Симеон Дянков
Едно от основните послания в предизборната платформа на ГЕРБ, с което между другото спечели и голяма част от своите избиратели, беше за предвидима бизнес среда.
Теорията е едно, приложението й на практика обаче се оказва друго.
През последните месеци управляващото мнозинство изгуби най-много енергия, за да излъчва противоречиви сигнали. Спомнете си драматичното гласуване на по-високата ставка за данъка върху хазарта в края на миналата година. Или последвалото само месец по-късно изненадващо предложение на правителството за по-ниско облагане на същия този сектор.
По подобен начин по-малко от няколко седмици след приемането на бюджет 2010 премиерът Борисов поиска намаляването на ДДС с 0.5 процентни пункта през същата година. Така изненада (и то не за пръв път) дори своя финансов министър. След първоначалното объркване дебатът започна да предизвиква снизходително махване с ръка и бързо загуби актуалност.
Фундаменталният проблем зад всичко това е в начина, по който се взимат решенията в правителството и в частност в икономическия му екип, който трябваше да бъде една от най-силните компоненти на кабинета „Борисов“.
В началото на мандата за безспорен лидер на екипа и говорител на неговите ценности беше обявен вицепремиерът Симеон Дянков. Той формулира като основна цел запазване на бюджетната стабилност, за да може България да претендира за включване в европейския валутен механизъм – предверието на еврозоната.
За да бъде успешен такъв план в кризата, обаче трябваше да бъде съпроводен с бързи реформи в няколко области, тоест да бъде подкрепен с действия и в други министерства. Симеон Дянков и досега стои на думи зад тази концепция, част от реформите като здравната, дори координира лично, но една по една замислените промени са бламирани. При това най-често лично от премиера и най-често, след като някоя от засегнатите страни заплаши с протест.
Разнопосочните понякога решения на икономическите министри показват, че те реално не работят като екип с общи цели. Като се насложат и философските разминавания помежду им (Симеон Дянков и социалния министър Тотю Младенов например са като от два различни кабинета), рецептата за хаос е написана.
Всичко това е особено видимо сега, когато приходите в бюджета са недостатъчни и повече не може да се продължава по същия начин. Финансовият министър остава на заявената политика и за да ограничи дефицита, задържа разходи, с което проблемите се прехвърлят върху бизнеса, а съсловията със забавени заплати нагнетяват напрежение.
Ясно е, че отнякъде трябва да се намерят пари и вместо да се фокусира в реформи, приватизация и други възможни решения, правителството дава първи сигнали, че е готово да тръгне по-обратния път – да ги вземе от данъкоплатците, като по този начин засили ефектите от кризата. Точно обратно на предизборните обещания.
Случаят, който ясно маркира завоя в политиката, беше когато Бойко Борисов обяви, че здравната вноска ще бъде вдигната с 2 пункта до 10% с цел да се плати на лекарите и те да спрат стачките. Дори и медиците отбелязаха, че подобна стъпка с нищо няма да помогне на нереформираното здравеопазване, а ще доведе до увеличаване на безработицата.
По-високата вноска за здраве неутрализира и ефекта на намалените само преди няколко месеца пенсионни вноски. Истината е, че с повече кураж правителството има алтернатива (тя се посочва и от депутати на ГЕРБ) – да реже разходи. Едва след като стана ясно, че идеята за по-високи осигуровки не получава нужната популярност, се изнамери и по-сполучливо решение, което Симеон Дянков обяви в парламента няколко дни по-късно.
Още по-странно и изнервящо дори за управляващото мнозинство прозвуча искането за увеличаване на данъка върху доходите до 12%. Както и начинът за комуникирането на идеята – новината беше подадена от представители на кабинета, пожелали анонимност. Само ден по-късно тя беше официално опровергана от… представители на кабинета, но вече с имената им.
Подобни разнопосочни действия и сигнали налагат впечатлението, че управляващите нямат ясна икономическа политика, вместо това я изграждат на принципа „проба-грешка“. Ако допреди няколко месеца стилът на управление „решения на парче“ и „очаквайте неочакваното“ беше дори забавен и имаше оправдание – малко опит във властта, сега ситуацията изисква концентрация и последователност.
„Ако тръгнем по пътя на Гърция, лесно можем да попречим на възстановяването и да изкараме още дълго време в криза“, казва икономистът Георги Ангелов от „Отворено общество“. Той допълва, че обещаването на все повече и повече разходи на различни групи, спирането на реформите и увеличение на данъчно-осигурителното бреме върху труда са в състояние да оставят българската икономика в рецесия за още една година. Оттук спиралата лесно се завърта – още по-голяма безработица и бюджетни проблеми.
Вече няколко месеца основният политически въпрос в България е иска ли Бойко Борисов да изправи държавата на крака, или си търси оправдание защо работата не върви. И ако все повече хора са склонни да мислят второто, причината е, че управляващите като че ли имат за приоритет единствено имиджовите акции, а реалните действия си остават само пожелание.
Да вземем срещата на 14 април на Бойко Борисов с министри и висши чиновници от министерствата, стенограмата от която беше публикувана на следващия ден. Похвално е, че премиерът иска да разбере от първа ръка какъв е бил механизмът на натрупване на бюджетно необезпечени договори, сключени от предишното правителство.
По време на разговора обаче не се прави и опит за анализ защо нещата са оставени да се случват по точно този начин. Дори не са разграничени договорите, които са по принцип дългосрочни и няма как да бъдат обезпечени от бюджета на една календарна година от другите, малко или много скандални.
Бойко Борисов води „разпита“ на служителите от съответното министерство по един и същ модел – пита ги защо техните предишни началници са оставяли разплащането на договорите за неопределено бъдеще, а не са ги платили веднага, щом е имало бюджетен излишък. В момента, в който се появи някакво очевидно прахосничество, Борисов дръпва една тирада в характерния си простонароден стил, след което набързо приключва разговора с бащинското „Хайде, вървете да си гледате работата“.
Личи си, че диалогът еориентиран не към разнищването на пробойните, а към невидимата публика, на която трябва за пореден път да се посочи виновник
А иначе стенограмата е доста поучително четиво. Става документално ясно, че държавните пари се харчат по начин, който, ако човек го приложи в частната си фирма, вероятно ще фалира, а ако го опита вкъщи – жена му ще го изгони. В нормалния свят главата на семейството или шефът на фирмата си прави сметка дали има нужда от дадено нещо, какво то ще му носи, колко ще му струва и дали може да си го позволи с оглед на приходите си.
На ниво държава обаче всичко върви на принципа „Дай да започнем проучвателни работи, да платим авансово 1-2-10-100-200 милиона, пък после ще му мислим“. (Примерът с АЕЦ „Белене“ е емблематичен – вече са пропилени няколкостотин милиона, без да е ясно ще се строи ли въобще централа, кой ще я строи, за колко, по колко ще продава тока и на кого).
А иначе повече от половината нормални българи започнаха многозначително да се споглеждат и да се питат къде са обещаните реформи, виждайки как Правителството даде на заден за всички важни структурни реформи, които обеща в началото на своя мандат.
Вярно, в началото беше демонстрирана воля за промяна в осигурителната система. При първия по-сериозен отпор от двата синдиката – КНСБ и КТ „Подкрепа“, срещу ключовото за реформата увеличаване на стажа или пенсионната възраст премиерът даде заден и отложи дори дискусията по темата.
Формалната причина бе кризата на пазара на труда, най-вероятно обаче Бойко Борисов реши да не поема риска от евентуално социално напрежение. А с това окончателно затвърди подозренията, че въобще няма намерение някога да ги прокара. Няколко месеца по-късно отново заради страх от обществено недоволство управляващите спряха и промените в друга важна сфера – здравеопазването. Една по една болниците, които трябваше да бъдат закрити, се оказваха нужни и важни и от страх от протести различни представители на кабинета тичаха по места да обещават, че точно това лечебно заведение ще бъде запазено.
Същото със съкращенията в администрацията. На 5 февруари по време на парламентарен контрол премиерът Борисов заяви, че в края на управлението на предишното правителство щатната численост в централната изпълнителна власт е била почти 63 хил. бройки. „За шест месеца ние успяхме да постигнем оптимизиране с 11.3%.“ Според правителствени източници единствените реално съкратени щатни бройки са в Министерството на финансите и подопечните му структури.
„Противно на очакванията нашето правителство не е реформистко. Отделни министри се борят, но при първия отпор отвън се дава назад.“ Думите са на представител на кабинета, пожелал анонимност. Те обаче показват липсата на вяра във волята за промяна дори на най-високо ниво.
„Има големи очаквания за реформи, но политиката на правителството изглежда хаотична и това топи подкрепата за тях. Голяма част от българите гласуваха за ГЕРБ, очаквайки те да излязат с ясни мерки за извеждане на България от кризата“, коментира Станислав Стоянов от социологическата агенция „Алфа рисърч“, цитиран от Reuters.
И ако повишеното обществено очакване за промени не е достатъчен аргумент, такъв изтъкват и външни анализатори. Още през есента на миналата година след посещението на Международния валутен фонд стана ясно, че моделът на растеж, теглен от кредитирането от чуждестранни инвестиции отпреди кризата, е невъзможен.
„Сега е важно България да повиши конкурентоспособността си, ако иска да преориентира икономиката си. За целта трябва да се подобри и средата за правене на бизнес, като в същото време се провеждат реформи с цел да се осигури пренасочването на икономиката към нови сектори. Без тази промяна и след кризата икономическият ръст на страната ще е много по-нисък в сравнение с периода преди глобалната рецесия“, заяви тогава ръководителят на мисията за България Бас Бакер.
Дори и да е имало министри, които са се вслушали в думите му обаче, усилията им да направят промени вече са се сблъскали в стена на популизъм или просто липса на сподвижници, които да повярват в нуждата от жертва на рейтинга в името на непопулярни, но полезни реформи. А политическото време, в което те са възможни за сбъдване, бързо изтича.
И неминуемо ще дочакаме мига, когато ще видим Б.Б. в ролята на объркан принц патетично питайки своите министри и екипи: Рейтинг или реформи?
Р. или Р. Върти ги както искаш – все Р или Р: Реформи или Рейтинг?
Изборът е неизбежен. И ако е успешен, можеш да имаш и двете, но ако се бавиш – нито едното, нито другото.
Иначе за пореден път ще докажем правотата и мъдростта на една стара наша поговорка, която гласи: За да се оправи нещо, което вече е сбъркано, то трябва да се сбърка отново , за да може после да се оправи евентуално пак.
А ето какво прочетох в един редакционен коментар на в.“Дневник“ от 18 май, озаглавен „Спамът „Наследството от Станишев“
С падането на тройната коалиция от власт избирателите показаха, че са наясно с натвореното от кабинета й „Станишев„. Скоро обаче ще стане година, откакто новата власт всекидневно ги залива с едно и също съобщение – за наследството от Сергей Станишев.
В четвъртък парламентът загуби цял ден за говорене по доклада на временната комисия по темата, а от Севлиево премиерът изрази съжаление, че е „принуден да управлява обран бостан“.
Петъкът също ще бъде загубен за законодателите, понеже не им стигна времето да изкажат размислите си – и те постни като самия доклад, който след повърхностно изброяване на вестникарски публикации от времето на тройната коалиция стига до откритието, че кабинетът „Станишев“ харчил ударно и на тъмно в края на мандата си.
Както се казва, лошо няма да се говори за наследството, но само преди няколко месеца същото упражнение вече беше изиграно пред публиката с поръчания от парламента одит на Сметната палата именно за 2009 г.
Институцията си свърши работата и каза официално това, което всички така или иначе знаеха – че кабинетът „Станишев“ не е контролирал законосъобразността на разходите си. Тогава също отиде цял ден за парламентарни дебати.
От всичко това обаче не следва очакваната яснота около „наследството“, най-вече на прословутите 150 договора, заради които „бостанът е обран“, а бюджетният дефицит за 2009 г. се оказа двойно по-голям от очаквания.
В средата на март премиерът Бойко Борисов поиска извинение от хората, „които ще се възмутят, че правителството плаща на обръчи от фирми, близки до предишната власт“, защото е поставен пред свършен факт.
Така е, но след като през септември премиерът обеща, че „Възмездие ще има“, каква е причината тези договори да са най-ревниво пазената тайна от сегашната власт? От месеци всички опити да се получи информация с кого и за колко са сключени срещат стена от мълчание. А идеята поне за морално възмездие за обръчите отлетя в небитието заедно с отхвърления от ГЕРБ проектозакон на СДС за огласяването им.
Ето защо всички приказки за „наследството от Станишев“ не са нищо повече от спам, който с всеки изминал ден става все по-досаден. И засега е постигнал само един резултат – да прикрие най-важната част от това наследство, където вероятно се крие и най-големият „октопод“.
