Оценката на Европа или за кого се пишат докладите?

Макар и новобранци, май вече отдавна вече не сме във фаза, когато толкова силно да се страхуваме от заключенията на старите кучета в съюза. Затова и приказката ни не трябва да е толкова върху доклада – дали е строга или не е строга комисията, а как сме успели да намерим най-точния баланс в поведението си? А ако имаме желание – да помислим и върху сигналите, които Европа подаде към българското общество и неговите винаги готови и винаги съгласни политици.

Посланията на благовъзпитаните ни европейски комисари са горе-долу следните: надяваме се, че докладът ви хареса, ще има и следващ, тъй като е вече предвиден, но, каквото и да кажат проверяващите на място експерти, ние ще го облечем по подходящ начин, за да изглежда по-приемливо за нашите и вашите избиратели. Санкции и предпазни клаузи няма да има, въпреки че на всички е ясно, че постигнати значителни резултати няма.

Но в доклада се говори не за проблемни области, а за „специфични съпътстващи мерки“, които са предвидени, за да предотвратят или поправят съществуващи недостатъци в тези области. Така представени, реалните нерешени проблеми от ежедневието се трансформират в нечий възглед за перманентно създаване на правила, които в някаква точка в бъдещето би трябвало да доведат до определени резултати.

Очевидно европейските бюрократи и политици не желаят да наричат нещата с истинските им имена, считат, че е важно процесът да се разглежда в дългосрочна динамика, но без използването на конкретен и ясен измерител, какъвто на практика е постигнатият резултат (в смисъл не на написани правила или сформирани комисии, а на действителна промяна).

Очевидно Европейската комисия отъждествява цели със създаването на механизми и институции, а не постигането на ефекти. И въпреки кравешкия възторг, с който бе срещнат у нас, всеки, който го е прелистил дори, стига да е имал капчица здрав разум е разбрал очевидното: докладът не струва вниманието, което му бе засвидетелствано.

Претърпяха крушение всичките напъни на вестникари и коментатори да изцедят нещичко от него, и да запълнят отредените за важното четиво огромни медийни обеми. Не става, защото докладът бледнее на съдържание и страда от тотален дефицит на идеи. Остава ни да броим само колко пъти е употребена думата „прогрес“ в съчетание с оценки като „незадоволителен“, „недостатъчен“, обнадеждаващото „умерен“ или вдъхващото гордост „съществен“.

Нови идеи липсват. В стилистиката на банален бюрократичен преглед са изброени (както подчерта главният прокурор – не навсякъде точно и вярно) „мерките“, изпълнените и недоведени докрай задачи.

Вярно, че докладът е посветен на „съпътстващите мерки“, т.е. онези, които бяха набелязани при приемането на България в съюза – администрацията на аграрните фондове, безопасността на храните, авиационната безопасност, съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност. В него обаче икономиката е незвергната до бутафорен фон за административните мерки, които са във фокуса на вниманието.

Сякаш целият проблем на отчаяно нуждаещото се от промяна селско стопанство се свежда до „акредитацията“ на разплащателната агенция и градежа на интегрирана система за администриране и контрол (ИСАК).

Пак ще се прави одит (проверка) на системата за проверка. И ако не хареса Исак, комисията ще накаже чичо с доматите с орязване на 25% от предвидените разходи. Аналогично дълбокомъдрие и по останалите „мерки“. И подробна раздумка около нарочения за основен приоритет,

борбата с корупцията и организираната престъпност.

Не ще и дума, важна е тази борба. Но не е главният проблем на страната. Истинските ни приоритети са бедността и причините, които я пораждат – ниската производителност и конкурентоспособност, бавното формиране на капитал. Не мога да споделя идеята, която ни предлагат натрапчиво: да се заведат колкото може повече наказателни дела срещу „публични и влиятелни фигури“.

Повод за радост било, че министър е подал оставка по повод на обвинения в корупция. Според мен наказателни дела трябва да се водят само срещу фигури с доказана вина. А в оставката на български министър нищо радостно не виждам, а само повод за тъжен размисъл. Другото е шоупрограма. Но коя публиката на това шоу, произвеждано от брюкселската Комисия. Само на пръв поглед изглежда предназначено за нас. Всъщност е за неспокойната аудитория на Стара Европа.

Нея трябва да успокоят, че надзорният орган е уловил проблемите на новоприетите бедни страни и ги притиска с твърда ръка. Тук сценичната картина е ясна и повтаря познатия на запад от десетилетия образ на изтока: мизерия, безнаказани престъпни групи, корумпирана и мързелива бюрокрация. Екшън – наказване на лошите. Че в България престъпността е по-ниска от средната за „Европа 15″ няма значение.

Не е нужно да се посочва къде е тази организирана и чудовищна престъпност, която се рисува. Важното е образът да е познаваем, а сценарият да е продаваем на медийния пазар. Публичното мнение очаква от комисията да се бори с източното зло и ще е спокойно, ако вижда, че тя го прави. Напротив, ще се чувства излъгано, ако комисарите вземат да го убеждават, че единствената ни вина е бедността, а митичното източно зло е силно преувеличено (колкото е пресилена и историята за Влад Дракула, който пиел кръвта на невинни европейци).

Същият стереотип на остра критика заради самата критика ни е добре познат. Той от години са практикува от така наречените „международни експерти“ от Международния валутен фонд и Световната банка. Слава Богу, че никой вече не им обръща внимание. Иначе те не спират фабриката за „анализи“. Последно са нарочили корпоративния десятък. Той щял да попречи на бюджета да посрещне трудностите в първата година на еврочленството. Че десятъкът е увеличил с 50% постъпленията в хазната не се споменава.

Това западният читател не го знае (а само той има значение за гьонсуратите – анализатори). И няма как да го разбере. Важно е фактът на безспорния успех да се подмине, дори да се рече на бялото черно. Иначе трябва да се обяснява по-трудното – защо, ако десятъкът в България е успешен, – същият почин не се приложи и на Запад.

Ако ни накаже, Европейсият съюз ще разгневи своите данъкоплатци и бизнеса си.

Размина ни се. И този път Брюксел реши да ни пощади, като не ни наложи предпазни клаузи. С леденостуден тон чиновниците от Евросъюза ни казаха: Вие сте едни от нас, макар че се държите като невъзпитани хлапета. Затова само ще ви порицаем. Публично. За да се постегнете. Нещо като бащинско пошляпване по врата. Повече снизходително, отколкото строго.

Но защо все пак Брюксел беше така милостив и помилва грозното си пате?

И въпреки очевидните слабости не ни наложи предпазни клаузи? Отговорът е прост и лишен дори от капка емоция. Истината е, че всъщност никой няма полза от задействането на наказателния механизъм. Най-малкото защото налагането на клаузи ще е признание, че чиновниците в съюза не са си свършили работата.

И са пуснали в светая светих калпава държава, която не е подготвена и не отговаря на изискванията. Нещо като грозно пате в семейството на лебедите. Защото, ако ни накаже, Европейският съюз ще разгневи своите данъкоплатци и бизнеса си – така, ако ни наложи предпазни клаузи, с което ще си признае, че в съюза са приели неподготвена държава, което може да се изтълкува от гражданите на Европейския съюзкато напразно харчене на пари, а те да нададат справедлив вой, че се наливат неразумно средства в страна, която е корумпирана. И техните пари отиват в джобовете на престъпници.

Така че един суров, но не краен доклад, трябва да успокои западняците. Да им каже: В България използват по предназначение и без злоупотреби милиардите евро от субсидиите на Европейския съюз. Освен това една предпазна клауза направо ще срине бизнеса на европейските компании у нас. И ще помогне на мафията да си разиграва коня, както иска. Защото предпазната клауза означава, че Европа ще откаже да признава решенията на съдилищата ни. Като например заповеди за арест или решения, свързани с компании. От такива мерки печелят само домораслият сенчест бизнес и бандюгите.

Западните компании ще си плюят на петите и за нула време ще избягат от такава държава. Налагането на клаузи на България е равносилно да стреляш по своите кораби със собствените си ракети, по армейски обобщи деликатната ситуация висш чиновник от Европейския съюз. Или, с други думи, да се ухапеш сам.

Все пак докладът от Брюксел изпълни една от най-важните си функции – да поддържа политическия натиск върху държавата ни. Нещата, които ни казват, са препоръчителни, но пък дават сигнал какво мислят за нас.

Тези доклади ще продължат да висят като дамоклев меч над нас още три години. И на всеки 6 месеца ще ни изправят на нокти и до последно ще се питаме дали и този път ще се смилят над нас. Истеричният театър с комедиен привкус обаче не може да продължава вечно.

Единственият сигурен начин да се запуши устата на мърморещите чиновници от Брюксел е да спрем с номерата на Андрешко. Времето ще покаже дали това е мисия невъзможна. Както и дали ще се окаже верен вицът, че нито един съюз не е прокопсал, щом в него се намърда и България. Ето защо

Брюксел гръмна за пушилка, а хроничният проблем на България е, че изпълнява препоръките му само на хартия. Приема все нови и нови закони, но не мисли да ги прилага спрямо велможите в престъпния свят, които дефилират като на модно ревю както по улиците, така и във висшите сфери на властта. „Трябват повече практически доказателства – доказателства на терен“, роптае Комисията и добавя за яснота: „Истинският измерител на успеха остава броят на успешните разследвания и повдигнатите обвинения“.

Новият доклад може да бъде определен като второ последно предупреждение

За да не бъде изтълкуван неправилно, той отсега прогнозира, че ще има още две последни предупреждения до средата на 2008 г. После – не се знае. Теоретически обаче до три години след приемането на България в Европейския съюз, т.е. до 2010 г., Европейската комисияможе да отправя по едно такова предупреждение на всеки шест месеца. Ако родните управници покажат издръжливост както досега, след година или най-много след две и половина ще са прескочили баира и брюкселските ловджии ще приберат халосните патрони, с които вдигат шум подир тях. Ако сега България е пълноправен член на Европейския съюз под 6 условия, след спирането на контролния механизъм ще бъде пълноправен член без условия.

Ако надеждата, че Брюксел ще принуди нашите власти да свършат „каквото трябва“, е била по принцип погрешна, то замазването на българските провали в оценките на еврокомисарите катализира нови разочарования и дори поражда подозрения, че едва ли не със съвместните усилия на София и Брюксел се създава ново статукво, в което ще царува досегашната безперспективност по отношение на досегашните престъпления и наказания, разбирай ограбването на държавата и санкционирането му.

Какво разбра всъщност именно „редовият българин“.

от шумно обсъждания доклад на Еврокомисията? Че Брюксел нещо ни критикува с учтив тон, а нашите власти за нещо възпитано се съгласяват. И наблюдението над България ще продължи, като до три месеца трябва да изготвим нов план за действие срещу организираната престъпност, през март догодина София трябва да представи своя отчет за постигнатото, а през юни Европейската комисия ще напише нов доклад за България.

Тази перспектива повтаря като под индиго досегашния сюжет: през март правителството изпрати на Брюксел своя отчет, в който (според вътрешния министър) сме обявили над 290 присъди за корупция, само дето осъдените останаха в тайна, а и последва уточнението, че под корупция се разбирали доста много престъпления, включително и всички прегрешения по служба, та е напълно възможно бройката на осъдените да е реална.

След доклада на Европейската комисия в дискусиите на маса непросветените в сложността на високата евроматерия неизменно си задават въпроса какво ще стане, ако и догодина през юни Еврокомисията напише доклад, в който е отбелязан пак същият напредък и същите недостатъци.

Как какво, ами ще продължи да ни наблюдава, а правителството ще продължи да ни уверява, че всичко е нормално и че работата продължава ускорено, отвръщат незлобливо зевзеците. А за да получи картината кафкиански оттенък, ръководителят на представителството на Европейската комисия в София коригира журналистите, че не трябвало да наричаме докладите „наблюдение“, тъй като ние вече сме член на Европейския съюз и не подлежим на наблюдаване, а само на оценяване на напредъка в реформите.

Подобно иронично или примирено възприемане на докладите на Европейската комисия придобива масовост, която би трябвало да стресне властта,

защото зад безобидните коментари никнат жилавите кълнове на нови разочарования, насочени вече към Брюксел. Досега общественото мнение атакуваше властта за липсата на ефективно правосъдие с убеждението, че Евросъюзът има средства да принуди българските институции да се справят с престъпността и корупцията. След половин година членство в ЕС тази надежда залинява. Нещо по-лошо – смекчените изводи в доклада на ЕК подхранват у масовия българин подозрението, че еврокомисарите и българските институции (наблюдатели и наблюдавани) едва ли не са си разписали по взаимно съгласие графиците за години напред.

Усещането за политически съображения, които изместват безпристрастното назоваване на проблемите, топи надеждата за спасителната мисия на ЕС, която ще сложи край на българските провали в борбата с организираната престъпност и корупцията по високите нива на властта. А пък оценката в доклада, че в „обикновената престъпност“ сме били постигнали успехи, направо хвърля в нокдаун потърпевшите по села и махали от всекидневните набези на крадци и вандали, които все остават неразкрити или поне ненаказани.

Еврокомисарите знаят това, но такива са даденостите. Затова и ще продължим да четем доклади в духа и стила на г-н Франко Фратини – стил на добрите чувства и европейското възпитание.

Въпреки традиционното си черногледство трябва да признаем – България постигна удивителен успех, на който самите ние не се надявахме.

Сигурно си спомняте един виц от серията „Белмондо“, където актьорът влиза в един ресторант и един младеж го пресреща с молба: „Излязъл съм за пръв път с едно момиче, много искам да я впечатля, можете ли като минете покрай масата ни, да ме тупнете по рамото и да кажете „Здравей, Жан!“ Съгласил се Белмондо, минава покрай масата и казва свойски „Здравей, Жан“, на което младежът отвръща: „Я си таковай майката, нещастник такъв!“

Ето как изглеждат отношенията между България и ЕС. Психологически младежът от вица печели двойно: не само с това, че го допускат в света на известните, но и начесва самочувствието си с това, че си позволява да ги прати по дяволите.

Естествено най-мрачна е реакцията на опозицията. След като ни проглушиха ушите с това, че България ще бъде отложена, поставена в усмирителна риза и тъй нататък, сега изведнъж ги чуваме един по един да казват, че разбира се, съвсем не са изненадани от доклада на ЕК, и че това, дето ни приемат от 1 януари 2007 г., е всъщност още по-лошо. Бившият преговарящ – г-н Кисьов, в един сутрешен блок например сподели, че предпазни клаузи изобщо не е можело да има и той лично много добре знаел това от години. Е добре, г-н Кисьов, но защо не ни го казахте? Аз пък наивно вярвах на вестниците, че

тече някаква борба около тези клаузи – а пък то излезе партенка.

Но оставете опозицията, огледайте пресата. Наместо радост от удивителния успех на България отвсякъде депресия, ужас, обида. За „Дневник“ влизаме в Европа „под конвой“, според „Сега“ се налага „политически борд“, „Стандарт“ слага акцент върху това, че ще сме в ЕС „без самолети“, понеже авиацията ни не съответства на изискванията. Така е от един месец насам, откакто се заговори за доклада, а можете да си представите какво бълва „патриотичната“ преса.

Чудно нещо – за първи път установявам, че дискусионните форуми на въпросните вестници, които обикновено бълват огън и жупел по всички теми, са далеч по-позитивни от авторските статии: попадаш на реплики като „хайде честито, сънародници!“, и „абе, все пак това е положителна новина“. Дали това е, защото много от участниците в тях живеят в чужбина, където патриотизмът расте с увеличаването на географските дистанции? Вярно, че в журналистиката – и особено в нашата – отдавна сме обърнали поговорката, така че „good news – no news“ (добрата новина не е новина), и все пак някаква мярка ми се струва прехвърлена.

Ами не е ли хубаво нашите политици да бъдат поставени под контрол? Та нали тъкмо за това се стремим към ЕС, да ни се наложат отвън стандарти, ценности, норми. Наместо да славят бога, че ще има мониторинг, че ЕК ще продължава да се занимава с нас, повечето български медии се обиждат от името на политическата класа, която, виждате ли, губи своя суверенитет! Представете си само празненствата, които ще опитаме да организираме на 1 януари, иншала. Представете си киселите лица на политиците, параноичните анализи, антиевропейските митинги на неофашистите.

Разбира се, темата с усвояването на еврофондовете е сериозен повод за критика на последните правителства, но това не е само у нас. Не зная дали в Европа има страна, която да усвоява парите на 100%. Изобщо, когато говорим за тези фондове, по-добре да говорим за възможности, не за точни цифри. Получил си възможности и не ги използваш, това е едно; друго обстоятелство е, че изобщо си получил подобни възможности. От една по-обща гледна точка обаче е печално цялата евроинтеграция да се свежда до това колко евро сме кяр или зян.

А как да изчислим ползата от натиска върху съдебната система, който принуди нашите хора да подгонят някои от корумпираните магистрати? Вярно, че всичко това е недостатъчно, може още, но пък трябва ли да отричаме, че нещо все пак се прави и то само под натиска на ЕС?

Тук ми се струва и ключът към публичните реакции по отношение на членството. Той е в едно такова селско вечно недоволство от положението, в което си – случва ти се нещо хубаво, обаче можело е и по-добре, за това пак си мрачен и навъсен. Как да се радва Нане на това, което е спечелил, като Вуте е спечелил повече? Можеше и по-достойно да влезем в Съюза, можеше повече фондове, можеше да ни посрещнат като равни, а не като бедни роднини. Можеше да имаме пътища, европейски университети, големи инвеститори.

Е да, ама можеше и това да нямаме. Ако говорим за национална чест, най-достойната страна в региона днес е Сърбия: кой си представяше преди 17 години, че постсъветска България ще седи в ЕС, а Сърбия ще си остане със своята независимост, подлагана ту на помощи, ту на санкции, ту на бомбардировки.

Знам, че е трудно да спасиш достойнството си в един процес, при който една много малка и слаба страна зависи изцяло от една свръхсила. Само че номерът от вица с Белмондо не решава проблемите, които имаме с приемането на това, което сме и което имаме. Мога да произведа още много мрачни версии за нашето еврочленство.

Съюзът е в криза, Източна Европа се люлее и може би България отново ще се окаже Марко Тотев, който влиза в организация, която се обезсмисля (виж НАТО). Може би ни взимат по милост и вече съжаляват, може би още дълго ще трябва да се доказваме…

И все пак нека почнем от очевидното: България постигна удивителен успех, на който самите ние не се надявахме. Тя някак се промъкна между капките, люля се между депресия и еуфория, увърта, лавира, симулира и стъпи върху степенката на последния влак.

Все пак – заслужаваше си, нали. Поне затова, че нашите деца ще са граждани на засега най-доброто място на планетата.