Синодална палата, София
Имам чистата съвест да задам този въпрос, защото още преди 9 години с моя колега и съмишленик Петър Марчев написахме, подписахме, а дори накарахме и тогавашния министър на образованието да подпише едно наше писмо-обръщение за възвръщането в българското училище на часовете по вероучение.
Тогава бях доволен – получи се това, което искахме. Но днес вече се замислям сериозно дали бих се подписал предмет „Вероучение“, или „Религия“, или подобна формула да съществува в учебните програми от 1 до 12 клас.
Това се случи тогава по повод еуфорията в Светия Синод в онези години, подир изявлението на просветния министър Даниел Вълчев, че предмет „Религия“ може да бъде въведен в училищата от 15 септември 2009 г.
Едно доказателство, че и дълбококаноничните ни владици наистина могат да се развълнуват от нещо, което се случва в реалния свят около тях. Но дотогава трябва да се вземе окончателно решение за навлизането му, да се промени Законът за народната просвета, да се напишат учебници и да се подготвят преподаватели.
Колко много условности…
А дотогава някой Нарочен за този предмет ще преподава в училище…
… и ето например сега той ще свири. Импровизира. Можеш да си мислиш за всичко, преди да чуеш думите. Стига да умееш да слушаш. Трудно е. Започва добре, после известен брой акорди кривват встрани и ти изпадаш в недоумение. Безпомощен, поемаш през телени огради, препятствия прескачаш…. И мислиш си – ето сега той говори за Бога. Обяснява Го. По учебник изтъква необяснимото. После защитава незащитимото.
Накрая излиза да пуши… А ти се питаш: наистина ли той говори за Бога, или просто интерпретира Историята?
Защото историята е наука. Ама не като математиката.
Божественото в математиката и божественото в историята са различни неща. Защо са различни неща? Защото историята не е математика. Има история на математиката. Но тя не е математика. Има история на религията, но тя не е религия. Има история на философията, която не е философия, и има философия на историята, която не е история.
Объркахте ли се? Не? Добре. Да продължим тогава.
Учителят, какъвто и да е той, ще разкаже на децата ви, че Бог Го има. Според някои…
Според други Него Го няма…
После Учителя накратко ще препусне през вековете философска мисъл, за да стигне до Новите времена.
Новите времена затова са нови, защото са най-умни. Те са най-умни, понеже са открили, че всичко върви от просто към сложно. При всички положения днешният член на БАН е по-Сократ от Сократ. При всички положения днешният виночерпец на бизнесмена е по-виночерпец от онзи на Александър Велики.
Такава е логиката.
Не е ли? – а защо?
Християнският светец е хубава измислица.
Мюсюлманският светец е хубава измислица.
Между другото крал Артур също е хубава измислица.
Ханс Кристиян Андерсен пък е наивник.
Да не говорим за Антоан дьо Сент Екзюпери – и той така.
За разлика от тях пишещите учебници по религия в България са учени хора, които живеят според Божиите и според човешките заповеди. Освен това и учителите се нареждат в тази кохорта – на знаещите и живеещите. Разбира се, щом някой има титлата „професор“, той знае повече от онези, които нямат титлата „професор“. Особено от децата, дето пък съвсем с титлата се разминават. Поради тази причина децата трябва да слушат и да учат това, което „професорите“ са им написали за Бога и за Неговата история.
Историята на Бога е нещо, което се учи в средния курс.
Също както историята на цеховете в средновековния град. Все пак средновековният град в Западна Европа е различен от средновековния Багдад. По-какво е различен? Над средновековния град в Западна Европа властва папа, а над средновековния Багдад – Аладин. Грешка – халиф.
Разликата между Халифа и Папата, изглежда, е както разликата между американския президент и Осама бин Ладен. Разликата между историята на света и световната история е като разликата между българския „професор антикомунист“ и Джон Толкин. Той също е бил професор, само че в Оксфорд. „Професорът антикомунист“ знае, че на Бог хората трябва да бъдат обучавани, защото е необходимо да бъдат сплашени морално. Джон Толкин знае, че Бог не може да бъде изучаван, защото Страха на хората е част от божественото им призвание.
Кой е този, който ще има дързостта днес, в България, да учи децата на морал, на християнство, на Бог? Кой е този, който ще напише съответния учебник? Кой е този самовлюбен, самозалъгващ се и в крайна сметка лъжец, който ще посмее да смеси онова, за което говори (тоест Бога), и онова, което цял живот страхливо е вършил? Може ли конформист да бъде апостол? Прекалено много, мисля си, станаха юнаците постфактум. Купища антикомунисти – постфактум. Вярващи – постфактум. Сега същите те ще ни накарат да вярваме в техния бог, в бога на конформистите, на страхливците и на атеистите.
Впрочем, господа, знаете ли как се казва този бог?
Той е нещо като министерско божество, като псевдонаучен тест за средношколци. Като пари за учебници и като хонорари за прочели две книги и половина. Не – три книги и половина, извинявайте.
Той е нещо като морала, който се дресира – нали така казва Маркс? Освен това Той също така е като владиката, който продава църковни имоти в името на капитализма. Владиката е напредничав. Той знае отлично, че животът на Църквата е неговият живот. Нещо повече, колкото „по-вярващ“ е някой, толкова по-съгласен е. С всичко и с всеки.
Тук вече наистина се обърках и навярно разгневих доста килийно-кабинетни учени.
Sorry, както казват в Европа, където все още не съществува единен европейски модел и стандарт за обучение по религия.
Разнообразието от подходи в решаването на този въпрос зависи от конкретната ситуация в съответната страна: дали в нея има доминираща религия; какви и колко религиозни малцинства са регистрирани; има ли официално установена държавна църква, както е в Англия, Дания и Гърция, със значително влияние върху обучението; какво е влиянието на исторически формираните отношения между държава, църква, нация; поведението на църквата по време на комунизма в посткомунистическите страни също оцветява отношението към дадената религия. А според заключенията на Комитета за човешките права към ООН и на Европейския съд за човешките права, обучението по религия следва да дава знание за различните религии по неутрален начин и чрез плуралистичен подход. Този подход може да се фокусира върху историята на религията и сравнителните изследвания на религията и морала като алтернатива на обучението, което насочва подрастващите към отделна религиозна вяра и което е несъвместимо с човешкото право на свобода на религията и убежденията. Същевременно този подход не следва да изключва правото на всеки да има своя предпочитана религия или философия.
Препоръката на Съвета на Европа е да се върви към обучение по религия или върху религиите като форма на неконфесионално обучение във всички страни членки, включително в тези, в които вече съществува конфесионално религиозно обучение. А ние, по стара българска традиция точно тук притичваме като пърле пред майка си, докато Европа ни шамари за къде, къде по-сериозни неща. Между другото – и в Европа крадат, убиват, пожелават жената на ближния си и осела му дори…, но го правят някак си мярка, финно и очарователно дори. Навярно защото освен Вероучение, няка си по-задълбочено са изучвали и един друг предмет „Гражданско обучение“ – условно да го го наречем.
Коментар: Конституция; Закон и Мераци.
Дали не впрягаме отново каруцата пред коня?
Закон за народната просвета (ЗНП), чл. 5:
„Образованието е светско“.
Правилник за прилагането на ЗНП, чл. 4 (1):
„Светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини.
(2)“В светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.“
Конституция на Република България, чл.37(1):
„Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“
На пръв поглед тези разпоредби би трябвало да предотвратят още в зародиш спора да се въведе ли задължителен предмет „Религия“ в началното и средното училище. Но само на пръв поглед. Защото през последните седмици на бял свят се появиха не една, а цели две концепции, които предвиждат обучението по религия да стане задължително. Едната е на Съвета по въпросите на обучението по религия, а другата – на Светия Синод на Българската православна църква.
Концепциите имат различен подход, използват различни методи и си поставят различни крайни цели. Но и двете имат нещо общо. Съветът, оглавяван от проф. Бакалов, твърди в аргументацията си, че „с помощта на обучението по религия ще даде възможност за духовно-нравствено обновяване на българското общество“.
Светия Синод също е „убеден в неотложната нужда от духовно-нравствено възпитание на младото поколение в България“. Подобни тези защитават в текстовете си за Политики и проф. Климентина Иванова, член на Съвета по въпросите на обучението по религия и проф. Клавдия Сапунджиева, експерт на Синода. С други думи, и двете групи са на мнение, че обществото е в криза, която може да бъде преодоляна с преподаването на религия.
Така ли е в действителност? Според проф. Ивайло Дичев налагането на религията като задължителен предмет няма да доведе до излизане от кризата, а до задълбочаването на хаоса в образованието. Защото, твърди той, в този си вид новият предмет цели „не да развива мисленето, а напротив – да го предотвратява, да запушва канала на критичния разум“. Явор Дачков пък казва, че религията е тайнство, което трябва да остане затворено зад стените на храма, а не да се пренася в класните стаи.
Въобще аргументите „за“ и „против“ налагането на новия предмет са много, а онези от тях, които институциите не могат да решат сами, търсят решение в съдебната зала. За практиките на европейските съдилища в тази деликатна материя пише Йонко Грозев.
И така: религията ли е лекарството за оздравяването на обществото? Алтернатива има, твърди Мариана Асенова. Става дума за въвеждането на съвсем друг като философия предмет: Гражданско обучение. Целта му е:
„Децата да бъдат подготвени за нелеката роля на образован и критично настроен гражданин, който познава и отстоява своите права и съзнава и спазва своите задължения“.
Кога ли обаче и тази концепция ще бъде поставена на обсъждане пред Министерството на образованието? И по този начин то най-сетне да подпомогне МВР в борбата му с организираната престъпност, след като прокуратурата бъде залята от разкаяли се добре облечени бизнесмени; или Министерството на земеделието – след като ДПС последва масово и организирано заветите на Мохамед и си посипе главата с пепелта на хилядите декари изпепелени български гори; или Министерството на финансите ще се наложи да си сменя подгизналите от сълзите на самобичуващите се си митари паркетни настилки; или… Ако това наистина е възможно – ами нека тогава Вероучение да се учи и във ВУЗ.
Да ама не – защото в цял свят Вероучение винаги е имало. Но е имало и Фарисеи. Имало е и Престъпност. Но е имало и Граждани, които да се борят с тази престъпност. Защото те докато са се учили на Божието слово са се учили и как да бъдат Граждани, които си знаят своите права и как да ги отстояват.
То и в 17.стих на най-мъдрата книга Еклесиаст е записано:
„Рекох в сърцето си: Бог ще съди праведния и нечестивия; Защото има време у Него за всяко нещо и за всяко дело.“
