„Нямам нужда от секс, властите го правят с мен всеки ден“
Не.
Не съм го измислил аз.
Наскоро прочетох, че операторът от хърватската РТЛ Иван Цвирн загубил работата си, след като снимал заседание на правителството, облечен с тениска, с този надпис, който пък обидил хърватския премиер.
Това се е случило в края на август 2009 г.
Да бе – тази година.
А след като бил уволнен заради откровението си, операторът продал фланелката на търг в сайта аukcije.hr срещу 570 евро. Парите пък платил бившият независим кандидат за Европейския парламент в листата на християнските социалисти за Словения Неделко Дабич.
А аз, след като прочетох за случката си зададох въпроса
Свещени крави ли са комунистите в България?
И докато се питах, проумях колко е глупав този въпрос, защото отговорът му ме ослепи внезапно, на мига още: те не само наистина са свещени крави в България, ами и в цяла Източна Европа.
А в последвалите секунди непрогледен мрак след това ослепително просветление, аз проумях и онази причина, която в началото бе ясна и свещено проста: Всички на моята възраст помним и знаем, че „мирните“ революции от 1989 г. бяха само мирни, но не бяха никакви революции, а „приватизационни преврати на КГБ“, както се изрази тогава един чешки дисидент.
Ако наистина започваше нещо ново, защо никъде не беше наказан нито един комунист?
Защото, за съжаление, истинска промяна в историята рядко се случва.
Тоталитарни режими не се разбиват току-така, а още по-малко „С тухла в стената“ случайно. Или пък било то дори с масови демонстрации, стачки и пр.
Ако режимът е решен да противостои, ще го направи дори с цената на кървава баня.
Та комунистите 45 години само за това се подготвяха.
Егон Кренц например откровено потвърди, че при сценария „Падането на Берлинската стена“, външно изглеждаща като безобиден карнавал и народно веселие, във всеки един момент е имало възможност за противодействие от страна на тоталитарния репресивен апарат.
Парадоксално, но е факт – понякога някакъв вид авторитаризъм или диктатура спомагат за реформи и по-бързата модернизация на обществото. Ако Мустафа Кемал Ататюрк например си беше играл на демокрация и беше позволил свободни избори, Турция вероятно досега щеше да е едно свръхизостанало общество, защото той щеше да загуби вота.
Същото се отнася за княз Борис Първи. Може би е трябвало да опита да въведе християнството с референдум, който сигурно е щял да загуби? Дори сред аристократите е имало мощна съпротива – както знаем, 52 рода (от вероятно общо 100) са били против. Предполагам, че Борис е концентрирал върху себе си неистовата омраза от част от обществото, да не говорим за сина му Владимир-Расате. Така че явно неговите съвременници сигурно хич не са виждали в него велик реформатор и светец.
Проблемът е обаче, че веднъж установена, няма гаранция, че диктатурата ще се самоотстрани, когато стане излишна – напр. след успешното отблъскване на опасността от комунизма и модернизацията на страната.
Ето защо комунистите искат всичко да е „мирно и тихо“, да няма демонстрации, митинги, стачки и открито изразено недоволство. Тогава и сценариите, които те непрекъсанато задкулисно плетат като паяци, най-лесно минават.
Да…
Ама не.
Поне така каза още преди 20 г. достолепният Петко Бочаров.
А аз и до днес му вярвам.
Защото той отново се оказа прав.
В края на ноември 2008 г комунистите в България наистина вече не издържаха и Комисията за защита от дискриминацията постанови Бойко Борисов да се извини на членовете на БСП. Трябвало да публикува за своя сметка извинение и диспозитива на решението на Комисията в няколко столични медии.
Както се и очакваше, Комисията по дискриминация се превърна в надзорен орган за политически коректно говорене. А няма нищо по-вредно за политическия процес от политически коректното говорене. Даже политическата корупция не нанася толкова вреда на обществото.
Политически коректното говорене изкривява реалността, създава чувство на подчинение и страх от думите, подтиска емоциите, деформира всеки дебат. А какво е Бойко Борисов без емоции и уплаха в гласа си? Да не говорим за диспозитива в идеята…
Според органа, оглавяван от Кемал Еюп, ако Бойко Борисов не публикува извинението си ще трябва да плати 10 000 лева глоба. И това заради думите му че „в БСП всички са без морал“.
А Борисов го бе казал това, след като кмета на община Ветрино бе приет за член на БСП, въпреки че спечели местните избори като кандидат на ГЕРБ.
Тук идваме до един основен проблем. У нас не е важно какво вършиш, а какво говориш.
Имаше такива партии. Говорят за толерантност и заедност, но колят и бесят по регионите. И понеже говорят политически коректно не е важно какво правят. Това е грозният модел на дискриминационност. Там всеки е потенциално виновен – заради думите.
Но никой не закри Комисията за защита от дискриминация.
То не, че сега Бойко Борисов не им го връща.
Ама поне не ги беси още.
Аз също наистина не за крайности за нито един от тях, но върховно желая да затвори поне няколко от тях.
А аз после да им отида на свиждане с тишърка, на която само леко ще перифразирам заглавието на този текст.
За подарък на всеки от тях де и спомен от свиждането.
Дано само и Бойко Борисов не стане толерантен по никое време и да позволи на Сергей Станишев сега пък да го осъди в Европа, защото уволнявал социалисти.
И накрая, знам че няма време да чете сега, но нека някой около него му припомни един цитат на патилия Михаил Восленски от неговата книга „Номенклатурата“, който обяснява философията на болшевиките и дефинира абсолютно точно техния патологичен страх от един наистина решителен противник:“ Номенклатурата напада слабите и се бои от силните. Тя тъпче покорните и отстъпва пред непокорните.
Това е научила от Ленин, който често използваше поговорката: „Дават ли ти – еж, бият ли те – беж.“ Този е принципът, това е цялата политическа мъдрост на номенклатурната класа…“
И нещо по-свежо.
В автобиографичната си книга „Дързостта на надеждата“ американският президент Барак Обама разказва, че първите му стъпки в политиката са свързани със стотици изминати километри из целия щат Илинойс. Всеки ден той се качва на автомобила си и кара с часове от квартал на квартал, от окръг на окръг и от град на град, за да присъства на неделните литургии в църквата в малко градче, на сбирките на местни профсъюзи и клубове по интереси, дори на срещи между група приятели, събрали се да играят бридж.
Понякога, разказва той, след няколкочасово каране ще пристигне в къща, където около масата са се събрали всичко на всичко трима души. Но независимо дали има двама или петдесет човека, дали се намира във ферма в покрайнините или в изискан апартамент в центъра на града, дали хората са настроени враждебно, или им е безразлично, всичко, което Барак Обама прави, е да си държи устата си затворена и да слуша какво имат да кажат хората.
А те говорят за работата си, за бизнеса си, за местното училище, за гнева си към Джордж Буш и към Демократическата партия, за кучетата си, за болката в гърба си, за военната си служба, за спомените от своето детство…
Обама?
Да…
Ама българските политици обаче от 20 г. са възприели друг модел на поведение.
Те говорят с избирателите си само ако наоколо има най-малко двайсетина репортерки и поне една камера на национална телевизия.
