"Българските събития на XX век"
Когато писах за напъните на немски протурски фондации да представят Баташкото клане като едно обикновено, почти комшийско социално неразбирателство, се разгневих за индифирентното информационно присъствие на БНТ в дискусията.
За себе си, тогава ги оправдах със статута на телевизията и подчинеността й в йерархията на Държавата ни, управлявана по онова време от Тройна коалиция, съставена и доминирана от ДПС.
Тогава – да. И дори не се обидих.
Но днес? – вече наистина съм унизен.
Още повече, че в момента редактирам и подготвям за печат една документална книга за клането и изпепеляването на Булгаркьой – едно село, превърнало се в символа на Тракийския геноцид в Турска Тракия.
А да не забравяме, че тракийците са най-масовото клани българи.
Всъщност защо ме унизи Българската национална телевизия като българин?
Щях да го напиша, ако проф. д-р Делчо Порязов не ме бе изпреварил с великолепния си – и като позиция, и като анализ текст, който публикувам дословно, с моето преклонение пред ярката му патриотична позиция.
Не можеш да искаш уважение от други, когато сам себе си не уважаваш
Преди няколко години мними историци се опитаха да представят баташкото клане като мит, като нещо, което реално не е съществувало. Тези дни пак самозвани историци, но този път заедно с Българската национална телевизия, като организатор на предаването „Българските събития през ХХ век“, отидоха още по-нататък. Те не включиха клането на тракийските българи през 1913 г. в 10-те най-важни политически събития през миналото столетие. Нещо повече. И коментаторите не пророниха нито дума за него.
Сякаш не се е случило. При това, забележете, на фона на включения девети по ред „възродителен процес“ през 80-те години. И, разбира се, поканиха зрителите да класират в рамките на десетте най-значимото от тях.
Изумен, минути наред стоях зашеметен, за да промълвя накрая шепнешком какъв нихилизъм, какво унижение, какво падение пред олтара на историческите истини. Впрочем, каквото и отрицателно определение да се даде на това поведение на въпросните новатори, то ще бъде вярно. Защото да се забрави тракийското клане, това означава да се тласкат трагичните събития от 1913 г. към забвение.
И, струва ми се, всеки българин, който уважава себе си като такъв, ще подкрепи тази позиция. Моята увереност идва от бързата навреме и адекватна реакция на българската общественост срещу антибългарската кампания, че клането на българите в Батак е било само мит. Клането на тракийските българи също не е мит.
Знам, че мнозина ще запитат дали невключването на трагедията на тракийските българи през 1913 г. в значимите политически събития на ХХ век не може да бъде прието по-спокойно. Отговорът е – категорично не! Дори да се освободим от емоционалните преживявания, това е невъзможно. Защото не ни го позволява съвестта, че сме потомци на горди българи.
Родът български може да е скланял глава, но не е падал духом нито пред византийски императори, нито пред турски поробители. И ние, днешните българи, няма да мълчим пред сегашните осквернители на собствената ни история. Още повече, че истината е друга и като факти, и като последици за българската нация и българската държава.
Големият българин, председателят на БАН акад. Любомир Милетич, още през 1918 г. във въведението на фундаменталния си труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ заяви: „Тракийският български погром няма себе равен в новата ни мъченическа история.“
Драги читателю, забележи: тази оценка е дадена, след като нейният автор вече е бил свидетел на първите четири български събития от ХХ век, а именно: Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.; Балканската война от 1912-1913 г.; Обявяването на независимостта на България през 1908 г.; Първата световна война – 1914-1918 г.
Очевидно още тогава акад. Милетич поставя погрома на тракийските българи през 1913 г. пред посочените по-горе политически събития, наричайки го „няма себе равен в новата ни мъченическа история.“ Не е трудно да отгатнем дали изобщо би го сравнявал с „възродителния процес.“ А що се отнася до историческите факти, те са още по-категорични.
Не по български източници акцентирам на това, а по съобщение на Международната анкета „Карнеги“, избитите тракийци през 1913 г. възлизат на 50-60 хил. души, т.е. повече от 20% от българското население в Тракия. А ето и по-конкретни данни. Цялото мъжко население от село Булгаркьой, възлизащо на около 400 човека, е събрано пред Байдановия мост и вкупом е избито само за няколко минути, а след това запалено и изгорено от турската армия.
Военните власти на Турция постъпват така с още 60 български населени места, от които 24, а не 17, както се смяташе досега, са подпалени и напълно изгорели. Това са селата Булгаркьой, Сачанли, Манастир, Доган-Хисар, Малък Дервент и Голям Дервент, Пишмен и т.н. – да не изброявам всички. Повече от 200 деца са посечени от турския ятаган в горите край Илиева нива, Ивайловградско. Цялата дружина от 37 жени от село Манастир, заблудена, отделила се от бягащата българска колона, е изклана край с. Аврен, Крумовградско, и хвърлена в една недостъпна урва.
Какво да кажем за човешката касапница, която турците устройват на българските тракийци по кървавия път от Дедеагач до Маджарово. Може би само философската сентенция: няма религия, не може да има и богове, които биха оправдали престъпленията в случая над тракийските българи през 1913 г.
Жалко, много жалко, че българските историци и Българската национална телевизия не пожелаха да разкажат за тях на българските зрители. Те не видяха огромната колона от над 30 хил. тракийци, задянали на гърбовете си единствено невръстните рожби, които, уви, така и не можаха да донесат в майка България. Остана плачът на дечицата да се разнася от камбанния звън и сълзите на майките им, стичащи се като капки от запалените свещици в детския пантеон на Илиева нива, Ивайловградско.
И вместо този погром на тракийските българи бе показан „възродителният процес“.
В погледа на зрителите бе натрапен не керванът на съкрушените и осиротели тракийци, а колоната на българските турци от Свиленград до Капитан Андреево, натоварили на колите своята покъщнина. Не исках и сега съжалявам, че правя това сравнение, но то ми бе наложено от авторите, подредили българските събития на ХХ век.
На възможните утрешни упреци ще посоча: и тогава изразих негативното отношение към тази правителствена операция, която сполучливо един от коментиращите журналисти нарече „глупост“, и сега продължавам да считам, че това беше огромна грешка на тогавашните управници, едно недостойно за цивилизована държава грехопадение. И за утешение България се извини. Но Турция и до днес не е направила това за етническото изтребление на тракийските българи.
С тези редове много ми се иска да са станали ясни гневните упреци, които отправих към поръчителите и изпълнителите на това оскверняване на българската история. Признание да търсят от другаде. Що се отнася до българското обществено мнение, убеден съм, че това унижение няма да простят нито мъртвите, пренесли се с огорчение завинаги в небитието, нито живите, които настойчиво искат да знаят истината за героичното минало на своите деди.
И ще бъдат прави, тъй като великодушието към едни събития бе съпроводено с жестоко потъпкване на българското национално достойнство към други. Оттук и заключението: не можеш да искаш уважение от други, когато сам себе си не уважаваш.
Благодаря ти, Професоре!!!
