Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

Оптимистичен блясък в очите, вятър в косите и щура емоция за тълпите

Оптимистичен блясък в очите, вятър в косите и щура емоция за тълпите
Оптимистичен блясък в очите, вятър в косите и щура емоция за тълпите

Оптимистичен блясък в очите, вятър в косите и щура емоция за тълпите

Познахте от раз – това е предизборен Казанлък, където и този път идеята за обединение сред десните и центъра не получи плът и образ, а контурите на стилизираният мост от логото на Синята коалиция останаха само идея без конструктивен проект.

По този повод си спомних едни стихове:

Реката пресъхва, а ние на моста

стърчим в тишината запалена.

И спориме дълго, и философстваме

за морската флора и фауна.

Написани са от един истински български поет – Борис Христов.

Същият Борис Христов, който миналата година отказа да получи орден „Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен, защото „още преди четвърт век съм се зарекъл да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната“.

Същият този жив класик на съвременната българска поезия, за когото хората казват, че е влезнал в обувките на Господ, обу ги, разходи се из литературните дебри и остана там с изумителната си поезия.

Стих, който чудесно се вписва в темата на рубриката ми.

Защото нещо в тази Община наистина не е наред.

Честно ви казвам.

И това се долавя от всички.

Живеем в лъжа.

Живеем в цинизъм и фалш.

Живеем в мизерия и безверие.

Живеем в болно време.

Обитаваме абсурдна сцена, на която палячовци и марионетки проиграват живота ни, докато ние „стърчим в тишината запалена. И спориме дълго, и философстваме…“, въпреки че Реката пресъхва.

Това, което беше Казанлък, вече не е Община, а територия.

И нищо не свързва живеещите на тази територия – те са тук по неволя, а не поради гордостта да бъдат заедно, не поради достойнството да се нарекат казанлъчани.

Тези, които можаха, вече си тръгнаха – емигрираха другаде едни, а други емигрираха в себе си, трети пък емигрираха в смъртта – за 10 години почти 20 хиляди.

А тези, които останаха, вече не са граждани – те и да им се иска дори, вече не могат и не желаят сякаш да са онова, което бяха. Защото те отлично съзнават, че обитават не Общината, а своето селце, или кварталче, своя мизерен панелен блок и апартамент, собствената си окаяна съдба… И то вече без надежди, и без илюзии.

Страници: 1 2 3

Вашият коментар