Карл Маркс
Глупав въпрос, защото ако попитаме Карл Маркс, който бе категоричен, че именно Битието определя Съзнанието, той си е направо Безсмислен.
И така може да е, особено ако се погледнем в Огледалото на Европа днес:
Българите са най-бедни и болни в Богатото семейство, а като капак намаляват с всяка изминала година – било по биологически причини или поради емиграционни талази.
Навярно, защото най-разпространеното изкушение сред българските граждани и в наши дни си остава оставането на Запад.
Макар че една забележителна статия на Надежда Димитрова, която прочетох наскоро: „Васко Абаджиев – Паганини на ХХ век“, чувствително да развенчава все още живия мит за Запада като обществен рай за способния човек.
Бихме могли да си обясним това развенчаване с предположението, че митът се потвърждава понякога за даровития, но твърде рядко или почти никога за гениалния човек (Участта на Моцарт и на цигуларя Васко Абадживв за жалост далеч не е единственият пример в това отношение).
Впрочем простосмъртният българин, който е решил да си опита късмета на Запад, обикновено не се вълнува от подобни дилеми. Той не мечтае за достолепно положение и духовно осъществяване на обществото. Единственият му подтик за преселение е обстоятелството, че прислужническата длъжност на Запад е заплатена така, както високопоставената в България, а единственото му въжделение е „да живее човешки“, тоест, да не се терзае от несигурност за прехраната на семейството и навременното плащане на битовите налози.
В края на краищата разликата между несретната участ на Моцарт и тази на Васко Абаджиев на Запад е, както се оказва, единствено във факта, че нотното наследство на първия е съхранено, докато нотите на собствените композиции на гениалния български цигулар са, както пише Надежда Димитрова, безследно изчезнали.
Изводът е, че Западът, разбира се, няма да си направи труда да съхранява и опазва ценностите на българското културно и духовно наследство. Показателен е например фактът, че при посещението на Стефан Стамболов в Италия по повод женитбата на княз Фердинанд собственикът на вилата, в която е отседнал българският министър-председател, е поставил на входа й паметна плоча с надпис: „Тук е пребивавал великият Стамболов“, докато къщата на Стефан Стамболов в София не е запазена и днешните поколения българи могат да видят работния му кабинет само на снимка в том от издадения неотдавна, макар и частично, негов личен архив.
Доскоро немарата към българското културно наследство можеше да се оправдае с управници, които хвърлят не бисери, а направо човешки тела на свинете, но днес, при толкова много видове демократи в обществото, безразличието към духовната памет на България е най-малкото една неловкост.
Още повече, че става дума за българи, които са доказали своята гениалност и у дома, и на Запад, оставайки докрай в родината си и претърпявайки незаслужени, подбудени от политическа подозрителност и мъст уволнения и възбрани за авторско творчество.
Присещам се и за писмата на поет като Атанас Далчев – едно духовно богатство, което трябва да бъде съхранено и издадено, но колцина са интелектуалците-получатели на негови писма, които са имали доблестта да предадат на семейството на поета тези писма, за да бъдат подобаващо издадени?
Далчев, както е известно, не е заемал висша държавническа длъжност и е получил Хердеровата награда за литература „за мълчанието на поета и за целокупното му творчество“. Оказва се обаче, че тъкмо български интелектуалци-получатели на писмата му, не зачитат авторските му права, сякаш потвърждавайки гениалната му мисъл: „Не може да уважава собствеността на чуждите мисли оня, който няма свои собствени“.
Друг носител на Хердерова награда, преводачът Димитър Статков, в свой спомен по повод 100-годишнината на поета и писателя Йордан Ковачев писа за романа на Ковачев „Така започна животът“, че не е бил издаден през 60-те въпреки отличните му художествени качества. Преди няколко години, далеч след „промяната“ през 1989 г., предложих в два литературни вестника откъси от този роман, но текстовете не видяха бял свят. Не е публикувана в книга досега и великолепната лирика на Ковачев, писана от 40-те години до края на живота му, включително и по време на трикратния му престой в концлагера „Персин-Белене“.
Прочее, на 21 март 2002 г. се навършват 5 години от смъртта на дъщерята на Йордан Ковачвв – Ана Ковачева – прекрасна преводачка, член на Съюза на преводачите и на СБЖ, сред чийто преводачески актив са творби от Греъм Грийн, Димфна Кюсак, Мулк Радж Ананд, Х. Морисън, Вл. Тублин. Когато са изпращали баща й в „Персин-Белене“, обичайната успоредна мярка спрямо нея е било уволняването й.
Дори когато дъщеря й се явява на конкурс за длъжност в Радио София и спечелва първо място в него, не е назначена поради „вражеското“ досие на майка си. „Прегрешението“ на Ана Ковачева е било вероятно двегодишното й участие като стажант-репортер в редакцията на в. „Земеделско знаме“ по времето, когато главен редактор е бил основателят на вестника Никола Петков.
Вярно е, че, както е писано в Еклесиаст, на всички се случва според времето и случая, но трябва ли и през 21 век децата и внуците на българските духовни първенци да понасят мъстта на наемническата българска администрация заради свободомислието на бащите си?
Явно не Битието, а Страха на хората е част от божественото им призвание и да ме извини Карл Маркс…
И Бог де, но ние още от Богомилството сме си останали такива.
