Дойде ли краят на изборното лицемерие?

Чухте ли последния виц?: Каква е разликата между Евровизия 2007 и Евроизбори 2007? – ами, за първото искаш да гласуваш,но не можеш,а за второто можеш, но не искаш.

По един или друг начин изборите за европейски депутати в България на 20 май бяха отчетливо европейски както по стил, така и по съдържание: избирателната активност беше разочароваща – под 30%, а гласоподавателите се възползваха от възможността, за да накажат управляващите.

От друга страна, дори за нова страна членка на Европейския съюз, резултатите бяха доста притеснителни. Новата дясна популистка партия на кмета на София Бойко Борисов се появи от нищото на върха като спечели изборите. Бившите комунисти са втори, партията на турското малцинство е трета, а крайните националисти от Атака – четвърти.

Повечето от уважаваните проевропейски партии, които доведоха България до присъединяването в Европейския съюз, се провалиха и не получиха нито едно депутатско място. А за нас, българите, изборите на депутати в Европарламента минаха скучно и почти незабележимо. Ако не бяха медиите, озвучаващи страховете на политиците от ниската избирателна активност и информиращи за абсолютно излишните за днешния човек временни резултати – надали някой щеше да се сети за тях. Просто поредно разминаване на реалността за народ и политици.

Защото народът не се интересува от далечни перспективи и някакви глобални политики. Хората се вълнуват от ставащото тук и сега. А проблемите на Европейския съюз, европейската търговия, общата политика и другите въпроси на континенталното обединение са нещо интересно, но и безинтересно. Ето защо избирателната активност беше малка – липсва усещането за необходимостта да се намеси човек. Дори с такава малка единица в политиката като личния вот.

Виж, за политиците тези избори бяха много, много важни. Едно, че позволяват изпращане на партийни посланици в Брюксел, друго – дават възможност за моментно измерване на политическите мускули. Обаче май българите преди политиците разбраха, че сме далечна провинция на новата европейска империя и си оставаме в периферията на събитията, освен ако по традиция и между другото не заформим една неочаквана, поредна нова Балканска война.

Разбира се, решенията и законите, приемани в далечните западни центрове Брюксел и Страсбург, са изключително важни за нас. Спор няма, но самата технология на вземането им, съотношението 18 сред близо 800 депутати, типично балканските очаквания от пратениците ни, всичко това прави хората скептични по отношение на уж голямото събитие. Първите евроизбори. За което май съществен принос имат самите политикани с предозирането на понятието „европейски“. Не остана нищо у нас, което да не е евро – евроизбори, европолитици, евроцени (афрозаплати!), евроизисквания, европоведение…

Но по-важно за политиците ни си остава премерването на мускулите.

В момента.

Премерването на силите според тях е сигнал за доста неща.

Властимащите от тройната коалиция смятат, че вотът е одобрение на политиката им. Щом техните три партии са спечелили заедно повече места от опозицията, разсъждават и пропагандират те, значи народът ги одобрява. А в самата коалиция може да настъпят неофициални, но видими промени на формулата 8:5:3 – този път според новия вот. Което може и да доведе до колизии вътре – не се взема лесно кокъла от свирепо псе, а камо ли власт от политик.

Отделно ще изживеят трагедията си опозиционерите, схванали (дали?), че зад гърба им не стои вече онзи милионен електорат. А розови сънища ще залеят някои млади партии, смятащи гласуването „против“ етническите формирования и управляващите като одобрение към себе си. Обаче идват есента и местните избори. Когато активността ще бъде много по-голяма, защото заинтересоваността на хората ще е по-голяма. И какви махмурлуци ни очакват! Колко политикани няма да вярват на резултатите! И как пак ще се намерят лидери, повярвали, че вотът за някой кандидат-кмет е вот за издигналата го партия.

До есента!

И дано Евроизборите в България отбележат края на вашето лицемерие, ми пожела едно момче-англичанче, коeто тази седмица ще се жени за българка-, и те да се превърнат в началото на деня, в който добродетелта ще остане без своята последна,дори и скромна дан, плащана от порока. След бутилката „Тичърс“, честно не вдянах какво иска да ми каже полупияния англичанин, но той откровенно си призна, че цитатът е от великия английски драматург и низвергнат от британските закони хомосексуалист Оскар Уайлд: „Лицемерието е дан, която порокът плаща на добродетелта“.

Не бях чел толкова задълбочено Уайлд и затова му отговорих на недоучен английски, че в началото на 20 век, великият руски писател и класик на съветската литература Максим Горки, съвсем загрижено е посъветвал сифилистичния тогава вече велик вожд на пролетарската революция Владимир Илич Ленин, че той, с идеите си, които е впрегнал в каляската на миналото далеч няма да стигне.

Така и стана. Тогава де… През онези векове и през онези години…

Но кой днес ти чете вехтите класици – и то в началото на новия век, когато вече куцо, кьораво, сакато, грамотно и полуграмотно, се натиска да се качи в лимузината на класиците!!!

Вярно – почти всички днес си имат партии-лимузини за своя употреба, но явно имат и проблеми с шофирането. Защото как иначе да си обясним факта, че повечето от тях натресоха луксозните си возила в мантинелата по време на магистралните Евроизбори 2007.

А веднага след изборите, в понеделник сутрин още, на 21 май, Асошиейтед прес отбеляза, че мнозина българи, които и без това са разочаровани от ниския си жизнен стандарт, с неучастието си в изборите, са изразили недоволството си от неспособността на правителството да се пребори с корупцията и престъпността и по този начин са заредили прословутия умиротворителен противоядреноброниран джип на Ахмед Доган с етническо гориво за поне още един ударен мандат.

Ами – остава още да добавя, че вече повече от десетина години по пътищата на България намират смъртта си поне по 1000 българи в разцвета на силите си от нелепи катастрофи, в които поне още два пъти по толкова остават и инвалиди.

Разумните и заинтересувани граждани отдавна са наясно, че упражняването на публичната власт в България – и централна, и (или особено) местна, е подчинено на дълги, но недотам сложни, мазни мрежи от престъпни интереси.

Мрежи, свързващи достолепни вицепремиери от различни правителства с долнопробни провинциални престъпници, намесени в брутални деяния от цялата палитра на наказателния кодекс. Свързващи митничари с 350 лв. заплата и червено ферари със селски момчета с лИлави костюми и депутатски имунитет. Мрежи, по чиито краища неуморно плетат сиви чичковци с миши физиономии и хладен ум. Ум без съвест, убеждения и принципи.

А после се разсърдихме на Интернешънъл Хералд Трибюн, който още на 18 май написа: Голям скандал помрачава първите евроизбори в България :“Предизборните кампании приключват с поп и рок концерти, целейки да увеличат изборната активност, която се очаква да бъде около 30%. Предизборните кампании бяха помрачени от най-големия корупционен скандал в България до момента. Последствията от скандала вече разрушиха подкрепата на водещата в България Социалистическа партия, която е и част от тристранната управляваща коалиция в страната.“

„Хората са наистина разочаровани от политическата класа“, каза тогава пред същото издание и Бойко Борисов, чиято нова центристко-дясна партия ГЕРБ, подчинена тотално на прословутата му скромност, той ориса да заеме второто място по време на изборите. Тогава Борисов каза още, че скандалът е показал, че България е била приета в ЕС само от симпатия и членството й е трябвало да бъде забавено до тогава, до когато страната наистина отговаря на необходимите критерии.

„Хората очакваха, че ЕС ще упражнява много по-строг контрол над България. За съжаление те видяха, че нещата не са станали по-добре, а по-зле“, каза още той, но не обясни на никого защо пък точно Европа трябва да ни оправи. За съжаление, дори и в Европа, общественият морал допуска канибализма в пряк и преносен смисъл, но законът не ни дава дори привидна и илюзорна защита.

Вече пети месец след присъединяването на България към Европейския съюз, в политическите дебати в страната темата за Европа играе по-скоро второстепенна роля.

България направи наистина огромен напредък, който обаче бе по-съществен преди присъединяването, отколкото в краткия период след приемането в ЕС. А сега, след като страната вече е пълноправен член на съюза, се открояват и първите симптоми на отрезвяване, а именно – наличието на апатия.

Мнозинството българи подкрепиха членството в ЕС, въпреки че бяха на погрешното становище, че европейският стандарт на живот ще се пренесе автоматично върху тях – без дори да почувстват ни най-малко напрежение, нужда за промяна на манталитета или болезнени загуби. Както стана ясно, това съвсем не е така.

Съществените проблеми бяха оставени настрана

Това, че „Козлодуй“ и медиците са две от най-дискутираните теми в българското общество, показва, че обществеността не е узряла да се концентрира върху основния проблем: Какво искаме от ЕС и какво ЕС иска от българите? Това попадна в полезрението едва на шепа наблюдатели в България. Обществото премълчава най-важните проблеми, свързани с присъединяването към ЕС, а именно все още оскъдното производство, разпада на образователната и здравна система, нарастващата омраза и нетолерантност към малцинствените групи, замърсяването на околната среда, корупцията и организираната престъпност.

Самоукротяване в тройната коалиция.

На фона на вътрешнопартийните размирици в НДСВ и сблъсъците между крилата в БСП една партия – ДПС, се радва на небивал вътрешен мир и електорален възход. Вече стана клише заключението на анализаторите, че е прецедент партия на власт, и то втори мандат, да увеличава подкрепата си на избори, вместо да я губи заради неизбежните непопулярни решения, които се налага да бъдат прокарвани от всяко правителство, независимо в коя част на спектъра то се самоопределя. Тези доказани от практиката истини не се отнасят за ДПС.

С такава възходяща електорална мощ е логично да се предположи, че днес г-н Доган е по-силен да прокарва на коалиционната маса удобни за своята партия, което значи и за нейните икономически контрагенти, решения. Тогава защо лидерът на ДПС побърза да тушира още в нощта след евровота възторжените изблици на съпартийците си, заявявайки, че изборните резултати не променят установените с коалиционното споразумение баланси във властта, определени на последните парламентарни избори?

Никоя друга политическа сила не разполага с електорат, който безрезервно да я подкрепя независимо от политиката й. Нещо повече, на последните избори за евродепутати ДПС за малко не се окичи с венеца на първа политическа сила. Ако избирателната активност продължи да пада и ако се засили още малко инвазията на ДПС сред ромското население в цялата страна, това неминуемо ще стане.

С такава възходяща електорална мощ е логично да се предположи, че днес г-н Доган е по-силен да прокарва на коалиционната маса удобни за своята партия, което значи и за нейните икономически контрагенти, решения. Тогава защо лидерът на ДПС побърза да тушира още в нощта след евровота възторжените изблици на съпартийците си, заявявайки, че изборните резултати не променят установените с коалиционното споразумение баланси във властта, определени на последните парламентарни избори? И защо заяви с впечатляваща категоричност, че България не е готова да приеме ДПС като първа политическа сила?

Смиряването под формата на търсене на нови лостове за увеличаване или поне удържане на влиянието, което ДПС си е извоювало през изминалите години, може да се обясни с променените условия, в които Ахмед Доган ще проявява оттук нататък политическото си гросмайсторство.

Отминали са президентските избори, за които срещу осигуряването на 500 хиляди гласа за втория мандат на Първанов лидерът на ДПС можеше да претендира за бонуси на коалиционната маса. Не се задават избори, на които неминуемо да се налага сигурните гласове, с които той разполага, да бъдат разменени срещу определени властови претенции в някоя нова агенция или министерство. При това положение установеният баланс от коалиционното споразумение е максимумът, който трябва да бъде запазен (и опазен).

Фактът, че Симеон Сакскобургготски опроверга слуха за либералния бартер, не означава, разбира се, че разположението на силите на коалиционната маса е вече „две към едно“. Но обяснява до голяма степен защо царят смята, че напускането на тройната коалиция не е на дневен ред.

Да стоиш в една коалиция почти две години, през които друг е държал златната акция под формата на изборни гласове за президентския вот, и да я напуснеш, когато козовете му изглеждат изчерпани и е на една ръка разстояние възможността да станеш решаващ фактор за евентуална нова конфигурация на силите – явно това е „инфантилизъм“ според Симеон Сакскобургготски, както той нарече исканията за незабавно напускане на тройния съюз.

Политиката редовно поднася парадокси – растяща електорално политическа сила и намаляваща възможност да налага решения; изчезваща електорално политическа партия и появяваща се възможност да бъде решаваща за определен период.

Колкото и умозрителна да изглежда такава схема, тя се подкрепя от някои проверими факти. Посветените в трудните пазарлъци по създаването на тройната коалиция през горещите юли и август на 2005 г. сигурно си спомнят, че БСП почти беше отписала своя лидер Станишев от номинациите за премиреския пост под предлога, че и НДСВ не бива да издига своя лидер. Само че Симеон Сакскобургготски изобщо не е имал намерение да се кандидатира и на практика се оказа напълно свободен да посочи за глава на коалиционното правителство „модерното европейско лице на левицата“. Доган като отявлен прагматик сигурно си дава сметка за това.

И може би преценява, че е дошло времето да играе кротко и след дълго обмисляне на всеки ход на коалиционната кръгла маса. Предстоящите събития в тройната коалиция, на първо време евентуалните структурни и кадрови промени на правителството, които скоро Сергей Станишев трябва да обяви, могат само да потвърдят или опровергаят тази хипотеза.

И накрая – не можем да не си припомним, репликата на Ахмед Доган през 1992 г., че пътят на България за Европа минава през Босфора. Днес обаче пътят на Турция за Европа минава през България.

Доган като мъдър политик е готов отново да постави капо цялата политическа класа. Както БСП, която използва като ракета-носител за идеята евродепутати да избират и българските изселници, така и опозицията, която, вторачена в собствения си политически пъп, желае да ограничи влиянието на изборите на ДПС на национално равнище.

Тя е неспособна да прозре гениалния замисъл на този текст, че чрез български представител, който ще играе важна роля на европейската политическа сцена, той ще играе и за политическите интереси на Анкара. Това е последното доказателство, че българите с двойно гражданство в Република Турция и ДПС са своеобразна пета колона, а за БСП отново остава марксисткия въпрос: „Какво да се прави?“… само че с Турция.