със своя четири годишен мандат – бе изправена на крака една практически банкрутирала страна, бяха извършени най-болезнените и отлагани с години реформи, бяха извоювани немислимите преди геополитически шансове на страната, дневният ред на партията се превърна в дневен ред за цялото общество.

В същото време това правителство профука и златния политически резерв на СДС – нейния особен морален статус, нейния ореол на партия, отстояваща политическата справедливост, нейната идентификация като бореща се за доброто на България, а не за добруването на нейните апаратчици.

Прецедентите на корупция и повече от странната търпимост към тях; правенето на „силна държава“ и незачитането на проблемите на обикновените хора; прекъснатият граждански диалог и занемаряването на основни политически функции; преливането на политическото тяло в структурите на администрацията – всичко това унищожи особения статут на СДС и я превърна от партия на справедливостта просто в „една от другите“, в част от политическото статукво.

Този тип политическо декласиране бе изживян изключително болезнено – тъй като атакува сърцевината на основанията, заради които избирателите подкрепяха тъкмо тази партия, и поставя под въпрос самия смисъл от нейното съществуване. Той бе изживян като стрес, като мъчителна агония – и това стопира целия политически и организационен потенциал на СДС.

Вашият коментар