Падна ни се да живеем в Общество, което не обича Истината

Докарахме я дотам дори, че комунисти, социалисти, атеисти и апологети на богомилството да ни поучават в Православие и да бранят като Матросовци Църквата ни.

За две десетилетия се нагледахме на всякакви жонгльори. Някои от тях и до днес ни мътят главите как трябва да ги ценим, че са се отрекли от онова, което са вършили в тайните служби, че са се отказали от декларациите си за сътрудничество, че са избягали от собствената си същност даже. И когато някой все пак ги попита как за една нощ са се преродили от комунисти в демократи, такава ярост ги обзема, че излизат от равновесие.

„Не мога да плащам уиски, след като съм пил лимонада!“ Това са думи на Борис Димовски от зората на демокрацията. По онова време, когато побързалите да се пребоядисат в розово комунисти, обърнаха палец срещу онези, които не смениха политическия си цвят. Тогава, когато Трубадурите на Интереса погнаха Кавалерите на Идеята, а Кариеризмът обяви война на Почтеността.

Явно си имаме орисията да живеем в Общество, което не обича Истината.

Не се интересува от нея, нито пък е в състояние да се развълнува от произнасянето й. Не я търси, не я иска и дори я пропъжда, ако се изпречи на пътя. Пустосва я и я пръждосва. И душа дава да бъде залъгвано. Периодично избира най-изкусния майстор на алабализмите, провъзгласява го за Вожд и Учител и му вярва на сто процента, та ако ще от устата му да излизат само лъжи и оправдания. Устисква така от половин до три четвърти мандат, след което ревва неистово, че и този го е излъгал, и трескаво се заоглежда за нов Спасител.

И чудо о на чудесата – отново се чува Гласа на Групата за Бързо реагиране: Гранитски, естествено, който си е комунист и по име дори, проф.Андрей Пантев, който от трибуната на Народното събрание заяви, че е атеист, академик Антон Дончев, който употреби великолепния си чутовен писателски дар божи, за да напише най-богохулната книга в българската литература, вербалният проф.Георги Бакалов, за който ще стане дума по-нататък, Велислава Дърева, която ми се прави на еквилибристка между Божието слово и Промисъл и Конституционния съд на Република България…

Това едва ли е учудващо за общество, свикнало да се съобразява не какво се казва, а кой говори. Две десетилетия демокрация трудно могат да изкоренят наследения от предишни времена и даже епохи пиетет към единствената истина. С нея се преживява и по-лесно, и по-уютно. Плурализмът на мненията притеснява, обърква и потиска. Като не си дава зор да вниква в съдържанието, обществото се опитва да се ориентира в заливащите го отвсякъде най-различни становища според това кой ги произнася.

Тъкмо тук е единственото, макар и частично, оправдание за подобно поведение.

Защото наистина е важно кой говори.

Концепцията за религиозно образование, сътворена от екипа на професор Георги Бакалов преди години и за щастие на българското дете – неприета, бе в услуга на коалиционния партньор ДПС.

Писането на концепция и програми за религиозно обучение от атеисти и комунисти е комично само по себе си. Все едно вълк да се грижи за стадото или бакалин да възвисява духовно хората около себе си.

Не случайно и фамилиите на главните действащи лица в изготвянето и предлагането на концепцията за учебния предмет религия са тъкмо Вълчев и Бакалов. Единият като министър на образованието и науката, а другият като шеф на специален съвет към МОН. Нищо случайно няма на този свят, другари. Всеки непредубеден би провидял в концепцията известна доза премерена ирония към обществото.

Първо, ирония има в наименованията на комисиите в НС, които се занимават с проблема. По името на Комисията по правата на човека и вероизповеданията можем да съдим за отношението на българската политическа класа към религията.

В очите на нашите политици изповядващите православието християни са приравнени до цигани, инвалиди, хомосексуалисти, малтретирани булки, олигофрени, затворници и т.н.

Точно тези са основните социални групи, нуждаещи се от защита на човешките си права и точно това е основният контингент, с който работи тази Комисия. Сега тя великодушно ще се занимава и с проблемите на вярващите в християнска България.

Другият субект на Концепцията е Комисията по образованието и науката, прочула се покрай учителските стачки като най-непопулярната и най-мразената в държавата. Между другото, тя се оглавява от етнически турчин, изповядващ исляма

А знаем, че според чл.13 (3) на Конституцията традиционната за Република България религия е християнското източно православие. Какъв капацитет имат двете горепосочени комисии да се занимават с така важния въпрос за обучението по религия, вероятно може да каже само Аллах.

Има ирония и в това – науката, а не Църквата, да решава как да се въведе вероучение в училище. И това след като е известно, че почти всички български учени, поради възрастта си и еск-комунистическата си партийна принадлежност са отявлени атеисти и богомразци и техни идоли продължават да са богохулниците Тодор Павлов и Сава Гановски.

Беше изграден специален Съвет по въпросите на обучението по религия в училище, оглавяван от човек, който е твърде далеч от религиозните теми. Та този човек – професор Георги Бакалов, представи на обществото визия за религиозното обучение, без никакви консултации с представители на традиционното вероизповедение (конфесия) у нас – християнството.

Не може обаче да се преподава вероучение или религия, без отчитане на самата вяра, т.е. не можеш да игнорираш архиереите на традиционната конфесия. По думите на самия професор Георги Бакалов концепцията му за обучение по религия била надконфесионална, т.е. нямала нищо общо с вероизповеданието, било то иточноправославно, будистко или ислям, а била извън него и даже над него.

Аргументите на предложената концепция, че била светска и предпазвала от религиозно индоктриниране, са също толкова смешни, колкото комунист да пише за вярата в Господ, след като той самият не вярва в него. Знаем, че според комунистите религията е опиум за народите. Какво тогава да очакваме от Концепцията „Бакалов“?

В света атеистите, които не дават на децата си да са религиозни и не ги въвеждат в религията, са едва една тридесет и втора част от цялото човечество. За съжаление, смята се, че ние, българите сме в атеистичното малцинство, заедно с северноко-рейците, кубинците, анголците, комунистите в Русия и Китай, чукчите и най-дивите племена по екватора.

В Европа няма друг атеистичен народ. Всички европейски народи са с ясно определена национална християнска конфесия – католицизъм, протестантство, източно православие. Германия е протестантска, Италия е католическа, Гърция е източноправославна. И всички, без изключение, имат образование по религия, по вяра.

Както често се случва при комунистите, те винаги прилагат любимата си хватка на замъгляване на истините. В този смисъл и Съветът на Бакалов прилича на сепия, която изпуска около себе си червеникава мъгла за да укрие атеистичната същност на нещата в предлаганата на Народното събрание Концепция за обучение по религия.

Замъгляването става чрез тезата за право на религия, като това главно се разбира в смисъл, че имаш право да не си религиозен. А става дума за това, че аз, като гражданин на България, имам право децата ми да се обучават в моята християнска вяра, която е и традиционна за моя народ, за моята държава. Да се обучават в българското училище, в което ходят и което се издържа с моите пари на данъкоплатец. Никакви „универсални права“ и религиозна толерантност в случая не ме интересуват, защото нямат отношение към въпроса.

За всички българи е ясно, че чрез тази концепция властта се опитва да не скърши хатъра на коалиционния партньор Депесето и полага трогателни грижи да го удовлетвори. Даже, ако имаше как, щеше направо да ни се предложи в българските училища да се изучава християнство и ислям в пропорция 8:5.

А ако се вземат предвид резултатите от последните избори, може би часовете за изучаване на Корана ще са повече от часовете за Библията. Нищо, че във всички без изключение европейски страни религиозното обучение, което е задължително, представя преимуществено християнството и вярата в Христа.

Защото Европа е християнска. И който иска да живее в християнска Европа, трябва да се съобразява с това. Ако не му харесва, да си ходи оттатък Босфора.

Мисля, че е ясно какво трябва да стане у нас. Българските ученици до четвърти клас задължително да учат Закон Божи, в който да се запознаят с всички подробности на християнската вяра, включително Божите заповеди, молитвите, тайнствата, църковните служби, греховете, църковните празници и т.н.

След това да задължително да продължат с вероучение, в което да се проповядват нравствените аспекти на християнската вяра, да се запознават със Стария и с Новия Завет, да се учат на християнски добродетели, на християнския начин на живот. Така се прави в целия християнски свят, към който би трябвало вече да принадлежим.

Водеща роля в обучението по вяра и религия следва да има Светата Българска православна църква.

И никакви надконфесионални глупости за психологически, социологически, антропологически, исторически, културологически и други аспекти не трябва да присъстват в обучението по религия. Това са си други науки и друго обучение. А тук става дума за българската християнска вяра в Господ Бог.

Конституция на Република България:

Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

Закон за вероизповеданията:

Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата.

Закон за народната просвета:

Чл. 5. Образованието е светско.

Чл. 15. (1) Държавните образователни изисквания… създават условия за: изграждане на свободна, морална и инициативна личност, която като български гражданин уважава законите, правата на другите, техния език, религия и култура.

Правилник за прилагане на ЗНП:

Чл. 4. (1) Светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини.

(2) В светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.

Закон за висшето образование:

Чл. 3. Висшето светско образование е независимо от идеологии, религии и политически доктрини.

До седми клас религия ще се преподава по час седмично. Чрез притчи, разкази и приказки с много илюстрации децата ще учат основните религиозни и морални ценности като приятелство, обич, надежда, вяра.

По-големите ще имат по два часа под формата на избираем предмет. Те ще изучават философията, историята, културата на основните религии, както и изкуството и архитектурата, повлияни от тях, каза професор Георги Бакалов.

В десети клас например ще се учи какво е отношението на религията към абортите, брака, генното инженерство. Дванадесетокласниците пък ще четат Псалтира, романите „Quo vadis“ и „Името на розата“.

Наивен опит за оригинално и автентично българско Символ-верую.

А иначе се питах – религиозен ли е българинът? Вярващ човек ли е той и доколко, а и в какво наистина вярва?

Това са въпросите, който всъщност би трябвало да си задаваме всички ние. Това е големият въпрос за духовния живот на българина, за душевността на българина, за духа на българина. За неговото отношение към света, към другите хора, за неговото отношение в края на краищата към Бога.

Защото нещата реално са много по-сложни, много по-страшни дори и се изисква огромно съсредоточаване, изисква се връщане в миналото, за да да се докоснем до някой отговор поне.

Само така може да видим нашите праотци, закрепени на едно място, за които светът свършва на баира, оттам нататък е пустиня, неизвестност. Да си представим този човек изправен срещу бурята, срещу пороите и стихиите; когато си представиш по какъв начин той е свързан със земята, по какъв начин очаква поникването на семената; като си представиш умората, в която живее непрекъснато, този непосилен труд, войните, в които е участвал. Като се смъкнеш там, ако успееш да го направиш – изведнъж виждаш, че до наши дни е достигнал само неосъзнат дух, тъмното в нас, но едновременно с него невероятен стремеж към светлината.

Българинът смята, че Бог – ако Го има изобщо, не е особено заинтересуван от човешките дела, нито пък може реално да помогне: „Бог високо, цар – далеко!“ Човекът е оставен да се бори сам със злото и неправдата в света. Тази борба е много трудна, с неясен изход и всъщност е безсмислена: „Няма оправия!“ Никакви религиозни практики, нито призоваване на Божието име могат да ти помогнат в нея или да ти дадат утеха: „Това, що попът пее, мене ме не грее!“

Но от друга страна той категорично признава значителното влияние, което християнството е оказало на родната езикова култура. Този факт едва ли е изненадващ за някого – в продължение на 11 века то е официалната религия на българското население, въпреки всички исторически превратности. Нещо повече, периодите на културен разцвет по нашите земи са свързани с духовно-просветителската дейност на църквата като цяло или на отделни нейни служители. „Златният век на българската книжнина“ (края на IX и първата половина на X век) всъщност е времето на активно мисионерство сред българите на учениците на Св. св. Кирил и Методий, свързано с превеждане на Библията и на богослужебни книги; Търновската книжовна школа от XIII–XIV век е била малка богословска академия; националното Възраждане през XVIII и XIX век започва с духовно пробуждане, осъществено благодарение на свещенослужители като Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски.

Периодът на Възраждането е особено интересен, защото тогава е издигнат библейски национален идеал: обединяването в една държава на една свободна и независима от външни сили нация, споделяща една вяра. Този библейски идеал е прегърнат от огромната част от българите – което показва, че по онова време християнството не е било формална религия, а осмислена вяра на отделния човек. Автентичната ни езикова култура е родена през този период и би трябвало да очакваме тя да носи не само формални библейски заемки, но и да бъде християнска по дух.

Фактът, че тя не е такава, е показателен и заслужава размисъл. Многото изрази и поговорки с библейски произход, не могат да скрият истината, че народната вяра е съвсем друга. Българският дух се проявява и говори по-убедително чрез други поговорки; в други слова е неговият патос.

Вярата по определение е насочена към нещо извън и различно от самия теб, на което се уповаваш в живота си. За християните това е един личен, любящ, премъдър и всеприсъстващ Бог, Който е предвидил най-доброто за вярващия. Характерът и силата на Бога, както и връзката ти с Него, определят как преминаваш през изпитанията и трудностите и въобще как гледаш на живота.

Чувството, че си изоставен от Бога в един мрачен свят, се преплита с неразбиране и открито отхвърляне на християнското учение. Това личи и от творчеството на знакови фигури като Ботев и Вазов, ярки изразители на националния дух. В поетичното си възпоменание на клането в Перущица, Вазов въздъхва:

„А Господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!“ („Кочо“)

Ботев пък пряко противопоставя този „невъзмутим“, далечен и жесток бог на бога, който е „в сърцето“:

„О, мой Боже, правий Боже!

Не ти, що си в небесата,

А ти, що си в мене, Боже, –

мен в сърцето и душата…

не ти, който си направил

от кал мъжа и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята“

Моята молитва

А иначе по принцип разграничението между „Бога в небесата“ и „Бога в сърцето“ е напълно чуждо на християнството. Неговата вест е тъкмо обратната: всемогъщият Бог Творец се е въплътил в личността на Исус от Назарет за спасението на човека и се вселява в душите на вярващите чрез Светия Дух. Вярата в Него носи вътрешна свобода, вдъхва смелост и не се води от българската „мъдрост“: „Преклонената главичка сабя я не сече!“. Тази вяра води по пътя на свободата народите, сред които преобладава. Модерната демокрация е основана на християнски ценности, наложили се в страни с мощна християнска просвета като Англия, САЩ, Германия.

Изкривената представа на българина за Бога на Библията красноречиво говори доколко християнството е успяло да повлияе на неговия светоглед. Християнският Бог е не само непознат за българина, но и непознаваем. Светото Писание привежда много свидетелства на очевидци за Божиите дела (чудеса), на които вярващите могат да се позоват. Българинът не може да бъде смаян от необичайни събития: „Всяко чудо за три дни!“ Той по принцип приема само свидетелството на собствените сетива: „Око да види, ръка да пипне!“. А проповедта за духовния свят отвъд нас се посреща обикновено с въпроса: „Върнал ли се е някой от там (от мъртвите)?“ И това в една страна, където вестта за възкръсналия от мъртвите Христос се разпространява повече от 11 века!

Личната вяра определя също целите, които си поставяш, и цената, на която си готов да ги постигнеш. В това отношение някои типични родни поговорки звучат шокиращо не само за вярващите, но и изобщо за хората с някакви морални устои. „Народният гений“ ни дава такъв съвет за справяне с изпитанията: „Стани на дявола брат, дорде минеш моста!“ Проводникът на изначалното зло, дяволът, чието споменаване дори буди ужас и отвращение сред последователите на всички монотеистични религии, се радва на доста толерантно отношение в българската култура. По парадоксален начин, името му е избрано за изразяване на оптимизъм: „Дяволът не е толкова черен!“.

Безпрецедентно и уникално за страна с многовековни християнски традиции е и вплитането на името му в похвални епитети за хитрост и съобразителност: „Ей, че гявол!“ или „Ела, ще те науча на един гяволък!“ Замяната на началната буква с „г“ цели да омекоти смисъла и е едно свенливо признание, че съюзът с дявола не е съвсем в реда на нещата. Но нали все пак трябва да „се мине моста!“ Убеден, че сътрудничеството с дявола е необходимо за постигането на набелязаните цели, един друг национален герой, Бай Ганьо, ни поучава: „С дявола сме добре, но не е лошо и на Господа да турим по един кръст!“

Последните думи изразяват не толкова двоен морален стандарт – те отразяват факта, че българинът си е останал езичник по душа. Езическото божество не е обект за безусловно и всеотдайно поклонение както всемогъщият Създател и Господ, разкрит в Библията. То е просто сила, по-могъща от теб, която трябва да спечелиш чрез подходящ дар или жертва. Затова изборът „Кому да се покланям: на Бога или на дявола?“ не стои пред езичника; добрите и злите сили съжителстват в неговия свят и могат да се манипулират в полза на човека чрез съответния ритуал. В България и днес врачки и контактьори призовават демони и духове на мъртъвци (което е категорично забранено в Св. Писание; вж. книга Второзаконие 18 глава, 10–13 стихове) пред икони и горящи кандила.

Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: „Каквото е писано, това ще стане“, или „Теглото е писано на челото на човека“. Един пита: „- ще отидем ли утре на работа?“, друг отговаря: – „ако е рекъл Бог, ще отидем“.

За него всичко си върви по един ред: „Бог дал, свети Илия взел“.

Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави.

Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то съвсем лпгично следва, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено. Човещина е да нагостиш чужденец, да помогнеш на бедния, а да помогнеш в работата на съседа си, е дълг. Трябва да се помага на тоя, що обича да работи. Във всички тия прояви за него няма нещо особено. А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: „Който не работи, той не греши“, „Греховете са драги до гробови праги“.

Грехът е човешка работа:

„И светците са грешили, пак се посветили“. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си „малко нещо човек“. Грехът престава да бъде грях, щом човек го върши във време на работа или когато е принуден да защити придобивките на своя труд. Този, който ден и нощ работи, за да свърти дом и имот, има право да си позволява всичко, което ще запази за него и за челядта му тая собственост – олицетворяваща творческия живот на неговата личност. Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието.

Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове – те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се „оращисва“ със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята.

Вярата му е слаба и там, гдето я има, тя е моментна, плах изблик на сърцето. Отдаден всецяло на творчество, навикнал сам да се справя с несгодите, за него по-важно е „моженето“, отколкото „вярването“. Слънцето може, вятърът, дъждът, градушката – също; това той вижда всеки ден, всеки час, а другото, което не се вижда, а е някъде далече в задоблачния свят, то може и да съществува, но той не го чувствува непосредствено. Мъчно е да се определи границата къде почва суеверието и къде свършва религиозността на българина.

„Аз в Бога мъчно вярвам, та в дявола ли ще вярвам?“, „Господ прави, дяволът се слави“. Борбата между доброто и злото българинът не я чувствува дълбоко. Задоволява се само да отбележи, че тая борба съществува, но не заема трагическа поза. Не се задълбочава да дири корените на доброто и злото. Не му остава време, премного е залисан с полската си работа, твърде много грижи му създават стихиите, та няма време за „празни работи“.

В своето чувство българинът е примитивен,

груб и безпощаден. Той изкоренява трънката, за да не смучи соковете на нивата, – тая му мярка към непотребното, към онова, което се ражда, само за да пречи, се пренася и в личните му отношения. Твърде много обича клетвата – тя е за лошия човек като копачката за тросъка, къпината, трънката. Това е свръхестествената му сила: само когато кълне, той е нещо подобно на стихиите и затова иска да им подражава в лошото. Когато кълне, много нарядко се обръща към Бога: „Господ да те махне“, а срещу тая клетва редица други: „Чума да те чумоса“, „Змия да ти изпие очите“, „Ветрушка да те отнесе“, „Гърлица да те загърли“, „Да те лъсне“, „Да те гръмне“ и др. И там, гдето религиозното чувство е по-силно, пак не е съвсем чисто, избива в крайности, често пъти съвсем се покрива със суеверието. Българинът обръща голямо внимание на сънищата, търси в тях да отгатне съдбата си – търси пророчества. На сън той открива черкви, извори, оброчища. Случайното съвпадане веднага се приема за знамение; съновидецът става ясновидец, внушава си особена сила и започва да тълкува, да предрича бъдещето, да разкрива миналото. Особено при нещастия, били те общонародни или в отделното семейство, той напълно вярва в чудесата на ясновидеца, увлича се и търси цер на болката си чрез чудото.

Българинът е вярващ, но не много религиозен.

Общо взето, хората, които срещам, са хора, които вярват, че има нещо извън нас, нещо велико, нещо светло, нещо до голяма степен непознаваемо, и го обичат, уважават, страхуват се от него. Но българинът не е много привързан към религията като форма на изразяване, на съсредоточаване на това чувство към църквата, към свещеника. Вероятно това отношение идва много отдалече. Трябва да признаем, че гените не са проста работа, че се предават от поколение на поколение по един непознаваем – поне засега – начин.

Славяните имат дълбока връзка с природата. При тях Бог живее в реките, в горите, той е апотеоз на природата, нещо невероятно. А прабългарите идват с монотеизъм. Първият монотеизъм, първият Бог, единствен, на един народ, това е Тангра. И то преди юдеизма. Тоест народът ни е съществувал дълго-дълго, за да достигне до единния Бог. Ами траките. С Дионисий, с Арес… Всичко това се смесва при раждането на българския народ.

Ние сме покръстени от гърците, тук идват 3-4 хиляди гръцки свещеници, почват да проповядват Христовото учение на гръцки език, никой нищо не разбира. И след 7-8 години в резултат на изумителна дейност раждат се 4-5 хиляди български свещеници. Само Свети Климент е възпитал 3500 души за 7 години, които да четат и да пишат славянски език, превеждат в хиляди екземпляри славянските религиозни книги. И в един хубав ден Борис казва на гръцките свещеници: Благодарим ви за това, което направихте,моля върнете се обратно откъдето сте дошли, ние си имаме български свещеници.

И те покриват Балканския полуостров. Седемте катедрали, които той е построил, покриват целия Балкански полуостров. И тези 7-8 хиляди започват да проповядват с книги на български език. В Западна Европа по това време никой не чете Библията на собствения си език, даже е забранено да я чете. Пее попът на латински и кой разбира, кой не разбира. А българинът почва да си плюнчи пръста и да чете.

И още нещо – погледнете какво става на Задушниците: погледнете това задръстване, тези километри от коли, които трябва да спрат, за да могат хората да отидат до гробищата. Не си ли даваме сметка какво означава това? Това значи, че живее душата, че живее вярата. И това е голямо нещо.

Не си спомням кой псалм беше, когато Господ удря по масата и си разтърсва главата. Тоест някой трябва да удари по масата и всички, които сме заспали, да си разтърсим главите и да си разтъркаме очите и да видим кои са големите проблеми на обществото. А те са свързани с духовния живот на обществото. Докато това не се разбере от хората, които ръководят България, докато всички ние не го разберем, нищо няма да се оправи. Нито икономика, нито политика. Лошото, което се случва, това е духовното разслоение на народа, това е затваряне на очите за нормалната човешка нравственост, приемане на абсурдите.

Най-голямата трагедия в тези последни 15-16 години е, че ние успяхме да възприемаме абсурдите като нещо нормално. Че ние се научихме да приемаме неща, които очевидно са ненормални. Ами проблемът за демографията, който също е духовен – един милион души вече не говорят български. Петима души убийци роми, трима не могат да четат и пишат. Тази разточителност, щедрост, пилеене на обществото, което си позволява да остави една част на тъмно, да я остави извън нормалния обществен живот, да я остави извън социума – това е страшно нещо!

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща.

Поради бързото ни откъсване от селския и полуградски живот, поради бързото ни приобщаване към културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме. А до каква степен сме дезориентирани, се вижда, преди всичко, от политиката ни.

Закърмени с оня дух на свобода, който бушува в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканична сила във величавото Априлско въстание, а после и в двете въстания на македонци и тракийци, ние прогонихме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станахме жертва на своята склонност към дезориентиране: въобразихме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обединението на българското племе.

Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът обладавал практичен ум. Това ли е практичност – да вярвяш, че като си воювал месеци подред, докато твоите съюзници са си почивали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всичките вкупом, разчитайки на всичкото отгоре, че турци и румъни ще стоят със скръстени ръце? Това е нещо повече от непрактичност – то си е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на груб практицизъм, всъщност сме ужасно непрактични: изтървахме през 1913 преценката за себе си, изгубихме поглед за действителността, поставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориентираме през 1915 още повече!

Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб и това политиците ни добре съзнаваха, но в опитите си да се приобщят с нея, бяха се дезориентирали още преди Балканската война – дваж повече се дезориентираха, когато се захванаха с разрешението и. Политиците ни направиха каквото можеха, защото за повече не бяха годни. Нека Господ прости греховете им – народът няма да им прости никога.

Много от грешките ни и в личен, и в обществен план носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. За разлика от българина, за разлика от други народи като нашия, европеецът не само е обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет към действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед към действителността.

Дезориентирани сме и в домогванията си до една по-висока духовна култура. И тук европеизирането ни, все едно дали въздействията идат направо от Запад или по обиколния път през Русия, е съпроводено от същото губене на усета за действителната нужда, на преценката за себе си.

Преди месец, в „Чайка експес“ се запознах с един мъж, с изпито и брадясало като на Рафе Клинче лице. Оказа се, че освен по физиономия, и по занаят е като героя на Димитър Талев – иконописец. Този аскетичен на външен вид мъж бе изключително наясно както с усета за действителната си нужда, така и с преценката за себе си. Записах разговора ни и ми се струва, че надали бих могъл да измисля по-подходящ финал на този текст:

„Съзиданието започва с изграждането на храмове – църковни и вътре в нас.

Животът, за кой ли път, постави и тази година българина на изпитание, но той успява някак си да оцелява – между празниците и реалния живот. Така е по отношение на народните традиции, а по отношение на църковните? Запазена ли е духовността?

- Това е по-голям проблем. Защото ако духовната традиция свържем именно с православната църква – тя доста е загубила от истинската си същност. Тя е помогнала на българите да оцелеят 500 и повече години, докато през последните 40 години духовността почти изчезна. Още повече, че и самата църква не отговаря на изискванията на времето – с проблемите вътре в себе си, с този ортодоксален начин на мислене. След 2000 години съществуване и най-ортодоксалната теория би трябвало да придобие по-съвременен поглед. Все пак църквата е единственото място, където всеки може да намери спасение и утеха.

Добре е, като се използва огромната традиция на православната църква, този, в най-хубавия смисъл на думата, театър отново да навлезе в живота на българина – да го допълва, обогатява и в крайна сметка да допринесе за изграждането на новото гражданско общество. Защото в крайна сметка най-големият коректив е начинът на мислене и правенето на добро. Призивът за доброто и ненасилието се съдържа и в 10-те божи заповеди, и в живота на светците. Но това е дълга тема с много проблеми…

Съзиданието намира своя най-пълен и завършен смисъл именно в изграждането на храмове. От философска гледна точка храмът и пътят към него е най-важното нещо в човешкото съществуване. При тоя монотеизъм, в който сме свикнали да живеем, ако успеем да вкараме и Бог, независимо как ще го наричаме, в душите си, ефектът ще бъде голям за цялата нация. Бездуховието е пагубно. Ако погледнем вътре в себе си, ще видим колко е „обрасло“. Хората „не копаят“ навътре в себе си, не се обогатяват, а гледат в двора на другия, подлагайки му прът. Пътят към храма, към духовността, води човека и през делници, и през празници. Съвършенството на духа прави живота на човека по-богат, дори и да е финансово беден.

Като че ли през последните години хората търсят в иконите човечността, добротата – това, което липсва в околния свят. Затова в иконите и стенописите трябва да се влага добър енергиен баланс – тава неминуемо влияе след това на зрителя, който влиза в храма за добро, за да се разтовари от проблемите, да намери опрощение и успокоение. Освен това всеки трябва да има своята икона, която да носи със себе си. Когато ми предстои нещо важно, аз поръчвам специална служба.

Да се свързва животът с ежедневните му нужди с духовността. Когато я е нямало психоанализата, са съществували църквата и енорийският свещеник. Какво пречи, ако нямаш приятел, да потърсиш свещеника за съвет?

Дълъг ли е пътят към храма?

- Не само е дълъг. Това е път, който никога не свършва. По две причини – всеки се стреми пътят към храма да го направи по-човечен, а самият храм да бъде по-съвършен и неръкотворен. Затова за мен този път е вечен. Той трябва да съществува, защото това е надеждата. И, дай Боже, храмът да съществува в далечината. Защото ако сме стъпили не на пътя, а в едно блато, което никога няма да замръзне, не можем да се движим напред. Или ако няма кой да ни посочи пътя и се лутаме.

А кой е пътепоказателят се питаме?

- Самото човешко общество. Но в едно общество като нашето, ако човек няма пари, за да си построи храм, това трябва да направи все пак държавата. За да може всеки след това да намери пътя. И да доизгради и храма в себе си, който той така или иначе носи. Най-доброто, което сме постигнали днес, е, че падат бариерите, че хората намират все повече допирни точки, че се връща доверието. Което все пак е оптимистично.“

Това е доказаната историческа Истина: Предателите създават Митовете, и Героите, и Интригите, а Хората започват да ги тълкуват, но волю-неволю коментарите им се превръщат в мехури на Човек, бълбукащ в Блатото на Застоя на Знанието – засмуква Постулати и ги издиша съвсем закономерно за удавник като мехури на Вездесъщото Знание и Познание, които по някакви необясними Природни Закони пък се пукат още на повърхността на Блатния Застой.

А Християнството и до днес проповядва Предателството като състояние на Човешкия дух, докато методично и ортодоксално, по канонически безапелационно, го заклеймява.

Вярно е, че Грехът обикновено носи във и със себе си физическия белег от Божествената присъда.

Има го в Битие 3:14: „И тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си…“

А аз си спомням оня шоп, който гордо в селското кръчме се тупа по гърдите: „Най обичам да работим като змия – цял ден да лежим, да пълзим и да се печем на слънцето.“

Продължавам с Битие 4:15? А Господ му каза: „Затова, който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно. И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери.“

Но дори и днес ние не знаем какъв е „белега“,който Бог е поставил на Каин.

Явно Бог не е имал нужда да „определя“ някого за предател, нито за Свой убиец, защото Светът, който в зло лежи, не е бил в състояние да познае и да приеме Своя Създател.

Светлината изобличава, от нея болят очите, а болните очи страдат до нетърпимост. И ако някой реши, че светлината му причинява тази болка, а не болестта, той намразва светлината и иска да я загаси. Така че това е духовният закон, който е родил и Юда, и безименните богоубийци около Кръста на Христос, и богоотстъпниците в миналото и сега…

Богоотстъпничеството може да е радикално, като предателството на Юда, а може и да е незабележимо скрито в половинчатия, топлохладен християнски живот.

Само Господ знае кое е по-лошo.

Защото и апостол Петър се отказа от Христос и то три пъти, но се разкая после, а Църквата винаги е твърдяла, че и Юда можеше да получи прошка от Христос, ако не се беше отчаял.

Обожавам и върховно се възхищавам на Ренесансовите майстори на четката. С часове съм гледал Тайната вечеря на Леонардо и никога, ама никога не съм си задавал някакви странични въпроси: Дали на картината до Исус е седнала Мария Магдалена или Йоан, дали вторият отляво надясно е Яков или Тома, и дали Тома е брат близнак на Исус и той е бил разпнат от римляните, а Исус се е спасил и може би е отишъл във Франция или може би чак в Северна Япония, където и до днес има особен култ към него… и дори гроб! Странно защо неизследван…

Наистина – не е изследван. Защо? – само Ватиканът знае.

А аз гледам Тайната вечеря, взирам се в нея и се питам: Защо на масата не се вижда Свещеният Граал?… Той чаша ли е или нещо друго?… Защо има една странна ръка с нож?… Кой точно на картината е Юда?… наистина ли Исус е планирал всичко и Юда само е бил послушен изпълнител в предателството?…

Хиляди въпроси: Кой? Кога? Как? Къде?… Защо?… Поради какви причини?…

Споменах Причини и на това място няма начин да не си спомня Кант: „Който не умее да сдържа фантазията си, е фантазьор, който има объркана фантазия, е мечтател; у когото несдържаната фантазия се съчетава с идеите на доброто, е ентусиаст“.

Все пак – причинно-следствената връзка съществува. А откакто обществеността научи за едно откритие, което показа от различен ъгъл живота и съдбата на Исус, все нещо ме човърка. Става дума за Апокрифното евангелие, чиято съдба от времето на неговото намиране в Египет до днес трае няколко десетилетия – укриване, опити за продажба на черния пазар, престой в банков сейф в Ню Йорк, покупка от университет, дълга реставрация и изследвания – стана известно като „Евангелието от Юда“. Твърди се, че не е фалшификат и е писано от същия Юда Искариотски – ученикът на Исус.

Историята там обаче, е доста по-различна от общоизвестната.

Исус, знаейки съдбата си като истински Божи син, а може би и с неизвестни за нас мотиви, подучва най-добрия от своите последователи, Юда, да го предаде – таен план, който никой никога не трябва да узнае.

Подвързаното с кожа евангелие е написано на коптския диалект сакла на двете страни на 13 папируса. То е останало скрито 1700 години в подземна кухина в египетската пустиня, каза Тери Гарсия от Нешънъл джиографик съсайъти.

Според изследователи на Библията, Евангелието на Юда е най-важната археологическа находка за последните 60 години след откриването на Кумранските ръкописи през 1947 г. в пещера на брега на Мъртво море.

Смята се, че Евангелието на Юда е копирано от оригинален гръцки ръкопис някъде към 300 г. сл. Хр. Открито е през 70-те години край Миня, Египет, като през 1978 г. подвързията с евангелието и други документи е купена от египетски антиквар. Той пробвал да ги продаде, но неуспешно, и ги заключил в депозитен сейф в САЩ за 16 години, през които се ускорило гниенето на ръкописите.

Преди 6 години ръкописите са купени от Фрида Нюсбергер-Чакос, антикварка от Цюрих. Преводът им започва през 2001 г., като цялата научна работа включително датиране на документите се извършва под егидата на швейцарската фондация Maecenas. След консервацията на папирусите те ще бъдат предадени на Коптския музей в Кайро.

Идеята в това евангелие е, че духът на Исус, като на всички нас, е затворен в капана на материалното тяло и спасението идва, когато избягаме от материалното си съществуване.

Юда е този, който го прави за Исус, като позволява тялото му да бъде убито.

Но защо не се коментира трикратният духовен предател: „Докато пропее петела, Петре, три пъти ще се отречеш от мене“.

И Петър го правинаистина. Отрича се на поразия от Сина Господен, но си остава почитан Апостол. Въпреки първичния си Страх.

Явно трябва да си страхлив, за да си Апостол… Но това е друга тема…

Не е ясно кой е написал Евангелието на Юда. Той се споменава за първи път през 180 г. след Христа в трактата „Срещу ересите“, написан от лионския епископ Ириней в тогавашна Римска Галия. В него става дума за онези възгледи за Исус, които противоречат на доминиращите тогава в християнската църква.

В Новия завет на Библията Юда е описан като заклет предател, приел 30 сребърника, за да предаде Исус, като го покаже на римските войници. В Евангелието на Матей пише, че след това той се е разкаял за предателството, върнал среброто и се обесил.

В Новия завет има четири евангелия – на Матей, Марко, Лука и Йоан, но има много повече апокрифни евангелия от първите векове след смъртта на Исус, които се приписват на негови ученици като Тома, Филип и дори на последователката му Мария Магдалена.

Виждаме как ранните християни може би казват, че ако смъртта на Исус е част от Божествения план тогава предателството на Юда също е част от него.

В друго подобно евангелие се казва, че Исус лично разкрива на един от своите последователи една страшна тайна: Юда вместо него щял да бъде разпнат, а Исус щял да се качи на небесата жив… След много години щял да се появи друг посланик на Бог – Мохамед, и едва тогава Исус щял да бъде реабилитиран от безчестието, което щял да извърши.

Странни думи, написани в „Евангелие от Варнава“, които обръщат представите за една световна религия. Много са споровете около тази книга – дали е фалшификат, дали авторът й е Варнава, когото споменават и каноничните евангелия и когото учениците на Христос наричат „добър човек“. Във въпросното евангелие има много анахронизми, но те са налице и в тези от Марко, Матей, Лука и Йоан – които дори помежду си имат противоречия.

Има и тайни записки на откровението на Исус в беседите с Юда, траяли седмица и завършили 3 дни преди Той да отпразнува Пасха“ (т.е. 3 дни преди Възкресението на Исус, б. пр.). В Евангелието се посочва, че на Юда са били доверени особени тайни, тъй като Исус го отличавал особено измежду другите си ученици и му казал следното: „Ти ще бъдеш прокълнат от следващите поколения и ти ще повеляваш над тях“

Е как тогава Юда Искариотски да е предател? Напротив, излиза, че той е бил най-изпълнителния от апостолите, който издал Исус Христос на римляните по негово нареждане.

Това разкрива този ръкопис на 1700 години, за който се твърди, че е Евангелието на Юда.

Ако документът представя истината достоверно, тогава се развенчава митът за Юда, който от 2000 години е смятан за символ на предател и измамник. Той дава по-различен прочит на традиционното християнско вярване. Вместо лош и руган ученик, Юда се оказва един от най-близките последователи на Исус – човек, който разбира желанието му да се освободи от тленното тяло.

Той дори изглежда добро момче в това описание. Само той от апостолите сякаш разбира Исус.

В увода към т.нар. Евангелие на Юда се посочва, че това са „тайни откровения, направени от Исус в разговори с Юда Искариотски“. По-нататък Исус е цитиран да казва: „Ти ще надминеш всички други (ученици). Точно ти ще жертваш човека, в който съм облечен… И ще бъдеш прокълнат от другите поколения.“

Така и става и отнякъде се появяват и някакви си трийсет сребърника.

И едно неприятно голобрадо лице със землист цвят, което докосва благородния, красив лик на Учителя. Златистият лик на предатeля покрива и двете фигури, сякаш за да скрие позорното деяние. Наоколо – римски войници, които ще заловят Исус. Но той вече е другаде, духът му е високо над земните неща…

Това е вече друга картина – „Целувката на Юда“, нарисувана от Джото в началото на 14 век. Евангелският мит вече се е утвърдил, създаден е канон за изобразяването му – допир между възвишено и низко. Двете начала се определят взаимно, не могат да съществуват едно без друго. През 15 век Беато Анджелико рисува и Юда с нимб, само че тъмен за да бъде негативен двойник на Исус.

Образът на Юда Искариот многократно е бил обект на художествено изображение, като ролята му най-често е представяна съгласно каноническите евангелия и много рядко в разрез с тях. В хода на историята този нещастник се е превърнал във въпълъщение на предателството, тъй като неговата предполагаема целувка е станала символ. Можем да прибавим още и „трийсетте сребърника“, влезли завинаги във фразеологията на всички народи по света.

А иначе последното библейско сведение за Юда – че продажникът, измъчван от угризение на съвестта, се е обесил в местността Хакел Дама, е само продължение на драматичния разказ за предателството.

Ами ако предателство не е имало? – то неговите последствия естествено отпадат.

И сега можем само да си зададем въпроса – откъде се е взела цялата тази история с Юда?

Тя е можела да възникне единствено по повод тайнственото изчезване на един от близките ученици на Исус. Той трябва да е бил важна фигура, на която по някакъв начин са разчитали и чието необяснимо отсъствие в момента на трагично изпитание е било възприето като предателство.

От тази гледна точка Юда е за осъждане, въпреки че …Не съдете за да не бъдете съдени!

Уви колко сме наивни и заблудени понякога.

Да – в решителният момент Юда би трябвало да си плюе на петите, да изкрещи едно PAX vobiscum на стражите и това би го оневинило, дори и след екзекуцията. Но тези разкарвания и срещи със Синедриона – това го копрометира може би повече от предателството, което може и да предопределено и простимо. Грехът за сребърниците обаче остава…Но и за тях нищо не се знае със сигурност.

Въпреки че първите християни били наричани гностици, което ще рече – знаещи, защото именно знанието е пътят към Бог.

Но това знание не е обикновеното Знание, придобито от Книгите.

Това Знание е равно на Прозрение, Интуиция, Божествена Искра.

Гностиците са хора, които постигат директно Бог чрез Откровение.

Обаче Църквата много се дразнела от това, защото тогава нямало да има нужда от нея.

Затова и гностиците приемали Юда за герой.

Като цяло всички данни които имаме за Христос идват от четирите евангелия, които са ни оставили неговите ученици – Матей, Лука, Йоан и Павел. От тях единствено първият е бил грамотен, бил е лекар. Останалите, както повечето последователи и ученици на Исус, са били прости хора от народа – малко или напълно неграмотни: рибари, дърводелци…

Евангелията пък са били многократно редактирани и много неща са били добавяни към тях, а последните големи редакции близо 200 години след написването им.

И в четирите евангелия се разглежда почти един и същи период от живота на Христос, като във всичките липсват данни от 14-та до 31-та му годишнина. На много места евангелистите си противоречат, като например в самото описание на кръстовата смърт, един казва че е умрял за 6 часа, друг за 9, за 4…

Описанието за живота и смъртта на Христос прилича малко на описание на футболен мач от зрители от различни места по трибуните, едно и също събитие пречупено през личната призма на разказващия. Вътрешните противоречия и неясноти в евангелията и в Библията като цяло са и извор на много разночетения и тълкувания, а ранната история на християнството е раздирана от ереси, гонения и убийства в името на правата вяра. Стига се дотам, че в католическия свят единствено свещенниците четат откъси от Библията на миряните и им ги тълкуват, за да не кривнат от правия път и установената догма. У нас всеки сам може да се чете Библията, но може ли да я разбере?

Сериозно, някой прочел ли е цялата Библия?

Обикновенно като всяка книга я почваме от началото, от петокнижието – Сътворение, Битие, Изход, Левит, Числа… или старият завет където срещаме и „око за око, зъб за зъб“, което в Новия Завет се пренаписва в „обърни и другата буза“ – пропаганда на обич и смирение.

Ами я да захванем мотива за Възкресението.

Дори собствените последователи на Исус трудно възприемат факта, че човек може да умре и да възкръсне, затова и Тома вкарва пръста си в дупката от копието в тялото на Исус.

Да провери…

Самият Исус умира светкавично бързо на кръста. Ако приемем, че се качва на Голгота на обяд, привечер вече е свален от разпятието, докато другите двама, разпнати с него, все още са живи…

По принцип смъртта чрез разпване на кръст не настъпва от загуба на кръв от пироните в дланните или краката, ами от задушаване… Лишено от опорота на краката си, тялото се смъква все по-надолу притискайки гръдния кош и човек се задушава, за да се ускори процедурата римляните чупели краката на разпнатите, Исус бива смъкнат от кръста с непокътнати крака (освен пироните).

В евангелията има и описание на билките, които са били внесени от последователите на Исус в пещерата, където е откарано тялото… алое. Алоето не е билка за балсамиране, а билка за лечение на рани и възстановяване на кожата.

След като се появява пред учениците си Исус казва: „Ще се върна“ без да уточни кога точно: утре, след месец, след година, след 100 години.

Оттук и Йоан удобно развива концепцията за Страшния съд и второто слизане на Исус на земята, където всички ние ще бъдем съдени, като Исус ще стои встрани на Създателя, затова и трябва да опазим телата си цели за този момент и трупоизгарянето се забранява и се ползва само от Инквизицията срещу еретиците и враговете на правата вяра.

Чудя се защо и останалите ученици на Христос не са оставили данни за живота му или ако са – защо не са включени в Библията?

Трябват ли ни четири еднавки евангелия? Или Юда ни провокираи днес дори?…

Мен поне ме провокира.

И си представих един 33-годишен, във всяко отношение, нестандартен за времето си мъж, заобиколен от дузина съмнителни фенове и освиркван по пътя си от тълпата. Явно не е бил глупав щом се е доверил на единствения мъж около него, който се различавал от тълпата.

И му се е доверил докрай. Защото е знаел, че само така Божествеността му може да бъде доказана. И е знаел, че без Предателство никоя Идея няма Бъдеще.

А на учениците си им оставил Гъдела да разказват за Него. И после да се нарекат Апостоли. Без те сами да усетят Иронията Му, че няма Величие без Предателство, че не може да се появи Апостол преди Предателя, че няма Бог дори дори без Грях.

Защото именно в Човешкият Грях е Величието на Господ и без нашата Гузна Съвест той би бил безсилен и безвластен.