Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

Кого точно удари десети ноември

Вестник Отечествен фронт (27 ноември 1989 година)
Вестник Отечествен фронт (27 ноември 1989 година)

Вестник Отечествен фронт (27 ноември 1989 година)

Американският поет Джон Дън има едно стихотворение, в което пише: „И никога не питай за кого звъни камбаната – тя навярно бие и за Теб…“ Този стих години по-късно вдъхновява великият Хемингуей, за да напише романа си „За кого бие камбаната“, чиято основна идея е, че смъртта на всеки човек засяга пряко и него, защото и той е частица от цялото човечество.

На 10 ноември 1989 г., един ден след падането на Берлинската стена, на пленум на БКП е свален тогавашният първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков, управлявал България повече от 33 години. Веднага след това започва изграждането на опозицията чрез създаването на нови и възстановяването на стари партии, закрити след 1944 г. Но остана всемогъщият член 1 на Конституцията, узаконяващ водещата управляваща роля на БКП в българската държава. Така че на този ден преди 17 години камбаната май удари единствено за другаря Тодор Живков.

А иначе България безвъзвратно се включи в общия процес на демократични промени, обхванал цяла Източна Европа, а в страната плахо започна някакъв преход към демократично обществено устройство и към пазарна икономика.

Тогава партийната легенда приписа основната заслуга за мирния преход на Петър Младенов и Андрей Луканов, докато истината бе съвсем друга и в основата й бяха други стари членове на Политбюро и съпартизани от бригада „Чавдар“ Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, както в известна степен и на самия Живков, когото Политбюро вкупом успя да заблуди с внушението, че навярно ще запази поста си на Председател на Държавния съвет, равностоен на днешния Президент на България и по този начин да приспи прословутата му правешка интуиция.

Това се видя на пленума на 10 ноември, на който Живков направи силен доклад. След това бе пристъпено към организационните въпроси и бе съобщено, че той иска да се оттегли. Някои членове на Политбюро се опитаха да отложат пленума. Настана объркване. Последва бърза почивка и кулоарни комбинации. След почивката беше направено предложение изказванията да бъдат прекратени. Гласуваха „за“. Живков поиска да му дадат думата. Георги Атанасов отговори: „Нали гласувахме за прекратяване на изказванията…“

Всичко беше решено. Именно от този момент е и прословутата снимка на Живков, гледащ объркан и неразбиращ присъстващите. Той вече отлично съзнава, че това е краят. Но изведнъж е разбрал, че е изигран напълно.

Обаче след историческия вътрешнопартиен преврат повечето тогавашни членове на Политбюро помислиха, помислиха и решиха че с това е свършила тяхната мисия и така и не успяха да прозрат, че най-тежката криза тепърва започва. Просто защото разсъждаваха от пиедестала на член Първи от Конституцията. Тогава камбаната удари за втори път – за цялата десетилетна партийна върхушка и възвести времето на Луканов, който поведе кохорта верни комсомолци и дълбоко окопали се ченгета към върховете на властта – и политическа, но най-вече икономическа.

Трагичното е, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Всичко тръгна в друга посока. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални. Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани. Както и илюзиите, че след 10 ноември ще стане нещо по-добро.

Страници: 1 2

Вашият коментар