Сървайвърите от Бузлуджа: Епизод 3,14

Ние колкото можем да обещаем, вие толкова не можете и да поискате.

Тези дни за последно проумях кое е общото между българските партии – това, че всички те правят професионално любов с Родината.

Разликата е само в позицииите.

Сериозно ви го казвам – особено след заседанието на 47-я конгрес на БСП, основното настроение където беше за поредна атака, но вече не чисто червена, а за пръв път и със син оттенък. Защото социалистите поканиха в битката срещу „антидемократичния“ ГЕРБ и десницата.

Знакови лица на БСП и друг път са казвали, че с десните имат идеологически различия, но защитават демократични ценности. Но за пръв път лидерът на партията Сергей Станишев протегна ръка към сините от конгрес, който бе за предизборно стягане на редиците. Сергей каза на своите какви са им целите – да запазят президентския пост и какви какви трябва да са средствата – пълна мобилизация и директно посочи кои може да са съюзниците в тази атака – всички, които са срещу авторитаризма на ГЕРБ.

Остава да видим как са го разбрали – и своите, и чуждите.

А иначе, за радост на политическите партии, трябва да се каже, че българинът отново се очаква да не гласува за неорганизиран човек, а както винаги да гласува за конкретна политическа сила. Пък ако някой се наложи като независим, то е последствие на това, че вече яко се е наложил в Партията. Защото, за да останеш в политиката, се изискват дива партийна дисциплина, структури и хора, които биха могли да ти помогнат за участие в изборите. От целия партиен елит рядко някой е тръгвал самостоятелно.

Да бе – наистина така си беше, но нещо се случи и днес, приклещена между случайни коалиции, соловите авантюри на отделни политици и различни социални движения, партийната форма, като ключов елемент в съвременната политическа игра, започва да пропуска вода отвсякъде.

Днес Социалистическата партия е само един далечен наследник на традициите от времето на работническото движение, които отреждаха важна роля на членовете на Партията.

Тя вече не се свързва с идеята за Авангард на пролетариата, разработена от марксизма, която дълго време бе в основата на идеологията й. В тази перспектива партията е средство за еманципация и е в предните редици на обществото. Тя го напътства, структурира, ръководи, политизира и, по думите на днешните й лидери, дава на хората науката за тяхното нещастие. Исторически погледнато, Социалистическата партия никога не е въплъщавала напълно този модел, но той бе нещо като необходима фикция.

Може и да греша нещо, но поне аз така разчетох знаците на онзиденшния й конгрес или поне призива за атака на лидера й:

Третата национална катастрофа чука на прага ни днес.

Искаме с този кратък документ да изпратим послание, че ние – съвременните последователи на социалистическата идея, сме прочели внимателно урока на историята и сме извадили верните поуки, че не спираме да вярваме в това, че България и българите заслужават да живеят в по-справедливо общество, в което няма бедност и експлоатация и държавата ще помага на хората, ще има правов ред и демокрация, хората ще се гордеят със своето отечество“, добави още председателят на БСП.

„Не можем да позволим върху името на партията да се сипят хули и клевети. Във войната срещу нас не се пестят средства и сили. Произведоха се митове, че няма нищо по-нормално и естествено да има бедни и богати, че не ни трябва армия, че здравето е стока, а здравеопазването – търговия, че малкият народ не трябва да прави нищо друго освен да се подчинява на Вашингтон и Брюксел“, каза Станишев.

Явно, за него правилният път е този на социализма и изборите, които предстоят ще бъдат най-тежките, тъй като БСП е опонент, който не би се спрял пред нищо за властта.

А така е, защото БСП не се реформира, тя се трансформира на принципа на снежната топка.

Може да смалява обема си, но консистенцията остава същата, дори и с по-висока степен на твърдост и якост. Затова и след всяка поредна персонална промена в БСП остават по-хард и по-предани политици. в това отношение БСП наистина плаче да грабне някой от рекордите на „Гинес“.

Именно това разбиране за партията като политическа сцена, място за дебати, възпитание и мобилизация днес се обезценява. Партийният член сякаш е лишен от традиционните си прерогативи. А за какво да членуваш в една политическа партия, ако нищо в нея не отличава активиста от симпатизанта, ако нейните вътрешни и външни граници са размити, ако общественото мнение я изгражда или разгражда и ако изборите се предопределят от медиите?

Неспособни да „се обновят“, социалистите неволно възприемат и насаждат идеята, че времето на Социалистическата партия вече е отминало и че може да се мине и без нея. Нещо повече: ако не е възможно тя да бъде променена, защо да не бъде просто ликвидирана? – луда идея, но май работи добре, жалко само, че ветераните трудно я вдяват.

„Трябва да се опрем на народния гняв, който все още е потиснат, не е ясно изразен, търси начин да накаже ГЕРБ заради задълбочаващата се агония на страната. Длъжни сме да убедим хората, че БСП е реална алтернатива на ГЕРБ. Нашият нормален, естествен съюзник е откритостта и прозрачността“, подбъзика ги и този път Станишев и по традиция се обърна с призив да се постигне Единство в настоящата изборна кампания.

Впрочем аз отдавна подозирах и Андрей Луканов в подобни популистки игри…

Когато бях редови член на БКП, по не знам какви си причини, ортодоксалните комунисти ме нарочиха, че съм имал мислене и поведение на чешки социалдемократ. Каквото и да значеше това за тях през онези години до 1989. И затова изобщо не се изненадаха, когато станах един от учредителите на първото фракционно движение в Партията – „Път към Европа“. Стреснаха се наистина, но примиренчески присвиха рамене и заеха позиция на изчакване в повишена бойна готовност:

А бе, правете каквото искате, но го правете само в нашата къща…

Така казаха тогава старите комунисти, които бяха оцелявали, защото винаги бяха уцелвали Вятъра на всяка промяна. Те наистина бяха велики сърфисти и до съвършенство умееха и Вятъра винаги да уловят, и на върха на Вълната да се наместят.

И може би са били прави, защото отдавна вече ми се струва, че самото наше време точно и само това прави: отглежда бурени: някои от които безполезни, други – вредни, трети – направо отровни… А Пороите на скудоумието покриха с мъртва плесен градините, които някога цъфтяха и даваха плод, унищожавайки на корен всяка покълнала надежда.

И не в един регион, не някъде само – тотално и повсеместно.

А иначе е Лято.

„Слънчевите“ изригвания и протуберанси на демократичното ни време гарантират опасната хипертония на обществения живот на държавата. В жегите на политическите страсти прегаря малкото, дало плод, годен за консумация. Все по-често сърцата не издържат напора на събитията. И четем некролози, всеки от които е болка и рана, които не могат да зараснат и да отболят.

Лято си е – време болно и пълно с напрежение, с несигурност, със страх за утрешния ден. Време на градоносни облаци и диви порои. Време, изпитание за всички и за всичко.

Но иде Есен – не толкова за плодобер – плод по клоните на онова обществено дърво, под което сме застанали, почти няма – а време за равносметка. Защото, казват, пилците се брояли наесен.