За софтуера и хардуера в българското училище
Наскоро слушах подобна уникално тъпа дискусия по някоя от националноефирните телевизии. И естествено, превключих на друг канал. Просто защото бяха две експертки с визия и манталитет на фолкдиви. Нормално мъжкия ми палец самосиндикално натисна копчетоа на Планета – поне там всичко е откровено… И разтоварващо…
За разлика от тези двете, които се правеха на последната мисъл в българското образование, но надали някоя от тях бе влизала с дневник в ръка в Класна стая. А иначе имаха готови, добре заизустена и отренирана безмилостно тъпа и безсмислена фразеология, за което навярно добре им плащат в просветното министерство.
Но ми се иска да ги поканя в една нормална класна стая.
Но не за откриването на учебната година. Не…
А да я изкарат докрай и тогава дано да проумеят, че
Класната стая днес е едно гигантско предизвикателство
Пък после да ми обясняват за софтуера и хардуера.
Ние, онези, които не умеем чак дотам да се ориентираме в морето от информация, обикновено се кефим да критикуваме американците, че били по-прости от българските стандарти за образованост.
Да, прости са, ама са ефективни.
Извън съмнение е, че добре индоктринираният български отличник, който печели олимпиади, е много по-информиран от среден американски ученик.
„И какво от това?“ – въпросът не е мой, а на Марк Твен, който като млад репотер трябвало да отрази премиера на една пиеса и той написал: Изгледах я. И какво от това?“
Така си е – американският ученик вероятно може и да е по-прост от нашия, но се справя в живота… и дори после го цитират…
А в България днес класната стая е гигантско предизвикателство и за да можеш въобще да стигнеш до учебника, първата стъпка е учителят да установи здравословна и успешна комуникация с учениците си.
Като цяло обаче сега българските учители не се чувстват подкрепени в своята мисия да образоват. Затова институциите, които управляват образованието – министерството и системата от инспекторати, трябва да напуснат ролята на санкционираща инстанция, която ги следи, контролира и дисциплинира, и да се превърнат в подкрепящ и загрижен авторитет.
В режим на преход, в какъвто живеем от 20 г., имаме недокрай пазарна, но определено плуралистична ситуация с много променящи се, конфликтуващи и оспорвани версии какво означава да си успешен човек. За този свят на съревнование, неустановеност и нарастваща несигурност, ние нямаме адекватно образование, което да подготвя младите за творческо справяне с предизвикателствата на живота.
Т. е. ние имаме нещо, което образованието по инерция продължава да подготвя – по-скоро претоварени с информация, но зависими умове, а не активни, предприемачески и граждански ориентирани умове, способни да решават дилеми, да правят избор и да поемат риск. В този смисъл българското образование, което е много добро за подредено общество, каквото беше тоталитарното, спира да е добро за обществото, в което живеем.
То е като остарелия Наказателен кодекс, който не е адекватен на природата на престъпленията и затова престъпленията остават ненаказани въпреки голямото желание на всяко предходно и специално на това правителство. Просто защото Наказателният ни кодекс е писан, за да бъдат наказвани престъпления на магазинери, откраднали от касата, а не олигарси и корумпирани политици, които злоупотребяват с власт и присвояват милиони от обществените поръчки.
В този смисъл важно за съвременното българско образование е да обучава децата и на човешки отношения: как да се свързват един с друг, да си сътрудничат, да намират баланс между съревнование и сътрудничество и как да се самоуправляват като автономни морални същества. Защото ние имаме високо информирани хора, които са напълно безпомощни в социалния свят. Те или се превръщат в жертви, или се корумпират и започват да злодействат. Защото нямат морална агенция. Последното е задача на образованието.
Ехо-о-о – Хардуера, къде сте?
Въпреки смешната част, проблемът е много сериозен. Всички сме масово неграмотни, а учебниците се пишат от академико-идиотични фигури, които май отдавна са загубили връзката с реалния свят. Предлагам няколко примера, които илюстрират тезата.
- Според един от учебниците „маршрутите на погледите на Белчо и Сивушка се пресичат в точката на безнадеждността“.
- Говорейки за популярния Вазов герой дядо Йоцо пък, друго помагало твърди, че в основата на стремежа му да „попипва“ всичко българско стояла „еротиката, която придобива за него нова България“.
- „Бай Ганьо иска държавата, защото за него не съществува родината“, твърди друго помагало, което набляга върху „хронотопията на българския дух след Освобождението“.
- „Йоцо не е видял родината, защото по времето на нейното дискурсивно конституиране все още не е бил сляп“, сочи друго помагало за 11 клас.
- За един ученик без специални литературоведски интереси да разбере, че представата на Вазовия герой е „чисто лирическа в синекдохичния си строеж и чисто констативна в своята лаконична христоматийност“, е безнадеждно начинание. Вероятно подобно разбиране би било трудно и за самия Иван Вазов.
- Вапцаров евангелист, защото в стилистиката му имало образност, типична за евангелистките текстове.
- Не е лесно и за учениците, на които им се налага да се преборят с тезата, че Бай Ганьо брани непостигнатата национална идентичност, крещейки в банята „Болгар, болгар“!
- В друг учебник пък става ясно, че, шиейки шинела си, Гоголевият персонаж Акакий Акакиевич „постига своята екзистенциална пълнота“.
Пренаписването на учебниците е важен компонент от реформата в средното образование, но това далече не е достатъчно. Трябва промяна в цялостната идеология и практика на средното образование, което е в криза. Нелепите текстове в учебниците са просто симптом. И в момента глупостите вучебниците започват да се превръщат в изкупителна жертва.
Ако преди се цитираха шедьоври на кандидат-студенти, сега започваме да издирваме бисери в учебниците. Истината е, че те са функция на печалното състояние на средното образование, белязано с липса на ясен възглед какво означава да си образован. Този дебат не се е състоял в обществото ни. Резултатът е сблъсъкът на много и различни възгледи на територията на образованието. Те се „явяват“ на учениците под формата на различни преподавателски стилове, учебници и организационни култури.
Като цяло обаче сега българските учители не се чувстват подкрепени в своята мисия да образоват. Затова институциите, които управляват образованието – министерството и системата от инспекторати, трябва да напуснат ролята на санкционираща инстанция, която ги следи, контролира и дисциплинира, и да се превърнат в подкрепящ и загрижен авторитет.
Тъпо е.
Много е тъпо наистина…
Да имаш великолепен софтуер, а да не случиш на хардуер-производител…
Тъпо е – но в България е така.
Добре поне, че Бил Гейтс не заби в някой от нашите гаражи, докато търсеше прозореца си.
