Menu

Данаил Парнаров

Актуални анализи на събитията от днес, вчера и утре

Безхаберие, некомпетентност, разхищения или най-обикновени кражби в Общината

Един юридически неиздържан текст за финансовите неблагополучия в Общинската администация на Стефан Дамянов и прилагането на Закона за обществените поръчки, който някои нарочиха за един от най-злокобните „развъдници“ на корупция.

Аз не съм юрист, не съм икономист, не съм и криминалист, а просто един журналист, който в навечерието на Бюджет 2012 се помъчи да проумее откъде се появиха онези около 5 млн лева борчове на Казанлъшката община или около една седма от тазгодишните ни пари.

Ръководих се единствено от осмата, най-кратката Божия заповед: „Не кради!“ и потърсих отговор на въпроса си и в поредицата от публикации във вестник „Искра“ през последния месец, в които бяха изнесени редица фрапиращи всяко нормално мислене примери за злоупотреби на чиновници от Общинската администрация през последните години.

И наистина не знам как точно да го нарека: откровена некомпетентност и некадърност, злоупотреба с власт ли за лично облагодетелстване, умишлено присвояване на общински пари ли, или най-обикновенни кокошкарски кражби?… Пък и има ли някакво значение как ще го дефинирам, когато крайният резултат са си все онези 6 милиона в минус, които са явния баланс на едно умишлено или неумишлено лошо стопанисване и които ще се усетят върху гърбината на всеки един жител на община Казанлък през 2012 г.

Ако изнесеното от Галина Стоянова през последния месец за проверките в Общината дори и наполовина да е вярно, убеден съм, че е невъзможно то да се е случвало без знанието на Стефан Дамянов или пък той е бил най-големият балък в Общинската администрация.

А със сигурност той никога не е бил сладководен обитател. И наистина се чудя как тогава е възможно един такъв дългогодишен и изключително печен стопански ръководител, с академична титла дори, се е оставил някакви си селски тарикати да го подведат по най-махленския начин и така гаменски да го пуснат по бобслея.

За съжаление за повечето хора думата „власт“ означава пари. Т.е. човек, който разполага с не малко пари, може да властва над другите, които нямат това средство. Такива хора се възползват от хора, които имат огрaничени възможности и се нуждаят от пари.

Това е така, защото с всеки изминал ден животът ни става все по-скъп и все по-труден и всеки се стреми да бъде колкото се може по-добре, да живее колкото се може по-пълноценно, да бъде колкото се може по-добър във всичко. Тези наши стремежи понякога ни тласкат към нещото, което ни кара да слезем по-долу оттам, откъдето сме тръгнали.

Пиша думата власт и неволно в съзнанието ми изниква още една дума – пари, сякаш са обвързани със стоманена нишка помежду си. Опитвам се да я прогоня, казвам и: „Върви си! Мястото ти не е тук! Кой те е викал?“ – а тя седи в безочливо мълчание и нахално не желае да си тръгне, тегли я при нейната дружка. Те са като две неразделни частици на едно общо тяло, управляващо цял един свят.

Защо ли думата власт е натрупала в себе си толкова нагнетено отрицателно чувство, че чак горчи? А как да не стане това като всеки я изрича с такава отравяща вътрешна неприязън като нещо лошо и покваряващо. Толкова познато ни звучи изразът „злоупотреба с властта“, а като се опитам да се сетя за такъв, оцветяващ властта в положителни краски, нищо не ми идва на ум. Но какво представлява властта без някой, който да и придаде лице – просто празна дума с мрачна слава.

Хората са тези, които са оформили нейния лош облик пред света. По-голямата власт предопределя и по-голяма злоупотреба с възможностите, които предоставя именно заради алчността на служещите си с нея. Никога малко не е достатъчно да задоволи веднъж отворената паст. А това от своя страна прави и последиците от злоупотребата още по-опасни и засягащи невинни и нищо неподозиращи жертви.

А иначе да се стремиш към власт е нещо дълбоко човешко, но защо колкото по-голяма е властта, толкова по-голяма е и злоупотребата с нея?

„Дай на един човек власт и ще познаеш истинския му характер“, гласи една много позната поговорка. Погрешно, казват обаче психолозите: „Тогава се вижда не истинският характер, а един нов“, защото властови отношения има навсякъде, във всяка социална структура и именно властта ги променя неизбежно. Важното е да се разпознае и да се спазва тънката граница между употреба на власт и злоупотреба с власт.

Едва ли има друг нормативен акт, за който с пълна сила важи максимата „Ако искаш да си свършиш работата като хората, по-добре забрави за Закона за обществените поръчки“. Независимо дали си министър, областен управител, шеф на върховно съдилище или кметски наместник на махала с 20-30 жители на преклонна възраст.

Не знам дали някой все още помни имената на идеолозите и физическите автори на въпросния закон. Факт обаче е, че поне десетина хиляди длъжностни лица всеки ден се чудят как да оправдаят заплатите си така, че в края на т.нар. отчетен период да не им дойдат „тежки гости“ от Сметната палата или от Агенцията за държавна финансова инспекция.

„Отчет ли бе – да го опишеш? Отчет ли бе – да го разлистиш? Разлистиш ли го – ще мирише! И ще горчи като отрова…“

С извинение към паметта на Никола Вапцаров, но тези четири строфи сякаш наистина са измислени по адрес на мозъците, сътворили Закона за обществените поръчки. Те не само са се постарали да измислят какви ли не бариери срещу евентуални злоупотреби, ами… са се престарали и са направили закон, който пречи единствено на хората, решили да играят по правилата.

Присетих се за този Закон по повод гордостта на екскмета Стефан Дамянов от перфектните доклади на Сметната палата, въпреки че децата от детските градини в Казанлък се хранеха по разценки на „Шератон“ и се топлеха с навярно най-скъпата нафта, въпреки неяснотата по фирмата доставчик на автомобили за Сметосъбирането, въпреки…

Така си е – нечовешки глупав вече е синоним на нечовешки богат, нечовешки известен и нечовешки пропаднал, нечовешки прост, алчен, лош, жесток…

А Политиката, Властта и Парите са илюзия на първичната природа на човек, обслужваща мъжката представа за проникване. Само който не е имал жена, семейство и деца, може да подхранва фикс идеята за недостъпност и слава, свързана с това преживяване. Всъщност то представлява природата на най-класическото и общодостъпно прецакване в което хората вярват и каквато и да е жената, тоест Политиката – отдолу и отзад мъжете ги очаква една и съща жалка и величествена по своята ефективност драма на личностното саморазрушение.

Всеки управник, започвайки в началото своя път и стремейки се към нещо повече в живота си, дори не подозира къде може да го отведе това му невинно желание и мисълта: „Аз не съм като другите“. И една друга мисъл: „Това на мен не може да се случи“, минава през ума на всеки новобранец в областта на големите игри с властта.

И те не могат да бъдат винени за нищо, защото наистина вярват с чисто съзнание и открито сърце, в истинността на тези твърдения, в ползотворността на своите намерения. Дори смятат, какви наивници са само, че с честност, почтен труд и само със собствени усилия ще успеят да постигнат всичко, към което се стремят и за което мечтаят, плод на непокварена надежда.

Тук ми идва да се изсмея и с това да стана още един от жестоките безверници, но аз ги разбирам все пак, те тепърва тръгват по своя път и не са усетили налагащата тежест на жадувания успех и заробващия чар на властта. Те искат от тях всичко, което са готови да дадат и дори това, което все още мислят, че никога не биха продали.

Те искат човешкото от тях, доброто, душите им. Готов ли си да платиш тази цена? Сега категорично отричаш, но спокойно, има време, властта ще те подмами със своята сладост, със своята леснодостижимост и най-вече – с възможностите, които е готова великодушно да ти предостави. Тогава ще прегазиш всичко, убедена съм, ще забравиш скрупулите си, ще направиш своя избор и той няма да е така наречения трънлив път, а онзи – другият лесният, мамещият със своята краткост и лекота. Колко много само ми се иска да не съм права, да ме обориш, да ме убедиш в своята позиция, но не с празни думи, а с дела.

Искам да видя раните ти, оставени от бодливите тръни, болката, тлееща още в очите ти при спомена, белезите, начертани по лицето ти от времето и усилията. Тогава ще повярвам, обещавам, и ще вярвам докрай, слепешката. Удовлетворението и постигнатото с честност ще бъдат твоята най-голяма награда. Моля те, спаси ме от собственото ми безверие, но ако не можеш, по-добре остави ме така, не давай напразни надежди на един вече умрял наивник.

Вашият коментар