Димитър Бербатов
Глупаво заглавие наистина.
Тъпо дори…
Но пък е правилно.
А и надали е по-глупаво и по-тъпо от венцеславните писания и словоблудства на плеяда водещи спортни журналисти у нас след феноменалната игра на най-интелигентния ни футболист срещу Ливърпул.
Да бе – същите онези, които преди няколко месеца навряха в кучи гъз Митко Бербатов, когато той достойно и достатъчно многозначително заяви нежеланието си да играе в националния ни отбор.
Защо бягал от отговорност? – видя се защо: има ли място расов жребец в табун от куци коне? И какво може да направи един изнервен куц кон, освен да те срита…
Колкото до Елин Пелин? – той е велик български писател, притежаващ гениалната дарба да пише къси разкази, в които с необикновено прозрение разкрива душевността на българския селянин. Но на оня класически нашенец от село, а не на днешните селяни населили и окупирали сякаш за векове българските градове и учреждения.
Та точно Елин Пелин, който наистина не е разбирал нищо от футбол, но е живял, изучавал българския селянин и е писал точно по времето, когато в София се учредяват и Левски, и Славия, и Юнак и още десетина квартални футболни отбора, е прозрял същината на българската селяния. Повтарям – селяния, защото писателят е уважавал от цялата си душа нормалния български селянин, който си знае мястото и цената на това място. Та по онова време Елин Пелин споделя със свой приятел и после го казва в едно свое интервю, че ако някога в България се роди гений, то това ще бъде гения на завистта.
Оракул…
Лош или добър, но Оракул..
И така ни върви вече повече от век.
Кой ли не мина през тази Орисия?…
Нормално бе най-кадърните първи да паднат, оплюти в хули и облени с гнусотии.
Няма да изброявам имена – поне 13 559 са по мои груби сметки.
Последното име обаче нямам право да спестя – Димитър Бербатов.
Не, не от последните публикации. Вадя си стари бележки, защото съм убеден, че ако Елин Пелин бе живял в наши дни, въпреки индифирентното си отношение към футбола, то нямаше как да не е чувал поне за трима футболисти – Гунди, Ицо и Бербо.
Та ето какво съм си вадил за Димитър Бербатов:
„Преди малко повече от година и половина в Пресклуб „България“ всички родни медии се събраха, за да приветстват тържествено Димитър Бербатов. Капитанът на националния ни отбор по футбол бе новата звезда на европейския клубен шампион Манчестър Юнайтед.
В залата миришеше на емоция от вече прашното златно време на Христо Стоичков и Краси Балъков. Тогава всички бяхме оптимисти, усмихнати, задавахме въпроси и с радост очаквахме отговорите, защото много рядко във футболната ни история, можем да се насладим на подобна чест, на подобен извор за патриотична гордост, на откровена човешка радост от успеха на един честен мъж.
Днес атмосферата бе тягостна, залата отново бе претъпкана, може би дори повече от преди. Във въпросите обаче имаше ярост, разочарование, на моменти дори злоба. Цялата положителна емоция се бе изпарила.“
След този цитат съм наредил редица питанки и съм подчертал едно заглавие: След 77 мача и 48 гола, най-резултатният български футболист с националната фланелка, капитан на „лъвовете“ и футболист в разцвета на силите си, напусна отбора.
Добавил съм – „Бербатов сам каза: „Ходете в моите обувки, усетете напрежението.“
Никога най-голямата ни футболна звезда не е отнасяла толкова критики. Никога капитан на националния ни отбор по футбол не е бил засипван с толкова помия, с толкова неоснователни и откровено изпълнени с омраза коментари, от хора, които тънат в собствената си душевна нищета. Да, той категорично няма манталитет за капитан, но това не го превръща в по-слаб футболист. Това не изтрива тези 48 гола от историята и безбройните му асистенции.
Бербатов не е стоманен. Той не е перде, всички знаят, че е емоционален, което във футбола се счита за негатив. Той е такъв. Той е най-техничният и мислещ български футболист от последната декада, но не е железен. Затова са и повечето му проблеми в Юнайтед.
При цялото това напрежение, всеки би се замислил, дали да не се откаже. Хората напускат работата си, местата откъдето носят прехрана за децата си, заради далеч по-дребни неща в офиса. Димитър Бербатов напусна един отбор, в който намираше твърде малко подкрепа от съотборниците си, а още по-малко от феновете. Та нали заради тях си троши краката по терена!
С каква мотивация да пееш химна, когато от трибуните те гледат озлобени лица и те не те искат, те просто не те искат. При цялата безспорна морална отговорност, той лично за себе си има малко основания да продължава да търпи.
В момент на очевидна душевна болка днес, Бербатов промълви: „Та вие сте ми сънародници, ако не вие, кой да ме подкрепя?“ Е, неговите сънародници, в голямата си част само дебнат слаб момент, за да го посочат с пръст и да заявят: „Не става!“. Колко от вас, бълващите омраза, се прибират у дома с такава тежест на плещите? А когато от едната страна на везната стои семейната ви отговорност, а от другата – моралната и неблагодарна отговорност, кое ще изберете?
Очевидно е, че Димитър Бербатов не е достатъчно корав, за да премине през бурята като капитан. В момента обаче той заслужава уважение, освен заради всичко, през което се опитва да премине с вдигната глава, също така и заради начина, по който се отказа. Той бе длъжен да се изправи лице в лице с хората и да се обясни. Не както го прави в блога си, а директно.
Днес, той не изневери на себе си и запази тон на дипломатичност, дори и когато някои колеги подходиха с глупашка липса на уважение към труда му и личността му. А те не могат да стъпят и на малкия му пръст по принос за българския футбол, както на терена, така и извън него.
Ако за подобно действие може да има подходящ момент, то сега е такъв. В крайна сметка, той няма какво повече да даде на този отбор. Той няма да стане по-добър и съотборниците му, уви, няма да станат по-добри. Публиката няма да го обикне повече. Наистина е прав, че е по-добре сега, преди квалификационната кампания, когато Мъри ще има време да обмисли какво да прави, отколкото в средата на квалификациите.
Спестявам открите оплювания – все пак винаги е имало и ще има откровено продажни журналисти. Ако сте пък толкова любопитни и настоявате, ще ви дам списъка им, но той го има и в централата на БФС.
Защо бе, хора?
Защо не умеем да се радваме истински на успеха на човека до нас. Та нали този успех ни подсказва по някакъв начин, че и ние може да успеем.
Да бе… Може…
Ама кой да си стегне задника и да заработи като Успелия?
По-лесно е да се оплакваме помежду си и да завиждаме на Успелия.
Елин Пелин и този момент го е описал в един монолог на Нане, който споделя съкровенната си мечта: “ Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле.“
А Бербатов иска само едно – на него да му е добре. И май го постига с много бачкане и спокойствие.
Но в Англия…
Жалко само, че така и няма да вкара гол за България: било на Световни или на Европейски финали.
Навярно защото четвъртите в света категорично не искат и, слугувайки на Черната завист, правят всичко възможно да изтупат от плесента славата за едно незабравимо лято и да излъскат патината от старите си медали.
Наистина, не се връщай в България, Митко!
Поне докато те са във Футболния съюз.
