Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

Смешните партии и сериозните музиканти

Светльо Витков и Венци Мицов

Светльо Витков и Венци Мицов

Мисля си – какво ли щеше да се случи, ако Народът беше избрал Ивайло Калфин за президент и червени кметове за местни управници? – дали щеше да се стигне до предсрочни избори, а след това – и до втори вариант на Тройната коалиция, вероятно в още по-разбойническа форма и то в условията на драматичната криза, чиито параметри едва сега осъзнаваме и как тази авантюра щеше да ни излезе през носа.

Мисля си и за поведението на Бойко Борисов – прави му чест, че в първата изборна нощ той постави акцент върху печалното европейско дередже за сметка на изборната врява.

Никой друг не постъпи така.

Не по-малко странно е в БСП, където дори си били подобрили резултата в сравнение с парламентарните избори. Те твърдяха, че управляващите били свършени, че наказателният вот щял да ги помете. В резултат: изгубиха президентските избори с достаъчно показателна разлика, въпреки целувката с Ахмед Доган, изгубиха битката за столицата с още по-драматичен резултат, няма ги изобщо в Пловдив, Варна, Бургас, Русе…

Момчето от „Позитано“ обаче не иска да си отива: не, наложили се били като алтернатива, били спечелили гласове, а ГЕРБ бил изгубил. Но както не иска, така партийните лешояди вече точат клюнове и чакат да се върне Първанов.

„Нощта е бременна и се очаква да роди след седмица“, разкри пък лидерът на ДПС в малките часове на следизборния 24 октомври.

От картината на предхождащите го пресконференции той видя, че нощта е трудна с нови оценки, самооценки, странни явления и неидентифицирани феномени.

В тази бременност обаче ДПС е било пасивната страна, призна още лидерът на движението.

После оповести, че в изборния ден е спрял часовникът, а следващата неделя – на балотажа за президент, ще се смени и политическото време. А то щяло да се смени с предсрочни парламентарни избори: „Новото политическо време започва тази вечер и ще стане напълно отчетливо в неделя“.

Да бе – ама май никак не…

Каквито и чувства да предизвиква тази констатация, свидетели сме на политическата кончина на десницата в известния й досега вид. И тъй като независимо от външната подкрепа ГЕРБ не може да запълни автентично тази първостепенна политическа потребност на българското общество, можем да очакваме поне опити за ново начало. До какво ще доведат те на първо време е тема за друг анализ.

Резилът за СДС и ДСБ се изразява в мижавите 1.94%, които получи на президентския вот двойката Румен Христов – Емануил Йорданов. С няколко стотни повече от музикантите-хиподили Свтльо Витков и Венци Мицов.

Не че народът не познава двамата бивши министри – на земеделието и на МВР. Познава ги, ама не ги помни за разлика от Светльо Витков. Миналата неделя двамата успяха да съберат скромните 65 761 гласа, въпреки че преди 23-ти се виждаха на балотаж. Простите сметки показват, че техният резултат е с 205 317 гласа под подкрепата, която успя да акумулира никому неизвестният Неделчо Беронов с Юлиана Николова преди 5 години. И те загубиха, но поне по-достойно.

Да се разсъждава над въпроса защо сините опряха до кандидат като Румен Христов вече е безсмислено. От началото беше ясно колко компромисен е този отдавна забравен човек. Отделен е въпросът защо той самият си повярва, че може да спечели. Излишно е и да се напомня с какъв зор сините успяха да стигнат до общо решение за президент и липсата на консенсус за кмет на столицата.

Резултатът от двубоя Иван Костов – Мартин Димитров е разгромът на президентските избори, изключително свитата подкрепа за кмет на най-големия български град – Прошко Прошков успя да събере скромните 11.5% от гласовете в някога синя София, и три кметски места в страната, спечелени въпреки „Синята коалиция“. Всичко това е вече факт, както е и факт, че всички претенденти бяха излъчени след грозни пазарлъци, чиято цел бе да се удовлетворят щенията на двамата сини лидери.

По-интересното е какво предстои. Нищо хубаво не чака т.нар. коалиция. Дори и да продължи да съществува, което вероятно ще се случи до края на този парламент, това ще е живот на заем. Но все пак само 2 години ни делят от парламентарния вот.

Трябва да се констатира и шумното спукване на балона на примитивния националистически вот и провалът на тези, които заложиха на неговата експлоатация. Дали причината е в някакъв вроден инстинкт на народа за предпазване от най-опасните крайности, или просто изпълнителите бяха прекалено посредствени, може да се спори. Факт обаче е, че – поне засега – синдромът „Катуница“ не оказа съществено влияние върху вота.

Дано това твърдение не е прибързано.

Вашият коментар