Вестник Отечествен фронт (27 ноември 1989 година)
Американският поет Джон Дън има едно стихотворение, в което пише: „И никога не питай за кого звъни камбаната – тя навярно бие и за Теб…“ Този стих години по-късно вдъхновява великият Хемингуей, за да напише романа си „За кого бие камбаната“, чиято основна идея е, че смъртта на всеки човек засяга пряко и него, защото и той е частица от цялото човечество.
На 10 ноември 1989 г., един ден след падането на Берлинската стена, на пленум на БКП е свален тогавашният първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков, управлявал България повече от 33 години. Веднага след това започва изграждането на опозицията чрез създаването на нови и възстановяването на стари партии, закрити след 1944 г. Но остана всемогъщият член 1 на Конституцията, узаконяващ водещата управляваща роля на БКП в българската държава. Така че на този ден преди 17 години камбаната май удари единствено за другаря Тодор Живков.
А иначе България безвъзвратно се включи в общия процес на демократични промени, обхванал цяла Източна Европа, а в страната плахо започна някакъв преход към демократично обществено устройство и към пазарна икономика.
Тогава партийната легенда приписа основната заслуга за мирния преход на Петър Младенов и Андрей Луканов, докато истината бе съвсем друга и в основата й бяха други стари членове на Политбюро и съпартизани от бригада „Чавдар“ Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, както в известна степен и на самия Живков, когото Политбюро вкупом успя да заблуди с внушението, че навярно ще запази поста си на Председател на Държавния съвет, равностоен на днешния Президент на България и по този начин да приспи прословутата му правешка интуиция.
Това се видя на пленума на 10 ноември, на който Живков направи силен доклад. След това бе пристъпено към организационните въпроси и бе съобщено, че той иска да се оттегли. Някои членове на Политбюро се опитаха да отложат пленума. Настана объркване. Последва бърза почивка и кулоарни комбинации. След почивката беше направено предложение изказванията да бъдат прекратени. Гласуваха „за“. Живков поиска да му дадат думата. Георги Атанасов отговори: „Нали гласувахме за прекратяване на изказванията…“
Всичко беше решено. Именно от този момент е и прословутата снимка на Живков, гледащ объркан и неразбиращ присъстващите. Той вече отлично съзнава, че това е краят. Но изведнъж е разбрал, че е изигран напълно.
Обаче след историческия вътрешнопартиен преврат повечето тогавашни членове на Политбюро помислиха, помислиха и решиха че с това е свършила тяхната мисия и така и не успяха да прозрат, че най-тежката криза тепърва започва. Просто защото разсъждаваха от пиедестала на член Първи от Конституцията. Тогава камбаната удари за втори път – за цялата десетилетна партийна върхушка и възвести времето на Луканов, който поведе кохорта верни комсомолци и дълбоко окопали се ченгета към върховете на властта – и политическа, но най-вече икономическа.
Трагичното е, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Всичко тръгна в друга посока. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални. Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани. Както и илюзиите, че след 10 ноември ще стане нещо по-добро.
