Карикатурата на нашето недоволство
Все по-малко българи са склонни да излязат на протест или стачка – това показа последния национален протест, организиран от КНСБ в София. И май акцентът в коментарите по този повод бе колко точно са били протестиращите – 3.5 или 10-12 хиляди. Не че размерът няма значение, но надали е редно да се превръща във фетиш.
Никой не зададе публично въпросите: А защо само КНСБ протестира? Навярно “Подкрепа” е доволна от ситуацията в държавата и нейните членове имат имунитет срещу последствията от кризата? Само синдикатите ли трябва да протестират срещу калпавата антикризисна програма на правителството. Защо не се усети солидарността на мощно рамо от страна на различните граждански сдружения?
И още много въпроси има, но май всички те имам един, единствен отговор: “Който и да дойде на власт, нещата няма да се подобрят”.
Така смятат 40 процента от българските граждани, според едно изследване на общественото мнение на Институт “Отворено общество”. Освен това всеки четвърти споделя мнението, че не харесва работата на правителството, но не би се ангажирал с конкретни протести срещу неговите действия.
На практика това означава, че редица сновни клетки на българското общество са абдикирали от своите задължения, а масовите протести са невъзможни, защото няма организационна и идейна основа, на която да стъпят. Фактите показват, че 2/3 от българските граждани мислят, че страната няма работещо гражданско общество.
А няма работещо гражданско общество, защото трагично ниско е доверието в държавните и граждански институции. Фактически ражданското общество почти не получава достъп до институциите, а дори и да получат достъп, исканията и аргументите на гражданите рядко предизвикват сериозни политически последствия, което от своя страна постепенно води до политическа апатия.
На пратика дори и малкото протести биват задушавани от различните нива на корупция в държавните институции, което означава, че е необходимо сериозно да се преосмисли функционирането на институциите и тяхното отваряне към обществото . Едва тогава може да се търси логичен отговор на въпроса защо вече 19 години очакванията на хората за повече демократичност и повече права не се сбъдват.
Да не пропусна да добавя към този микс и обстановката на масова параноя от последните години, съчетана с дълго затегналата се политическа летаргия и задълбочаващата се криза на политическото представителство, и то – от долу на горе, вместо обратното, ирационален избор и парадоксално поведение на самопомазалата се политическа класа.
Така реално, в най-груби щрихи, изглежда бщата картина в държавата днес като механичен сбор от конфронтиращи се светогледи. А социалните групи изглеждат много по-близо до определението “маса”, отколкото до гражданско общество.
А за законите на масите са се произнесли мнозина – бързо търсене на вожд.
И сляпата вяра във Вожда и Учителя, който знае и може всичко. Или навярно надеждата, че той ще поеме и нашите отговорности на граждани, а за нас ще остане само безметежното преживяне на сигурна ясла и доволното мучене след поредното доене.
