Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

За Амбреажа и „Блажени нищи по веление духа“

…Или Разгула на олигархията и на частните монополи.

Вашингтонски консенсус, фиксация върху дерегулацията, приватизация и фискална дисциплина – кажи ми ,кажи, юначний ми Българино, кажи и ти Балканджи Йово защо даде и ръцете си, и краката си, заради тази пуста сестра, пък накрая и Икономиката си дори?

В отговор на този въпрос се опитах да преведа на български една дума, която милиони българи всекидневно поне на ум я умилионяват допълнително.

Амбреаж!

Аз нямам автомобил.

Нямам и книжка дори.

Но помолих един автоинструктор да ми я обясни.

И той безмълвно ми показа Долния Ляв Педал на Учебния си автобил.

А пък аз си помислих, че Прости хора винаги ще има, и не е чак толкова трагично, че може да си сред тях, че може да си един от тях, важното е да не се възгордееш от това.

А иначе трябва да си изпълнен с голяма доза наивност, за да разчиташ, че точно тези избори могат да решат който и да е от проблемите на България.

Защото основните ни проблеми не са високите сметки за ток от началото на годината нито пък са се появили с идването на ГЕРБ на власт. Всички управляващи през последните две десетилетия допринесоха за това България днес да е на последно място в Европейския съюз.

По всичко!

Незавидното ни място в тази класация се дължи на огромните усилия на управлявалите ни партии да обезсилят максимално държавността, да разпродадат на безценица активите й, да

я лишат от контролиращите й функции, да я превърнат в рай за частните монополи, да улеснят максимално разграбването й от наши и чужди гости. Дори президентът Плевнелиев призна, че ние сме извършили най-лошата приватизация в цяла Европа, като сме продали активи на стойност 30 милиарда евро едва за 3 милиарда.

Нека подкрепим твърдението на г-н президента с факта. Не че те не са известни, но ми се струва важно постоянно да бъдат припомняни поради учудващо късата ни памет.

Само няколко дни преди да загуби парламентарните избори през 2001г. един премиер продаде ТЕЦ Марица Изток 1 и 3 на чужди компании, гарантирайки им огромна печалба в следващите години и гарантирайки огромни сметки за ток на българските граждани.

Този политик в съзнанието на бързо оредяващите си привърженици продължава са присъства като финансов и икономически гений. Извинете, ама да смяташ, че сделки като тази за Мариците, или продажбата на “Балкан” са признак на гениалност, е все едно да обявиш Вальо Топлото за гуру на успешния мениджмънт.

Един бивш цар пък продаде ЕРП-тата на много по-ниска от реалната им цена и също като своя предшественик на премиерския пост гарантира на новите собственост отличен процент печалба. Да, при тази продажба за държавата останаха някаква мижава една трета собственост, която естествено беше продадена по време на управлението на наскоро отишлия си министър-председател.

Иначе ДПС обича скандалите и ако няма достатъчно, ги създава. Каква по-добра ситуация от поддържаната политическа нестабилност, в която Движението се явява на своите верни избиратели като оазис на предвидимост и сигурност.

Не бива да пропускаме и прословутата тройна коалиция. Нейният ръководител, който днес ни обещава генерални леви завои, въведе най-ниските данъци върху печалбите на бизнеса. Ако някой политик в Западна Европа или Щатите дори само дръзне да предложи подобни драстични облекчения, ще трябва завинаги да се прости с кариерата си.

Защо въпреки вълната на недоволството, единствените сигурни за нова заявка за властта са точно тези, които изкараха хората на улицата – управляващите двата последни мандата? Гражданите въстанаха срещу монополите в икономиката, но няма да могат – поне не на тези избори – да се преборят с монополите в политиката. В ляво няма нищо, ама съвсем нищо, освен БСП. А и БСП обеща истинско преображение – след четвърт век да стане най-накрая лява партия. Да му мисли плоският данък.

В дясно гражданите заличиха Партията на гражданите.

Нито гражданите се припознаха в затворената в изискана европеистичност партия, нито партията хареса гражданите: и тя като премиера си ги представяше като „мълчаливо малцинство“, а те пък взеха, че се оказаха „улица“.

СДС нямаше нужда от гражданите, за да се самозаличи.

Нищо не остана в дясно освен ГЕРБ. Самата ГЕРБ е дясна просто защото лявото е заето, иначе няма нищо специфично стимулиращо нито бизнеса, нито индивидуалната инициативност, което да я причастява към десни ценности и политики.

Само Мишо Шамара се зае да разведри наистина безнадеждната предизборна картина, като обеща на своите фенове ,че влиза в електорална надпревара. Феновете рязко ще нараснат, защото рапърът предлага истински рап, за разлика от много политици, които предлагат все неистински неща.

У нас партийните лидери, които класираха България на почетното последно място в Европейския съюз, не само че не се прощават с кариерата си, ами искат пак да управляват.

Ето ги, готвят се активно за изборите и вече мечтаят как отново ще влязат във властта. Да, някои от тях, особено такива, които вдигнаха процентите си на одобрение покрай протестната вълна казват: изберете нас, ние никога не сме управлявали. Вярно, не са управлявали, ама две години крепяха самоотвержено герберското правителство. И то не съвсем безкористно, предполагам. Така че нека сега не се правят на храбри опозиционери.

Няма как да очакваме от партиите, управлявали България през последните 24 години, да направят нещо добро за страната.

Големите, важните промени могат да бъдат извършени само от нови политически структури. Както искате ги наричайте – сдружения, движения, партии – определението няма значение. Съдържанието е важно.

Основната задача на тези нови структури трябва да бъде възстановяването на държавността. Ако искат да имат успех, те трябва категорично да скъсат с догмите на т.нар. Вашингтонския консенсус и фиксацията върху дерегулацията, приватизацията и фискалната дисциплина.

Вече в цял свят разбраха, че ако оставиш едно общество да бъде ръководено само и единствено от “невидимата ръка на пазара”, то ще се разпадне. Справка – последната финансова криза, предизвикана от премахване на регулациите върху стремежа към безогледна печалба. Дори самият Милтън Фридмън, този Кръстник на неолибералната философия все пак е смятал, че не е задължително пазарният модел да ръководи винаги обществото; допускал е, че и държавата трябва да се намесва, когато е необходимо. Само нашенските пишман-либертарианци не мислят така. Печалното е, че именно техният пазарен фундаментализъм доскоро оформяше и важните политическите решения. Новите политически структури трябва да се откажат от това мислене. Длъжни са да върнат на държавата нейната активна роля и най-вече контролните й функции. Защото без тях имаме разгул на олигархията и на частните монополи.

Да се опитам да обясня заглавието „Блажени нищи по веление духа“, което би трябвало да означава, че блажени ще са тези, които имат простички, скромни искания, непретенциозните хора – нищи по волята на своя дух. Дали?

Ами кому е необходима тази превелика прескромност?

Всички знаем за онези три кръста с тримата разпнати.

Този, който е сред тях, равен ли е с тези, които са от двете му страни?

И, последно, възгордял ли се е, произнасяйки думите: „Прости им, Господи, защото те не знаят какво вършат“

Няма как да очакваме от партиите, управлявали България през последните 24 вече години, да направят нещо добро за страната.

Големите, важните промени могат да бъдат извършени само от нови политически структури. Както искате ги наричайте – сдружения, движения, партии – определението няма значение. Съдържанието е важно.

Основната задача на тези нови структури трябва да бъде възстановяването на държавността. Ако искат да имат успех, те трябва категорично да скъсат с догмите на т.нар. Вашингтонския консенсус и фиксацията върху дерегулацията, приватизацията и фискалната дисциплина. Вече в цял свят разбраха, че ако оставиш едно общество да бъде ръководено само и единствено от “невидимата ръка на пазара”, то ще се разпадне. Справка – последната финансова криза, предизвикана от премахване на регулациите върху стремежа към безогледна печалба. Дори самият Милтън Фридмън, този Кръстник на неолибералната философия все пак е смятал, че не е задължително пазарният модел да ръководи винаги обществото; допускал е, че и държавата трябва да се намесва, когато е необходимо. Само нашенските пишман-либертарианци не мислят така. Печалното е, че именно техният пазарен фундаментализъм доскоро оформяше и важните политическите решения. Новите политически структури трябва да се откажат от това мислене. Длъжни са да върнат на държавата нейната активна роля и най-вече контролните й функции.

Защото без тях ще имаме разгул на олигархията и на частните монополи.

…а Българина евроблагикучета го яли…

Иначе, каквото и да си говорим, на тези избори новите граждани ще изберат старите политици.

Погребана ли е промяната?

Тъжен отговор, но пък иначе Гражданите са на път да усвоят най-важния урок: не всички да протестират непрекъснато срещу всичко, а отделните гилдии да оказват натиск по конкретни болни въпроси: лекарите срещу здравната каса, миньорите срещу затварянето на топлоцентралите, учените срещу фонда за научни изследвания…

Всеки гражданин, участвал на протест – политик?

Това е все едно студентите да станат професори в мига, в който прекрачат университетския праг. А за да станеш професор, трябва да минеш през много цедки и стъпки: докторат, хабилитация, голям докторат…“Цедката“ за кандидат политиците са изборите. Само те определят кой политик колко граждани представлява. Тук е ключовата разлика. Гражданите няма нужда да представляват някого: те представляват себе си и своята позиция – за монополите, кризата,бедността, безнадежността.

Искат от гражданите невъзможното – да се обединят. Защо?

Защо либерални граждани трябва да са заедно с крайни националисти?

Защо хора с ясни политически предпочитания трябва да се с други, изкусени от популистки
послания?

Как може – и трябва – партиите да са много, а гражданите трябва да са едно.

И понеже протестиращите искат най-нормалното демократично правило на плурализъм, ги обвиняват, че няма „кой да вдигне телефона“.

Непрестанно внушават на гражданите, че трябва да излъчат лидери.

А гражданските протести от Окупирай Уол стрийт до Атинската Агора нямаха лидери, нали?

Защото силата на протестите е в тяхното множество, а не в свеждането им до едно-две лица.

Къде, къде е по-лесно да опитомиш няколко „лидера“, отколкото разгневеното множество.

Защото само гражданите могат да накарат стари политици да работят по нов начин.

Защото само от гражданите може да дойде промяната.

А и наче за Истината за Протеста говоря…

Къде я скатахте?

Май се оказа, че наистина има една тънка граница между това да казваш Истината и това да казваш Истината, която искат да чуят другите…

Отговарявам ви веднага:

Вие си имате правото да си говорите, а на Мен да не ми пука…

Да кажеш Истината в очите на човек съвсем не е трудно, ако на този човек са затворени Очите, а на Теб Устата.

И границата се състои в нещото наречено Съвест.

Съвестта обаче неизменно върви ръка за ръка с Егото.

Да погалиш Егото на Другия срещу това да задоволиш първичните желания на своето собствено. Да избереш по-малкото зло?

Често двете понятия се противопоставят. И когато едното проговори,другото или се спотайва, или взема превес. Като всичко в живота. Има победители,има и победени. Дали ще попаднем в групата на победителите, на заблудените победители или на просто загубилите, зависи не само от обстоятелствата. Май зависи повече от обстоятелствата, които ние сами си направим. Нещо повече- зависи и от нашата реакция породена от създалите се обстоятелства.

Да избереш между Благородната Лъжа,ако въобще съществува такава, и Болезнената истина… дали като изричаш благородна лъжа помагаш повече на себе си или на другия?… Благородната лъжа, смяташ ли я просто за лично извинение на собствените ни страхове и неволи, или да?

Кой е по-добрият вариант: да кажеш Истината с главно И или да излъжеш в името на нечие его?

В избирането на правилния отговор има една подробност.Това е въпросът за “Уцелване на момента”. Твоята преценка движи момента и дава отговора. Уцелиш ли честотата на момента, уцелваш и отговора. Наградата ти е лично успокоение и задоволство. Спорен е въпросът колко това успокоение е трайно.

Но, не винаги избора на отговор е правилен. Може в момента да го мислиш за верен, но всъщност да не е. И да мине доста време докато го осъзнаеш. Какво правиш като се осъзнаеш? Съжаляваш или подминаваш? Поправяш или замазваш? Май пак стигаме до съвестта и егото… Като в омагьосан кръг…

„Човек винаги има поне две причини,за да направи нещо -една истинска, и друга, която звучи
красиво.“

Вашият коментар