За Амбреажа и Блажени нищи по веление духа

…Или Разгула на олигархията и на частните монополи.

Вашингтонски консенсус, фиксация върху дерегулацията, приватизация и фискална дисциплина – кажи ми ,кажи, юначний ми Българино, кажи и ти Балканджи Йово защо даде и ръцете си, и краката си, заради тази пуста сестра, пък накрая и Икономиката си дори?

В отговор на този въпрос се опитах да преведа на български една дума, която милиони българи всекидневно поне на ум я умилионяват допълнително.

Амбреаж!

Аз нямам автомобил.

Нямам и книжка дори.

Но помолих един автоинструктор да ми я обясни.

И той безмълвно ми показа Долния Ляв Педал на Учебния си автобил.

А пък аз си помислих, че Прости хора винаги ще има, и не е чак толкова трагично, че може да си сред тях, че може да си един от тях, важното е да не се възгордееш от това.

А иначе трябва да си изпълнен с голяма доза наивност, за да разчиташ, че точно тези избори могат да решат който и да е от проблемите на България.

Защото основните ни проблеми не са високите сметки за ток от началото на годината нито пък са се появили с идването на ГЕРБ на власт. Всички управляващи през последните две десетилетия допринесоха за това България днес да е на последно място в Европейския съюз.

По всичко!

Незавидното ни място в тази класация се дължи на огромните усилия на управлявалите ни партии да обезсилят максимално държавността, да разпродадат на безценица активите й, да

я лишат от контролиращите й функции, да я превърнат в рай за частните монополи, да улеснят максимално разграбването й от наши и чужди гости. Дори президентът Плевнелиев призна, че ние сме извършили най-лошата приватизация в цяла Европа, като сме продали активи на стойност 30 милиарда евро едва за 3 милиарда.

Нека подкрепим твърдението на г-н президента с факта. Не че те не са известни, но ми се струва важно постоянно да бъдат припомняни поради учудващо късата ни памет.

Само няколко дни преди да загуби парламентарните избори през 2001г. един премиер продаде ТЕЦ Марица Изток 1 и 3 на чужди компании, гарантирайки им огромна печалба в следващите години и гарантирайки огромни сметки за ток на българските граждани.

Този политик в съзнанието на бързо оредяващите си привърженици продължава са присъства като финансов и икономически гений. Извинете, ама да смяташ, че сделки като тази за Мариците, или продажбата на “Балкан” са признак на гениалност, е все едно да обявиш Вальо Топлото за гуру на успешния мениджмънт.

Един бивш цар пък продаде ЕРП-тата на много по-ниска от реалната им цена и също като своя предшественик на премиерския пост гарантира на новите собственост отличен процент печалба. Да, при тази продажба за държавата останаха някаква мижава една трета собственост, която естествено беше продадена по време на управлението на наскоро отишлия си министър-председател.

Иначе ДПС обича скандалите и ако няма достатъчно, ги създава. Каква по-добра ситуация от поддържаната политическа нестабилност, в която Движението се явява на своите верни избиратели като оазис на предвидимост и сигурност.

Не бива да пропускаме и прословутата тройна коалиция. Нейният ръководител, който днес ни обещава генерални леви завои, въведе най-ниските данъци върху печалбите на бизнеса. Ако някой политик в Западна Европа или Щатите дори само дръзне да предложи подобни драстични облекчения, ще трябва завинаги да се прости с кариерата си.

Защо въпреки вълната на недоволството, единствените сигурни за нова заявка за властта са точно тези, които изкараха хората на улицата – управляващите двата последни мандата? Гражданите въстанаха срещу монополите в икономиката, но няма да могат – поне не на тези избори – да се преборят с монополите в политиката. В ляво няма нищо, ама съвсем нищо, освен БСП. А и БСП обеща истинско преображение – след четвърт век да стане най-накрая лява партия. Да му мисли плоският данък.

В дясно гражданите заличиха Партията на гражданите.

Нито гражданите се припознаха в затворената в изискана европеистичност партия, нито партията хареса гражданите: и тя като премиера си ги представяше като „мълчаливо малцинство“, а те пък взеха, че се оказаха „улица“.

СДС нямаше нужда от гражданите, за да се самозаличи.

Нищо не остана в дясно освен ГЕРБ. Самата ГЕРБ е дясна просто защото лявото е заето, иначе няма нищо специфично стимулиращо нито бизнеса, нито индивидуалната инициативност, което да я причастява към десни ценности и политики.

Само Мишо Шамара се зае да разведри наистина безнадеждната предизборна картина, като обеща на своите фенове ,че влиза в електорална надпревара. Феновете рязко ще нараснат, защото рапърът предлага истински рап, за разлика от много политици, които предлагат все неистински неща.

У нас партийните лидери, които класираха България на почетното последно място в Европейския съюз, не само че не се прощават с кариерата си, ами искат пак да управляват.

Ето ги, готвят се активно за изборите и вече мечтаят как отново ще влязат във властта. Да, някои от тях, особено такива, които вдигнаха процентите си на одобрение покрай протестната вълна казват: изберете нас, ние никога не сме управлявали. Вярно, не са управлявали, ама две години крепяха самоотвержено герберското правителство. И то не съвсем безкористно, предполагам. Така че нека сега не се правят на храбри опозиционери.

Няма как да очакваме от партиите, управлявали България през последните 24 години, да направят нещо добро за страната.

Големите, важните промени могат да бъдат извършени само от нови политически структури. Както искате ги наричайте – сдружения, движения, партии – определението няма значение. Съдържанието е важно.

Основната задача на тези нови структури трябва да бъде възстановяването на държавността. Ако искат да имат успех, те трябва категорично да скъсат с догмите на т.нар. Вашингтонския консенсус и фиксацията върху дерегулацията, приватизацията и фискалната дисциплина.

Вече в цял свят разбраха, че ако оставиш едно общество да бъде ръководено само и единствено от “невидимата ръка на пазара”, то ще се разпадне. Справка – последната финансова криза, предизвикана от премахване на регулациите върху стремежа към безогледна печалба. Дори самият Милтън Фридмън, този Кръстник на неолибералната философия все пак е смятал, че не е задължително пазарният модел да ръководи винаги обществото; допускал е, че и държавата трябва да се намесва, когато е необходимо. Само нашенските пишман-либертарианци не мислят така. Печалното е, че именно техният пазарен фундаментализъм доскоро оформяше и важните политическите решения. Новите политически структури трябва да се откажат от това мислене. Длъжни са да върнат на държавата нейната активна роля и най-вече контролните й функции. Защото без тях имаме разгул на олигархията и на частните монополи.

Да се опитам да обясня заглавието “Блажени нищи по веление духа”, което би трябвало да означава, че блажени ще са тези, които имат простички, скромни искания, непретенциозните хора – нищи по волята на своя дух. Дали?

Ами кому е необходима тази превелика прескромност?

Всички знаем за онези три кръста с тримата разпнати.

Този, който е сред тях, равен ли е с тези, които са от двете му страни?

И, последно, възгордял ли се е, произнасяйки думите: “Прости им, Господи, защото те не знаят какво вършат”

Няма как да очакваме от партиите, управлявали България през последните 24 вече години, да направят нещо добро за страната.

Големите, важните промени могат да бъдат извършени само от нови политически структури. Както искате ги наричайте – сдружения, движения, партии – определението няма значение. Съдържанието е важно.

Основната задача на тези нови структури трябва да бъде възстановяването на държавността. Ако искат да имат успех, те трябва категорично да скъсат с догмите на т.нар. Вашингтонския консенсус и фиксацията върху дерегулацията, приватизацията и фискалната дисциплина. Вече в цял свят разбраха, че ако оставиш едно общество да бъде ръководено само и единствено от “невидимата ръка на пазара”, то ще се разпадне. Справка – последната финансова криза, предизвикана от премахване на регулациите върху стремежа към безогледна печалба. Дори самият Милтън Фридмън, този Кръстник на неолибералната философия все пак е смятал, че не е задължително пазарният модел да ръководи винаги обществото; допускал е, че и държавата трябва да се намесва, когато е необходимо. Само нашенските пишман-либертарианци не мислят така. Печалното е, че именно техният пазарен фундаментализъм доскоро оформяше и важните политическите решения. Новите политически структури трябва да се откажат от това мислене. Длъжни са да върнат на държавата нейната активна роля и най-вече контролните й функции.

Защото без тях ще имаме разгул на олигархията и на частните монополи.

…а Българина евроблагикучета го яли…

Иначе, каквото и да си говорим, на тези избори новите граждани ще изберат старите политици.

Погребана ли е промяната?

Тъжен отговор, но пък иначе Гражданите са на път да усвоят най-важния урок: не всички да протестират непрекъснато срещу всичко, а отделните гилдии да оказват натиск по конкретни болни въпроси: лекарите срещу здравната каса, миньорите срещу затварянето на топлоцентралите, учените срещу фонда за научни изследвания…

Всеки гражданин, участвал на протест – политик?

Това е все едно студентите да станат професори в мига, в който прекрачат университетския праг. А за да станеш професор, трябва да минеш през много цедки и стъпки: докторат, хабилитация, голям докторат…“Цедката“ за кандидат политиците са изборите. Само те определят кой политик колко граждани представлява. Тук е ключовата разлика. Гражданите няма нужда да представляват някого: те представляват себе си и своята позиция – за монополите, кризата,бедността, безнадежността.

Искат от гражданите невъзможното – да се обединят. Защо?

Защо либерални граждани трябва да са заедно с крайни националисти?

Защо хора с ясни политически предпочитания трябва да се с други, изкусени от популистки
послания?

Как може – и трябва – партиите да са много, а гражданите трябва да са едно.

И понеже протестиращите искат най-нормалното демократично правило на плурализъм, ги обвиняват, че няма „кой да вдигне телефона“.

Непрестанно внушават на гражданите, че трябва да излъчат лидери.

А гражданските протести от Окупирай Уол стрийт до Атинската Агора нямаха лидери, нали?

Защото силата на протестите е в тяхното множество, а не в свеждането им до едно-две лица.

Къде, къде е по-лесно да опитомиш няколко „лидера“, отколкото разгневеното множество.

Защото само гражданите могат да накарат стари политици да работят по нов начин.

Защото само от гражданите може да дойде промяната.

А и наче за Истината за Протеста говоря…

Къде я скатахте?

Май се оказа, че наистина има една тънка граница между това да казваш Истината и това да казваш Истината, която искат да чуят другите…

Отговарявам ви веднага:

Вие си имате правото да си говорите, а на Мен да не ми пука…

Да кажеш Истината в очите на човек съвсем не е трудно, ако на този човек са затворени Очите, а на Теб Устата.

И границата се състои в нещото наречено Съвест.

Съвестта обаче неизменно върви ръка за ръка с Егото.

Да погалиш Егото на Другия срещу това да задоволиш първичните желания на своето собствено. Да избереш по-малкото зло?

Често двете понятия се противопоставят. И когато едното проговори,другото или се спотайва, или взема превес. Като всичко в живота. Има победители,има и победени. Дали ще попаднем в групата на победителите, на заблудените победители или на просто загубилите, зависи не само от обстоятелствата. Май зависи повече от обстоятелствата, които ние сами си направим. Нещо повече- зависи и от нашата реакция породена от създалите се обстоятелства.

Да избереш между Благородната Лъжа,ако въобще съществува такава, и Болезнената истина… дали като изричаш благородна лъжа помагаш повече на себе си или на другия?… Благородната лъжа, смяташ ли я просто за лично извинение на собствените ни страхове и неволи, или да?

Кой е по-добрият вариант: да кажеш Истината с главно И или да излъжеш в името на нечие его?

В избирането на правилния отговор има една подробност.Това е въпросът за “Уцелване на момента”. Твоята преценка движи момента и дава отговора. Уцелиш ли честотата на момента, уцелваш и отговора. Наградата ти е лично успокоение и задоволство. Спорен е въпросът колко това успокоение е трайно.

Но, не винаги избора на отговор е правилен. Може в момента да го мислиш за верен, но всъщност да не е. И да мине доста време докато го осъзнаеш. Какво правиш като се осъзнаеш? Съжаляваш или подминаваш? Поправяш или замазваш? Май пак стигаме до съвестта и егото… Като в омагьосан кръг…

“Човек винаги има поне две причини,за да направи нещо -една истинска, и друга, която звучи
красиво.”

Мутри и Архонти

Мисля си от доста време насам – Държавата ни мутряса и никой почти нищо не каза или не се възпротиви открито на този процес.

В момента Църквата ни архотянства – пак същото…

И пак същите Мутри стават Архонти.

Вие какво ще кажете за този демократичен, правно обособобен и синодално подкрепен Процес?

Растение Комунист ли?

Явно има такова, щом и народа ни го е припознал и нарекъл Кускута или Кукувича прежда.

С виещите си стъбла то се обвива около растенията гостоприемници, прикрепя се към тях със смукала и се храни, расте, живее и се развива за сметка на нападнатите растения. Кускутата се размножава със семена и вегетативно. Растението не може да живее без гостоприемник, но не задължително остава прилепен за един-единствен гостоприемник през целия си живот.

Дори да бъде откъсната от растението приемник и бъде хвърлена сред друга растителност, кукувичата прежда не умира, а продължава да се храни от новото растение и се разпростира на околните растения. Нападнатите растения са оплетени от многократни разклонения, сравнително тънки златисти или бледо оранжеви стъбла. Повредите се развиват на хармани.

Понякога нападението е толкова голямо, че отдалече се виждат само жълтеещи петна, сред които тук там се виждат клонки от угнетените растения.

Чалга опус за Простащината

У нас, всички знаем, Простащината е на почит.

И какво можем да направим? – ами Нищо или почти нищо!

Защото Простащината вирее по нашите географски ширини доста успешно комай от ерата на Бай Ганьо, която по продължителност вече направи годините на Византийското ни робство. Навярно защото е пуснала дълбоки корени в Самодоволството на българина и неговата Духовна бедност и обилно я наторява нежеланието на нормалните хора да се докосват до нея.

Простащината се проявява по много начини: в дребен тарикатлък, в склонност да се заобикалят правила, норми и закони – писани и неписани, в обслужването на разни интереси с писане на песни по команда; списване на лъжливи статии; предлагане на оферти с подвеждащо съдържание; в постоянното търсене на лични облаги, в незачитането на правата и волята на околните; в търсенето на скандалното и шокиращото с цел повдигане на рейтингите, в резултат на което прагът на нормалността е заличен и какви ли не дивотии още.

За съжаление, простащината се проявява във всички демографски групи.

За да бъде показано на простащината, че няма да бъде толерирана, следва да се премахнат условията за горепосочените практики. И понеже това е малко вероятно да се случи, поне в обозримото бъдеще, аз се опитвам да се съхранявам, както и да уча децата си да не се стъписват от нейните прояви, да я разпознават, да не се страхуват, както и да уважават и ценят своята личност, и личността на другите.

Че се прави опит да се защитят онези изконни ценности, които толкова години са запазили българския дух и не са му позволили да потъне под купищата кал и помия, които ежедневно се изливат върху му.

Дали кризата е духовна, дали е финансова, всеки сам за себе си има право да тълкува, но факт е че толкова сме затънали в някакви жалки имитации на съществено, че вече не е ясно кое е правилно и кое не.

“Убий простака с мълчание!” На това ме учеше майка ми, когато бях дете… Тогава и простаците май бяха по-култивирани като че ли, обществото не ги толерираше… Веднага давам пример: преди седмица бях на кръчма, ама асъл кръчма- с чалга, оркестър, кючеци и т.н. В разгара на купона, което нормално е към полунощ, виждам на дансинга едно седем- осем годишно момиченце на раменете на един мъж (бащата най-вероятно) а пред тях (може би майката) се кълчоти и тресе едно женище… Питанката тук е какво показват тези хора на детето си? В други държави това е недопустимо, не само заради законите, но и заради границите, които самите общества налагат!

Днес нормалните хора сякаш бавно, но безвъвратно се превръщаме в пасивни свидетели на критично атомизиране, обезверяване и загуба на социалните рефлекси в обществото, както и на безпрецедентен демографски срив, превръщащ ни в нация със затихващи функции.

Само така ще имаме шанса един ден децата ни да живеят друг живот, не животът, в който момента нас ни живее.

Аз не съм човекът, който да каже: “Недейте слуша чалга!”, защото това не може да го кажеш, след като хората го искат. Има голям пазар за чалгата, но тъжното е, че няма алтернатива, което е държавна работа. Няма показване на други стойности и ценности, парчета и стилове в музиката, които да могат да задоволяват вкуса на други хора, които пък не искат да слушат само чалга. И чалгизацията просто опростачва, възпитава много неприятен вкус, който съдържа в себе си простащина и нетолерантност към хората.

В момента моралът няма никакво място в обществото. Дори нещо повече – в момента когато кажеш нещо за морал, за етика – ти си смел, сякаш говориш някакви странни работи.

Измъчва ни мисълта, че в България простаците са успешни, а хората на духа им гълтат прахоляка.

Безцеремонност и безсрамие…

Никога не съм обичал особено много народопсихологически разсъждения. Тоест – обичам ги. Аз самият много обичам да фабрикувам такива. Но заради втълпеното ми, дълбоко вплетеното в самата ми същност чувство за вина, аз дълбоко се съмнявам в стойността им.

Започна ли да разсъждавам по този начин („Българите са такива, такива и такива…”) – и чувството ми за вина веднага изкрещява: Я спри, дървен философ такъв! Магаре с магаре! Какви са тия българи? Къде си виждал ти българи, че така хубаво и сладко обобщаваш? Като някакъв професор по фолклористика от катедрата по българистика, който току-що сито се е нахранил с мусака! Та нима не е всеки изключителен и различен от всички, че да го слагаш в някаква категория, без въобще да се загледаш внимателно в него? Така ми крещи моето чувство за вина.

Навярно защото съм един типичен български интелигент от началото на ХХІ или на който и да било друг век. Объркан, несмел и пълен с чувство за вина. То не ми дава даже да направя някое и друго обобщение. Знам откъде идва моето чувство за вина. Аз цял живот съм се вслушвал в забележките и в критиките на другите. Цял живот!

И ето, не мога да кажа нещо много важно, защото знам, че ще бъде критикувано ужасно злобно. А са ме учили да се червя от критиките, да ги изслушвам и да се съгласявам с тях. Типично по българо-интелигентски. Не мога да кажа: В България интелигентните хора са научени да се свиват, а простите хора са учени да си правят каквото си искат. Срам ме е, изпитвам чувство за вина да изрека такова мащабно обобщение. Но нищо. Ще го направя.

Ето: В България простият народ живее съвсем различен живот от този на образования и цивилизования народ. И не става въпрос само за чалгата. Става въпрос най-вече за дълбоко интимния душевен живот.

Образованите, интелигентни, цивилизовани и европейски хора в България живеят тревожен, измъчен и тежък душевен живот. Те са научени да бъдат скромни, да бъдат свити и злобно самокритични. И в общи линии са си такива. Като изключим моментите, в които им гръмват бушоните и започват или да се хвалят като луди, или да нападат другите като бесни кучета. Типични компенсаторни реакции на потиснатия човек.

Докато тези, които Иван Вазов нарича Простият български народ, а аз наричам Извънредно простият български народ – са възпитани хем да бъдат общо-взето безцеремонни, хем да не изпитват срам и чувство за вина от нищо. Следвайки това свое възпитание, те наистина са хора без особени ограничения. Успешни хора. И какъв е резултатът от това?

Интересно – какъв ли би могъл да бъде? Когато на едно състезание се явят двама бегачи, но единият е нахранен и отпочинал, а на другия предварително му счупят единия крак, пък след това го натоварят и с трийсет килограма камъни – не е особено трудно да се познае кой ще стигне първи до финала. Нали така? Естествено в случая двамата бегачи са метафора за простия българин и образования българин. А килограмите товар са именно това чувство за вина.

Ако помислим внимателно, ще открием, че в българския това чувство за вина обикновено се нарича с едни такива благовидни имена: добро възпитание, скромност, политическа коректност, толерантност, отстъпчивост, такт.

И ето: надпреварата към високите места в обществената пирамида е започнала. И ние виждаме, че по високите места са се изкачили тия, които не носят товарите. Тия, които не са със счупени предварително крака. Простаците, казано по-простичко.

Наскоро попаднах на някакво проучване, според чиито резултати хората смятат, че:
Простащината е грубо поведение – 27%;
Простащината е проява на духовна бедност – 55%;
Простащината е първична реакция на самозащита – 10%;
Простащината е нещо друго – 8%;

А според авторите на проучването всеки отговор е правилен, защото простащината включва всички изброени по-горе поведения!

Но да видим какво казват експертите Анна Брагине и Анастасия Грицай:

“Простащината е открита агресия, намерение да се причини с дума или действие душевна болка, да се нанесе оскърбление. Простащината е открита грубост, цинична наглост и неприкрита злоба и за да бъде картината пълна, в тази гърмяща смес трябва да добавим и чуството на пълна безнаказаност! Простащината е първична реакция, която човек запазва през целия си живот.”

(Брагине, А., Анастасия Грицай. Как да победим простака, София, 2009, с. 12-13)

Ако вникнем в думите на Брагине и Грицай, то излиза че простащината има няколко лица. Те са различни, въпреки че имат някакви външни прилики помежду си. И в този смисъл е полезно за нас самите да можем да разпознаваме лицата на простащината. Тогава имаме шансове да излезем по-съхранени в емоционално отношение от отношенията с простака. Знам, знам какво ще кажете – “Най-добре е да нямаме никакво вземане-даване с простаци!”. Но ако това е колегата ти, който работи на 50 см от твоето работно място? Нима ще се правим, че не го забелязваме?!

А ето и 10-те различни лица на простащината:

Унижаващ грубиян – цялостното му поведение е ориентирано към това да причини унижение на другия, при това по груб начин.

Дрънкало – досаден бърборко, невежа по природа, самовлюбен и не проявяващ интерес към другите хора.

Взривоопасен грубиян – непредсказуем простак, потаен, заядлив, злопаметен. Най-опасният сред осталите типове простаци.

Клюкар – двуличен, лицемерен, страхлив, потаен, недружелюбен, подъл.

Провокатор – нагъл, предизвикателен, язвителен, зъл, яростен и много разрушителен простак.

Лицемер – лъжлив, страхлив, двуличен, пресметлив, угоден, пълен с фалш, макар че изглежда приветлив и общителен.

Злостен грубиян – силен, враждебен, язвителен, злобен, неконтролируем, груб. съчетава качествата на други 3 типа простащина – на провокатора, на взривоопасния грубиян и на унижаващия.

Невъзпитан простак – нетактичен, дързък, нахален, необразован.

Безумен простак – безотговорен, затворен в себе си, подозрителен, трудно може да бъде разбран.

Завистлив простак – недоброжелателен, нагъл, прилепчив, натрапчив, доносник, клюкар и негодник.

Простака не можем да го променим или да го превъзпитаме. Но можем себе си запазим, ако имаме някакво вземане-даване с него. Ето няколко възможности според експертите по тази тема: да го игнорираме напълно от своя свят; да го осмеем и превърнем в посмешище; да отстояваме и пазим собственото си пространство от натрапчивото му присъствие или да се борим с простака с помощта на средства от неговия боен арсенал.

За съжаление, простащината в нейния най-разпространен вид е неизтребима както хлебарките в градските панелки. Но аз не поставям знак за равенство между простащината и грубиянството. Грубиянството е просто заложено в природата на някои хора и трудно може да се промени към по-добро; то е даденост и макар външните му прояви често да са по-драстични и понякога фатални, мога да приема донякъде съществуването му в обществото, особено в по-малките групи хора.

Но простащината е целенасочено изграждане на поведение и роля; демонстрация на несъществуващ непукизъм и глупост с цел да станеш център на вниманието на околните. А когато простащината е второто аз на известни публични личности и политици – майко мила! Думите са безсилни да пресъздадат деянията на простака…

За мен например Бай Ганю не е простак от най-чист вид – той е повече грубиян, недодялан тип, израсъл в едно по-затворено общество и когато се озове “на светло”, при интелигентни и културни люде, кусурите му лъсват и стават дразнещи. Но щом го върнеш в първичната му среда, той ще си остане същия.

А простакът ще донесе в старото си местообитание претенции, че се е “отъркал” о културата и интелекта и с него вече няма да може току-така да се говори – той става с една степен по-висок и тежък, макар и само в собствените си очи. Познавам културни и умни хора, които станаха депутати и сега просто не поглеждат под нивото на високо вдигнатия си поглед – възприемат само по-големите (разбирай – по-силните на деня), а останалите, мравките – те просто не съществуват за тях. Не искам да давам примери, но всеки вижда простаците ежедневно на улицата, в градския транспорт, в магазина, по телевизията и прочие. И според мен най-доброто средство за общуване с тях е пълното им игнориране, защото в противен случай трябва да се принизим до тях и да използваме тяхното оръжие. Не помага!

Донякъде хуморът може да помогне, но опитите за безконфликтност и отстояване на собствено пространство се оказват абсолютно безполезни – простакът може да съществува само там, където може и настоятелно иска да се покаже. Също като магарето на Хитър Петър, дето се овъргаляло в прахоляка на селския мегдан пред множеството…

Чомски: За провалените Държави и за Българите, които трябва реалистично да отчитат интереса на Великите сили

Мартин Карбовски разпитва безпощадно великия философ и писател на Новото време в интервю за предаването “Пропаганда” по Дарик радио. Ноам Чомски, професорът по лингвистика в Масачусетския университет.

Господин Чомски, благодарим ви, че дадохте съгласие за това интервю.

Много ми е приятно, че ме поканихте.

Как сте със здравето?

Чувствам се много добре, благодаря!

В България излезе вашата книга “Провалени държави”. Искаме още веднъж да дефинирате понятието “провалени държави”.

В книгата използвам широко разпространената стандартна дефиниция. „Провалена държава” е държава, която или не е в състояние, или не желае да защитава населението си от много сериозни заплахи. Това са държави, в които цари беззаконие или липсва държавност. Може да са налице демократични форми на институции и форми като такива, но те са лишени от съдържание и не функционират.

Това са основните характеристики на една провалена държава. И книгата обръща внимание на факта, че някои от най-богатите и най-могъщите държави в историята на човечеството понякога са се характеризирали с такива особености.

Това означава ли, че дефинирате САЩ като провалена държава?

Тезата ми не е чак толкова крайна – става дума за отделни черти, които са присъщи на провалена държава. Има много велики нации, нации, които са преживели провалени държави в историята си.

Например САЩ, най-мощната страна на света, не е провалена държава, не е провалена държава в същия смисъл като Хаити например – една от най-бедните държави в западното полукълбо. Една от причините за разликата е, че САЩ е независима, никога не е била завладявана. А в Хаити държавността първоначално била рушена от Франция и след това, през последните 100 години, от американците. И това са двете крайности, които ви давам като пример. САЩ и Хаити. И това е пример за двете крайности.

Запознат ли сте с развитието на България като демократична страна в последните 18 години или развитието на Балканите като цяло?

Да, следя го.

България може ли да бъде наречена “провалена държава”? Или чии политики се провалиха на Балканите през последните 15 години?

Балканите като цяло се разглеждат наистина като регион на много разрушителни конфликти. България има късмет да не бъде епицентър на тези конфликти. От друга страна България пострада – както и всички страни от Европейския Изток – от колапса на комунистическия режим и сериозния срив на икономиките след 90-а година, което е много сериозно като срив. И до известна степен този колапс на икономиките вървеше и с нещо, което би могло да се нарече икономически геноцид.

Има известни елементи на възстановяване вече, на съживяване на икономиките, и определено се наблюдава напредък в демократичните форми на управление, повече свобода на словото, повече възможности за политическа изява и т.н. Но оценката е нещо много сложно и комплексно. Напоследък четох едно изследване за Словакия и в него се сравнява качеството на живот и показателите за човешкото развитие през 70-те и 80-те години, сравняваше се с 90-те и началото на нашия век.

В голяма степен по тези показатели се наблюдава спад и регрес, не напредък. От друга страна в политическото пространство откритостта и отвореността са вече факт. Така че, тук оценката е нееднозначна.

Смятате ли, че ние сме успешен пример за износ на демокрация от САЩ към Източна Европа?

Зависи, САЩ са много доволни, когато има демокрация, но е добре демокрацията да се съчетава и с подчиненост на САЩ. Това е израз на американската мощ. От друга страна, ако има демокрации, които се развиват като опровергават или се опитват да поставят под въпрос влиянието на Съединените щати, естествено САЩ се обръщат против тях и се опитват да ги разрушат. САЩ не се интересуват от това да изнасят демокрация, интересуват се от това да изнасят подчинение и за това има примери, които могат да бъдат дадени.

Предполагам, че най-драматичният пример днес е Палестина. През януари 2006 година палестинското население проведе свободни, открити и много добре наблюдавани избори и също всички обявиха единодушно и потвърдиха, че тези избори са били свободни и справедливи.

Но политическата партия, която спечели изборите, се противопоставя на САЩ, така че САЩ веднага накараха Израел да направи нещо, което във всички случаи беше наказание за това, че хората са гласували по съвест в едни свободни и честни избори. И открито САЩ просто наказват това население и го карат да гласува по начин, който те желаят. Не може да си представите по-драматичен пример за омраза или за незачитане на демокрацията.

И Газа, която е най-засегната и там хората наистина пострадаха най-много, попада именно в полезрението на Женевската конвенция, тя е защитена от нея, Газа е окупирана територия. И има абсолютно единомислие в мнението на международната общност, че това е така. Тя е окупирана територия и затова за нея важи Женевската конвенция. В член 33 от конвенцията е записано, че е огромно престъпление да се наказват цивилни и те да страдат.

А кой ще приложи тази конвенция? Страните, подписали конвенцията, се задължават със закон да преследват съдебно всички, които по някакъв начин нарушават конвенцията, включително и своите собствени лидери. Ако САЩ и Европа бяха страни, спазващи закона, би трябвало да изкарат на съд собствените си ръководители за сериозните нарушения на Женевската конвенция.

Така че от една страна това е драстичен пример за омраза и незачитане на демокрацията, а от друга страна е демонстрация за незачитане на международните договорености и международното право. Това са всъщност характеристики на едни провалени държави. Много други примери има също – Венецуела и т.н.

Възможен ли беше износът на демокрация от страна като САЩ да бъде съчетан с някакъв План Маршал, който не получихме?

Планът Маршал е създаден при много специфични обстоятелства. След Втората световна война САЩ бяха наистина изцяло посветени на идеята да възстановят Западна Европа като огромна икономическа мощ. Имаше естествено стратегически причини за Плана Маршал, и освен това най-голяма част се пада на търговските, на комерсиалните интереси. Съединените щати излязоха от Втората световна война като може би най-богатата държава. Имаха половината от благата и богатството на света по това време.

А и имаше огромна производителна промишленост в САЩ. Огромни капитали и възможности да инвестира, а единственото място, където можеше да се инвестира, тогава беше Западна Европа. Така че Планът Маршал беше едно много деликатно предложение от страна на американската икономика, което работеше в двете посоки. И по стратегически причини беше създаден той.

Тогава защо България и Източна Европа като цяло не получихме такова предложение?

Защото САЩ и Великите сили по това време имаха съвсем различна представа за това как да се развие Източна Европа.

Въпросът по-скоро се отнася за времето след падането на Берлинската стена.

Точно за това говоря, за времето след падането. Прегледайте бизнес пресата по това време, прочетете я. Financial Times в Лондон, Business Week в Съединените щати. Те бяха просто на седмото небе от това, че беше паднала Берлинската стена.

И казаха, че това ще бъде едно оръжие, насочено срещу западните работници. Ето ви Източна Европа, казаха те, и тук една работна сила се е устремила към нас, работна сила, която е с много добро образование, здрава, права, с правилния цвят на кожата и живее в условия при правителства, които наистина са ги потискали, и те са свикнали да се подчиняват.

Ето ви идеалните работници, които са евтини, които ще създадат огромни печалби за западните корпорации. И ще им дадат възможност да подкопаят луксозния начин на живот на западните работници. И във Financial Times, основният бизнес вестник на света, имаше статия, в която се казва:

“Това е троянският кон на комунистическото влияние, ластарите му отиват на Запад и това са ластари и корени, които могат да подкопаят уюта на западните работници и да създадат много повече печалби за западните корпорации. От друга страна Планът Маршал имаше същите цели: повече власт и повече пари за корпорациите в САЩ.

Но тогава това можеше да стане с възстановяване на икономическата мощ на Европа. Планът Маршал всъщност и военните разходи, които доведоха до това да се раздели Европа, бяха основите за създаване на тези многонационални корпорации”.

Буквално цитирам Министерството на търговията на администрацията на Рейгън. Значи целите са същите: власт и пари за елитите, Съединените щати – богатите. Но тука усилието, формулата, по която да се получи същият резултат, е друга. Те са различни през 1950 и 1990 година. А демокрацията е нещо, което въобще няма отношение. И трябва да кажа, че има много добри школи на мисълта на Запад.

И най-известният учен в тази област е Томас Кородерс. До голяма степен той е най-уважаваният учен. Той всъщност много ентусиазъм влага в това да се насърчава демокрацията, но той поне е честен учен. И казва, че съжалява, че от рейгъновата администрация до днешен ден САЩ „преследват демокрацията само тогава и единствено тогава, когато тя е в услуга на стратегическите цели на САЩ.” И това е точно така.

Интересувате ли се, следите ли развитието на Русия?

Да.

Ние имаме една особена ситуация на Балканите. Ние ще имаме американски бази и поне два газопровода, руски. В голяма степен американците ни обещават свобода и идеология, а Русия си плаща за влиянието в България. Можете ли да коментирате тази ситуация?

Най-напред обещанията за демокрация – всъщност за тях условието е да са в услуга на стратегическите и икономическите интереси на САЩ. Това е точно в подкрепа на това, което казвате вие като пример, драматичен пример давате. Има и още нещо, което трябва да се каже за военните бази в Източна Европа. През 1990 година Горбачов се съгласи да допусне обединена Германия и тя да влезе в НАТО.

Това бе вражески военен съюз, нали? Това беше невероятно и неочаквано като ход от страна на съветски лидер. Германия беше довела до разруха няколко пъти Русия в този век. Германия като част от един голям военен алианс вече се превръща в една много по-голяма стратегическа заплаха. Така че Горбачов беше склонен да приеме тази огромна стратегическа заплаха за Русия. Но имаше една ситуация Quit pro quo. Джордж Буш, като президент по това време, се съгласи да не разширява НАТО на Изток.

Това беше балансът. Така че за Русия да остане една буферна зона. Русия, Горбачов, също предложи в тази буферна зона да няма ядрени оръжия. От арктическия полюс, до Средиземно море. И САЩ нарушиха този баланс. През 1994 година президентът Клинтън не зачете официалното споразумение и разшири НАТО на Изток. И това е всъщност нарушаване на едно официално споразумение и също представлява сериозна стратегическа заплаха за Русия. И това продължава.

Предложението да се разположат противоракетни съоръжения в Източна Европа е много сериозна заплаха за съветския, така наречен ядрен щит. Можете да го прочетете във водещи стратегически публикации в Америка. Има един журнал Arms Control Today, контрол върху въоръженията в днешно време. В него има публикация от водещ стратегически анализатор в САЩ, Теодор Постал, който е професор в моя университет. И той анализира заплахата, която тези инсталации представляват за стратегическия щит на Русия. И съответно тези ходове предизвикват Русия да започне да разширява военния си капацитет.

Източна Европа и Балканите, понеже се намират точно в средата на разгорещяваща се конфронтация между Западна Европа и Русия, която сериозно се катализира от отказа на Клинтън да спази споразумението да не се разширява НАТО на Изток. Това са критично важни събития. И като дойде на власт Джордж Буш Втори нещата станаха още по-зле. Той предприе една много агресивна военна програма, която както се очакваше предизвика естествено контрамерки по много въпроси. Ако си размахваш юмрука към някого, естествено че той ще реагира с подобен жест. Това може да се прочете в откритата и не за служебно ползване литература „Стратегически анализи на Америка”. За това всъщност става въпрос и в тази книга “Провалени държави”.

Наблюдавате ли събитията на Балканите като политическа ситуация и най-вече продължаващия спад на Югославия. Известно ли ви е желанието за независимост на Косово?

Да, да.

Очаквате ли ефекта на доминото на Балканите след независимостта на Косово?

Западните сили точно от това се страхуват. Че може да има такъв ефект на доминото. Една от последиците може да бъде Република Сръбска да кажат “Щом те могат да бъдат независими, значи и ние искаме независимост.” Това може да запали отново босненската война. Личното ми мнение от 15 години насам, е че за Косово най-доброто решение е нещо, което беше предложено от сръбския президент, Косово да бъде разделено със сръбския анклав, където има сърби от доминирана от албанци област. Ако искат или да бъдат независими, или да бъдат като автономен анклав. Мисля, че това сръбско предложение беше дадено през 1993 година. Това споразумение би било разумно като решение и може би това е най-доброто решение.

И след Косово, ако ефектът на доминото се запази, и след сърбите в Босна, как продължава схемата на разпадането?

Трудно е да се каже какво ще падне в тази схема след това. Бивша Югославия беше буквално разбита – както от вътрешен конфликт, така и от външна намеса. Германия играе важна роля във всичко това. Когато Словения се отцепи от Югославия, това беше един разумен ход, защото наистина Словения е много различна от останалата част от Югославия.

Това стана по един много мирен начин. Няколко дни на конфликти и нещата се уталожиха. Следващата стъпка беше Хърватска, която реши да се отцепи от Югославия, но без да се замисли за правата на сръбското малцинство в Хърватия. Германия, по причини, които бяха диктувани от пресата и от популистки намерения, веднага тръгна да признава Хърватия, без да се замисли за сръбското малцинство.

Това беше практически декларация за обявяване на война. Ако някаква външна сила, да речем Бавария, обяви независимост и Съединените щати я приемат, и я признават като независима държава, на Германия няма да и е много приятно от това нали? Германия успя да въвлече след себе си в своята позиция и Европейския съюз и това незабавно разпали един огромен конфликт. САЩ по това време бяха за едно решение, в което Сърбия е обединена, но реагираха на тези Европейски ходове като си избраха свой състезател в тая надпревара, който беше Босна. През 1992 година имаше разумни предложения за решаване на ситуацията.

Планът “Ванс-Оуен” беше доста разумен и всъщност след много години на война, безчинства и кръвопролития, резултатът накрая много наподобяваше това, което се съдържаше в плана „Ванс-Оуен”. Но Клинтън прикани всички да отхвърлят този план и естествено това доведе до огромния конфликт в Босна. Много вина трябва да бъде поета от много страни в тоя случай. Но поради сериозните вътрешни конфликти и много вредната външна намеса, това се превърна в едно бедствие, катастрофа. И същото бих казал, че е вярно и валидно за Косово.

Можете ли да дадете прогноза?

Косово ще върви към независимост и вероятно в някой момент ще стане част от Албания, предполагам. Западът естествено има много за какво да отговаря в тази трагедия, за огромните безчинства и кръвопролития, за огромния брой човешки жертви през 1999 година в Косово. Но предимно те бяха след бомбардировките на НАТО.

Ако погледнете обвинителния акт на Милошевич, всички обвинения бяха за извращения след бомбардировките, с едно изключение, през януари. И причините – в западните държави има огромно количество документи за това, причините са били именно бомбардировките, които доведоха естествено до силна ескалация на жестокостта. И това се очакваше.

Знаем от нашите архиви, че генерал Кларк е предупредил правителството, че това ще бъдат възможните последствия. Защо Съединените щати решиха да бомбардират Сърбия, като знаеха, че има възможност за такива безчинства? От най-високото ниво на клинтънската администрация дадоха отговор на този въпрос. Западните медии и коментатори не го съобщават, но той може да се намери. Докладът е на Строуб Талбот, който беше на много висок пост в Държавния департамент и отговаряше за Балканите.

Той много силно подкрепи плана, който беше написан от подчинените му, в който се твърди, че бомбардировките на Съединените щати не са свързани по никакъв начин със страданията на косоварите, а са в резултат на отказа на Сърбия да предприема подходящи икономически и социални реформи. Талбот потвърждава, че това отговаря на мисленето на най-високо ниво в администрацията на Клинтън. Ако искате, може да ви го дам да го прочетете. Всъщност, ако имате книгата „Провалени държави”, можете да го прочетете и там.

Прогнозата ви за Ирак?

Ирак практически е унищожен от американското нашествие. Страната вече е абсолютно разрушена. Имаме много надеждна информация за нагласите на иракчаните, тя дори е публикувана в Съединените щати.

Преди няколко седмици американски военни издадоха един доклад след много подробно и внимателно проучване на общественото мнение в Ирак във всички региони на Ирак. Обхванати са различни групи от населението. Заключението е, че всички иракчани подкрепят два основни извода: първият извод е, че ужасните неща, които са се случили след инвазията на Съединените щати, са по вина на Съединените щати, а вторият, и всички са единодушни, е че САЩ няма какво да прави в страната и трябва да излезе оттам колкото е възможно по-скоро.

Но мнението на иракчаните дори не се разглежда като възможност за действие, ако гледате сегашните кандидат-президенти и четете какви възможности предлагат те за решаване на този конфликт от страна на Съединените щати. Желанията на иракчаните никой не ги споменава. Единственото, за което се говори, е как Съединените щати ще се постараят Ирак да стане една стабилна и предсказуема държава.

Миналия ноември беше постигнато споразумение между САЩ и клиентското правителство, качено на власт от Съединените щати в Ирак. Споразумението дава възможност на САЩ да задържи войските си по принцип до когато пожелае, без краен срок.

В това споразумение черно на бяло се казва как Ирак трябва да даде приоритет на инвестициите, идващи от Съединените щати. Изненадан бях, колко откровено нахална е тази договорка, но това е споразумение, подписано между две официални правителства. САЩ трябва доста да се потруди, за да изпълни в реалния свят това споразумение. Може да не успее, но това е целта.

За кого ще гласувате?

Определено не за републикански кандидат, защото те са просто катастрофа. Между кандидатите на Демократическата партия, от тези, които имат наистина шансове да оцелеят, може би за Едуардс. Но той няма да стане президент, дори да оцелее кандидатската кампания.

Посланието ви към българите, те вече са европейски граждани?

Да.

Или някакво предупреждение?

Предупреждението е да мислят много внимателно за пропагандата, която се шири за много високохуманните и благородни цели на мощните държави. Държавите не са агенции за благородство и висок морал. Те се стараят да се представят като работещи в услуга на човека. Съветският съюз също твърдеше, че е държава на народа, нали?

Но, особено за малките държави много е важно да се отчитат фактите, да се внимава и анализира критично кое може би е илюзия, и кое – истина. И да се прави опит съответно независимо човек да си проправя път напред с реалистичното отчитане на интереса на великите сили.

Енинският апостол влиза в Europeana

Книгата е най-старият запазен препис на Апостола в цялата славянска писменост.

На официална церемония “Concert Noble” в Брюксел тази вечер заместник-министърът на културата Митко Тодоров ще представи старобългарският ръкопис Енинският апостол, който ще влезе в електронната библиотека на Европейския съюз Europeana.

Енинският апостол е част от българските писмени съкровища, датиращо от началото на единадесетото столетие, отбелязват от Министерството на културата. Той е преведен от първоучителите Св. Св. Кирил и Методий, като е преписван и разпространяван от първите им ученици, дошли в България.

Енинският апостол е изписан на кирилица, но на места се срещат и някои глаголически букви и е най-старият запазен препис на Апостола в цялата славянска писменост. Той е част от световното писмено наследство, тъй като е включен в регистъра на програмата на ЮНЕСКО “Паметта на света”.

Всъщност този документ е и най-старият български ръкопис – оригинал, който се съхранява в България. Оригиналът му се съхранява във фонда на Националната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и е сред по-важните дигитализирани ръкописи, които са достъпни за ползване чрез електронната страница на Библиотеката.

Енинският апостол е класически старобългарски паметник, който илюстрира бързото навлизане на кирилската писменост във всички краища на българските земи. Това е книга, изписана за провинциална църква, не за дворцова библиотека, но притежаваща всички белези на старобългарските ръкописи от 9-10 век.

Името си носи от мястото, където е намерена – древната църква “Св. Петка Търновска” в село Енина, Казанлъшко, строена по времето на цар Иван Асен II.

Книгата е била поставена в основите й, за да я освети и да я пази от вражески набези. Тъкмо по тази причина, когато е открит Апостолът – през 1960 г., при реставрация на църквата, той е в много лошо състояние. И днес от него са запазени само 39 листа пергамент, доста разядени и потъмнели.

Освен че пази всички особености на старобългарския език, книгата отразява и най-ранния превод на Апостола, т. е. разкази за живота на Христовите апостоли след Възкресението и техните послания, направен от първоучителите св. св. Кирил и Методий и преписван и разпространяван от първите им ученици, дошли в България.

Същевременно в езика му се наблюдават и някои съвременни на преписването особености, което води до извода, че преписът е изготвен в Източна България. Книгата е изписана с кирилица, с тъй нареченото древно “висящо” писмо – буквите не са изписани върху редовете, а сякаш са закачени за тях. На места се срещат и някои глаголически букви.

Някои особености на украсата му от своя страна свидетелстват за ранното възникване на т. нар. “народна тератология” – специфичен художествен стил, който се развива в България през 12 и 13 век.

Клатят ли гърците Еврозоната и колко на кого дължи Гърция?

Отговор за това колко милиарди евро потънаха и продължават да потъват в гръцкия хаос, се опитва да даде френският журналист Гийом Гишар в последния брой на вестник “Фигаро”.

Ето какво мисли и пише той:

Най-болната страна в еврозоната, на която бият непрекъснати финансови инжекции, сега е в политически хаос. Несигурната политическа обстановка излага на риск милиарди евро. Експертите се питат какво ли ще се случи със страната, ако точно сега тя откаже да изпълнява условията за получаването на тези милиарди и потокът от пари секне и как евентуално излизане на Гърция от еврозоната ще рефлектира върху останалите й членки.

Колко пари е получила Гърция досега?

В Гърция е в сила втори спасителен план, финансиран от Европейския съюз и от Международния валутен фонд. Първият план, който обхващаше периода от 2010 г. до 2012 г., беше на стойност 110 милиарда евро. Вторият, по който плащанията започнаха в началото на настоящата година и би трябвало да продължат до 2014 г., възлиза на 130 милиарда евро.

В замяна на тези заеми Гърция трябваше да си самоналожи икономии, каквито друга страна досега не е познала. Но гръцките избиратели показаха в неделя, че не искат повече такива планове за икономии. Седемдесет процента от гласоподавателите подкрепиха партиите, които са против мерките за затягане на коланите.

В последните месеци Международния валутен фонд и Европейския съюз се показаха щедри към Гърция. 70 милиарда евро бяха изплатени на Атина, така че не всичко е изчерпано в гръцката държавна хазна. Гръцката държава получи и общо 9,2 милиарда евро от началото на март от Европейския фонд за финансова стабилност по силата на втория международен спасителен план.

Министрите на финансите на еврозоната трябва да деблокират идния понеделник нов транш от 5,3 милиарда евро за Гърция. Международния валутен фонд трябва от своя страна да изплати на Атина 1,7 милиарда евро за периода април-юни. Това обаче ще стане само ако Международния валутен фонд прецени, че до средата на юни Гърция е изпълнила действително ангажиментите си за намаляване на държавните разходи.

Съществена част от тези плащания е насочена към финансовия сектор. Гръцките банки, на ръба на срива, бяха поставени на интравенозно захранване (изразяващо се в 25 милиарда евро).

Частните международни кредитори на Гърция от своя страна получиха 30 милиарда евро. Това беше компенсация, че приеха да заличат на 9 март около стотина милиарда евро, които Гърция им дължеше.

Колко дължи Гърция и на кого?

След споразумението от 9 март между Атина и частните кредитори за заличаване на част от дълга й, дългът на страната се стопи от 337 милиарда евро на 251 милиарда евро. В същото време частта на дълга, държана от частните кредитори, беше разделена на две. Или по-ясно казано, само 27 процента от гръцкия дълг остават в ръцете на банките и на други финансови институции. Отсега нататък рискът от загуби, свързан с фалит на Гърция, тегне до голяма степен над Европейския съюз и Международния валутен фонд, а не над главата на пазарите.

Кога трябва да погаси дълга си Гърция?

Няколко финансови срокове изтичат в близко бъдеще и съвпадат с политическите събития в Гърция и в еврозоната през следващите седмици. На 14 май министрите от еврозоната трябва да се съберат, за да решат новото отпускане на пари за Гърция. На 15 май Гърция трябва да изплати около 450 милиона евро на частните инвеститори, които не искаха да прежалят гръцките си дългови облигации и не участваха в размяната на стари облигации с нови.

На 18 май Атина трябва да върне 3,4 милиарда евро на Европейската централна банка, която купи гръцки облигации в разгара на кризата. В края на юни Гърция трябва отново да върне няколко милиона евро на инвеститорите, а после отново през август около 3,3 милиарда евро на Европейската централна банка.

Може ли да издържи Гърция без международна помощ?

Гърция твърди, че може да издържи до края на юни. Ако към тази дата международната помощ бъде преустановена, проблемите на Гърция ще започнат. В Гърция политическите срокове са установени така, че да съвпадат с финансовите изисквания. Ако партиите не успеят да съставят коалиционно правителство до четвъртък вечер, нови избори ще има на 10 или 17 юни. Новото правителство ще трябва тогава (и то преди 30 юни) да разработи спешно нов план за икономии, за да отговори на изискванията на Международния валутен фонд и на Европейския съюз. В замяна то ще получи ново плащане, което ще му помогне да избегне фалита.

Но ако нещата не се развият както е планирано, то лишеното от международна помощ гръцко правителство ще закъса с парите много бързо, като се има предвид, че харчи повече пари, отколкото печели. Тогава правителството няма да може да плаща нито заплатите на чиновниците, нито пенсиите на пенсионерите. А какво остава за фактурите на доставчиците.

Може ли Гърция да излезе от еврозоната и да се откаже от еврото?

Шансовете подобен сценарий да се реализира са между 50 и 75 процента, според анализатори на американската банка Сити. Тогава икономическата активност на Гърция може да намалее наполовина, смята Стефан Део, икономист в Ю Би Ес.

Кредиторите на Гърция, на първо място сред които са страните от еврозоната, Европейската централна банка и Международния валутен фонд най-вероятно тогава ще бъдат принудени да забравят за милиардите, които дадоха назаем на тази страна.

Въпреки това, излизането на Гърция от еврозоната не означава край на еврото, припомни президентът на рейтинговата агенция Фич Пол Тейлър в интервю за интернет изданието на “Шпигел”. Миналата седмица агенцията обаче предупреди, че ако Гърция излезе набързо от еврозоната, това ще предизвика понижение на оценките на всички страни от еврозоната, в това число и на най-солидните като Германия.

Според Фич тогава лавинообразните последици ще бъдат непредвидими и потенциално огромни.

Чужденците пак ни разказаха Играта

Генералният директор на МВФ Кристин Лагард заяви в най авторитетното българско финансово списание: “Няма причина в България заплатите да са толкова ниски.”

По случай първи май, в новият брой на българското издание на списание “Forbes” бе публикувано интересно интервю с шефката на Международния Валутен Фонд, касаещо процесите на промяна в обществените настроения по света, както и коментар относно икономическото положение на българското население. Интервюто съдържа интересни и изненадващи твърдения, за човек принадлежащ към финансовия бранш и затова го препечатваме изцяло:

- Г-жо Лагард, как приемате социалните процеси протичащи в голяма част от западните държави, чиито корен е недоволството и съпротивата срещу настоящата финансова ситуация и въобще методиката по-която функционират и се ръководят финансовите институции в нашето съвремие?

- Смятам тези процеси за полезни и спомагащи за очистване на обществото от опасни явления в света на финансите, явления които доведоха до световната финансова криза и които, ако не бъдат спрени биха могли да доведат до много тежки последици за човечеството като цяло. Дори считам, че тези процеси на осъзнаване и пробуждане на обикновеният човек са закъснели, те трябваше да се случат преди две десетилетия, за да може много по-безболезнено да се промени системата на управление на финансите, да се ревизират ценностите на обществото и да се начертае новият път на развитие, който населението на Земята трябва да следва, ако желае да се развива, да изучава и да използва възможностите които му предлага Вселената. Опасявам се, че в момента това е една много трудна задача, изискваща много жертви и борбеност от страна на обществото, защото знам, че съпротивата, която ще срещнат, ще бъде много твърда, брутална и безкомпромисна. Предстоят преломни години за човешката история и това не е просто празна фраза. И искам ясно да изразя, че аз подкрепям тези процеси, тези движения, разбирам ги и им съчуствам за това което ги очаква.

- Не е ли това странна позиция за човек заемащ такава отговорна длъжност във финансовия свят, каквато е генерален директор на МВФ. Не е ли това един вид предателство към системата на която служите? Към парите като инструмент който ползвате и боравите ежедневно?

- Самият ви въпрос съдържа нещо много съществено за съвременният начин на мислене, нещо пагубно, което трябва да бъде осмислено, преодоляно и изхвърлено. Вие казвате “системата на която служите”, визирайки финансовата, паричната система. Всъщност моята позиция не предполага да служа на тази система, а да я управлявам съгласно интересите на обществото и то на цялото общество, а не само на тези които държат финансовия капитал. За съжаление днес една огромна част от обществото, за да не кажа цялото общество, именно служи на тази система. Човекът е превърнал парите от средство, което да му служи и което да улеснява живота му, в явление което командва и контролира целият му живот, бъдещето му. В един момент, човекът се оказа роб на една фикция която сам е създал. Парите се превърнаха в религия, която обаче не допускаше никакви заповеди, освен тази да им се служи. Казвам религия понеже силата на парите се крепи единствено и само на вярата в тях. Този инструмент се крепи на вярата на обществото във възможностите които дават парите, без да се осъзнаваме, че ние сме тези които създаваме и определяме мястото на парите в съвременният свят, тежестта която те ще играят в нашите взаимоотношения.

В този смисъл не виждам нищо странно и неестествено в моята позиция. За мен няма нищо по естествено да върнем първоначалният замисъл, които имаха парите, а именно да улесняват общуването и размяната на плодовете на труда между хората. Но затова ние трябва да ги обърнем в съзнанието си от цел към която се стремим в средство което ни служи и което можем да контролираме. Пак искам да подчертая, парите сами по себе си нямат никаква стойност, стойност им предават нещата който можем да търгуваме чрез тях, като продукти, знания и умения. Грешката е, че ние в мислите си прехвърляме стойността на тези обекти на разменна търговия върху средството с което осъществяваме тази търговия. Днес парите представляват основно средство, чрез което общуваме по между си, а това е пагубно. Всичките ни мисли, всичките ни действия, всичките ни контакти се въртят около целта да печелим пари.

Ще се опитам да дам един прост пример за да стане по-ясно какво точно имам в предвид. Да предположим, че ние с вас сме попаднали на необитаем остров, аз разполагам с много пари, а вие разполагате с умения и знания. Вие знаете как да построите дом, да отгледате земеделска продукция, да търсите ресурси, да ги използвате ит.н. Де факто на вас пари не са ви необходими, вие нямате нужда от моите пари, независимо колко красиво са напечатани, с колко защити са снабдени. Първото нещо, чието съществуване губи смисъл в една такава ситуация са именно парите. Но да продължим, вие имате всички тези знания и умения, но за да оцелеете би било по-добре, ако аз вместо пари притежавах също някакви реални знания относно истинския живот. И така би било логично да ме научите на част от това което знаете, за да можем вече двамата заедно да се справим със ситуацията в която сме попаднали. Това е образованието, то трябва да помага на всички да вземат участие в развитието на света като цяло, а не да се смята за форма на придобиване на знания и умения, които да използваме единствено и само с цел на собственото си обогатяване, т.е. образованието не би трябвало да се използва като средство за трупане на пари, чиято стойност както вече споменах е никаква. И така стигаме до извода, че в тази ситуация, най важното нещо е образованието, наличието на знания и умения, които ни помагат да се възползваме от възможностите които в даденият пример ни предоставя този остров. Вие ще видите, че най развити са обществата където е най-развито и достъпно образованието, където солидарността и споделянето като ценности са надделяли над парите като самоцел.

Нека продължим с примера. Да приемем, че решите все пак да ми продавате част от продуктите на труда си. В един момент всички пари ще се окажат във вас, аз вече няма да имам пари, на които толкова много съм държал и в които съм вярвал. Сега вие притежавате и парите и знанията и уменията, а аз не притежавам нищо. Какво можете да направите? Можете да ме превърнете в роб, за да ви служа като ме научите на най-трудоемките умения, така че да прехвърлите част от труда си върху мен, но ако в един момент аз реша, че съм придобила достатъчно знания и умения може очаквате въстание на роба. Можете да ме оставите да умра от глад, но тогава пак може да очаквате да ви нападна и да отнема със сила това което сте придобили благодарение на знанията и уменията си, и ако успея аз ще ви поробя, а ако в борбата ви убия, то тогава не след дълго и аз ще умра, тъй като след като изконсумирам всичко което сте произвели, не ще мога да оцелея без да притежавам вашите знания и умения. Можете и да решите да ме обучите на някаква част от знанията и уменията които притежавате, за да се освободите от нуждата да ги практикувате, като закупувате в последствие това което аз съм произвела, чрез придобитите от вас знания. Възниква въпроса, кой ще определя цената на която ще купувате плодовете на труда ми? Получава се състояние на едно постоянно надхитряне и опит другия да бъде изигран, измамен и труда му да бъде ограбен на възможно най-ниска цена. Нещо подобно но в много по-гротескни форми се случва в съвременното общество.

Тоест да обобщим. Вариантите са следните: Да ми отнемете парите и да ме поробите, като живеете в постоянен страх да не ви нападна. Да ме оставите да умра от глад, отново живеейки в страх да не ви нападна. Да приемете ролята на парите, като споделите с мен част от знанията си, но опитвайки се да контролирате в своя полза моята вяра в значимостта на парите като средство и така да живеем в една ситуация на постоянно дебнене и надхитряне. И накрая да споделите с мен знанията и уменията които притежавате, да отхвърлим парите като средство за общуване и да работим заедно за един по-добър живот.

- Това не е ли една утопия възможна само на въпросният необитаем остров, който описахте, но не и в реалното съвременно общество?

- Подобно мислене е грешно и е продукт на ограниченото възприемане на света и на нашата роля в него. С какво точно се различава ситуацията на хората населяващи нашата планета с тази на корабокрушенците, попаднали на необитаемия остров. Трябва да се научим да мислим по-глобално, по-мащабно. Нима ние не сме корабокрушенци във познатата ни Вселена. Ние живеем на самотна планета рееща се из космоса, без все още да имаме възможност да я напуснем в търсене на нови светове. Но вместо да споделяме ресурсите които тя притежава, вместо да ги използваме за нашето общо добруване и развитие, вместо да споделяме помежду си нашите знания и умения, плодовете от своя труд, ние искаме да ги задържим в наша частна полза, да ги използваме за да подчиним останалите и да ги направим зависими от нас, като основен инструмент на това поробване са парите, а тези които не желаят да служат на нашите интереси унищожаваме чрез сила с военни средства.

В момента обаче, процесите които се наблюдават в развитите общества показват, че голяма част от човечеството е готово да отхвърли хомота на парите, че вярата в тях като средство за решаване на проблемите се топи, че самата им роля и функция подлежат на основна ревизия и преосмисляне. Религията на парите губи паството си. И това според мен е един добър знак за промяната, която ни очаква, и която надявам се ще успее.

- В този ред на мисли как бихте коментирали икономическата и финансова ситуация в България? Според редица изследвания ние сме сочени като една от най-бедните нации не само в Европа, но и в света, особено като ниво на заплащане на труда, а в същото време политиците ни се хвалят с финансова стабилност и ниски данъци? Няма ли тук някакво противоречие?

- Икономическата ситуация в която сте изпаднали е плод именно на вярата ви във властта на парите. Вие им служите и им се кланяте, всичко което правите, правите с цел да се сдобиете с пари. И някои хора използват това, използват вашата вяра в парите, зависимостта в която, чрез собственото си мислене, сте изпаднали от тях. Вие сте се подчинили на парите и в частност на този който ги държи. Това няма как да не е пагубно за вас. Когато цените знанията и уменията които притежавате по-малко отколкото парите, тогава е напълно естествено да не притежавате пари, защото парите са създадени да се заплаща за вашите способности, но вие не цените способностите си. Щом сте готови да работите за 100 евро, ще получавате сто евро.

Няма пречка, още от утре минималната заплата в България да стане 500 евро. Каква е логиката според вас, в държави които имат много по-голям дълг от вашата страна, десетки, стотици пъти по-голям, заплатите да са в пъти по-големи от вашите. Как е възможно в една фалирала държава, каквато в момента е Гърция, държава която дължи стотици милиарди и която без финансовата помощ, която и оказваме би банкрутирала мигновено, как е възможно и там заплатите да са в пъти по-големи от вашите? Задавали ли сте си този въпрос?

Аз ще ви кажа как е възможно. Възможно е именно защото парите са една нищо и никаква хартийка, а днес все повече и електронни импулси, чиято стойност се определя от вярата на общестовото в тях. Именно обществата, които ценят повече, своите знания и умения, своите способности и труд, своя живот, именно те получават и повече пари като заплащане. Но забележете, те ценят своите способности, не парите. Те развиват своето образование, развиват бурна научна дейност, имат ценности извън парите като такава, имат стремежи извън парите.

- Нали не казвате, че гърците развиват бурна научна дейност и че образованието им е на световно ниво и затова получават повече пари? Това ми звучи смехотворно.

- Съжалявам, че трябва да го кажа, но вие като народ имате доста ограничен мироглед, съсредоточен единствено върху материалните придобивки. Науката не е свързана само с материалните блага. съществуват и хуманитарни науки, където се изучава функционирането на обществото, различни социални модели и се търсят пътища за развитие на това общество. Смея да твърдя, че в тази сфера гърците са доста по-напред от която и да е друга нация. Тяхната обществена ангажираност, тяхното активно участие и съпричасност към случващото се в държавата им, в нейното управление, именно тази тяхна черта позволява те да са по-добре заплатени от вас. Те ценят труда си, времето което им е отредено да прекарат на тази земя и не смятат да ги продадат за жълти стотинки. Те водят борба за достоен живот, но я водят заедно, познавайки основите и смисъла на думата общество.

Няма как да накарате един грък, както това се случва с българите, няма как да го накарате да работи 10 часа, че и повече, на ден за 100 – 200 евро, защото видите ли някъде имало хора, които работели за 50-60 евро и имало безработни, които само чакали за да се вредят да получават въпросната мизерна надница. Гръка ще ви се изсмее, защото знае, че никой друг грък не ще бъде съгласен да работи при въпросните унизителни условия, но това е възможно единствено ако те се държат заедно като общество. С този начин на държание, на активност и съпротива, срещу опитите да бъдат пречупени и да повярват, че парите са всичко, гърците служат за пример на доста по-напреднали технологично общества, които обаче са изостанали в хуманитарното си развитие. Гърция в момента представлява основното поле на бойните действия, между религията на парите и нейните поддръжници от една страна и зрялото общество от друга. Тяхната роля в посоката на развитието на света като цяло в момента е от особено значение, именно чрез примера който дават като общество.

- Все пак, да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се реализира това минималната заплата да стане 500 евро и то още утре?

- Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделният човек, от друга. За целта вие като общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на обществото. Не забравяйте че понятието република означава общо дело, а демокрация – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези две понятия, реализирани в техния същностен смисъл.

Първата стъпка, която трябва да изградите като общество за да ви се повишат заплатите е да се организирате в истински синдикати. Синдикати които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени, законите определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни синдикати, борбени, масови. Всеки един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура, и тези синдикати трябва да се обединят, като противовес от една страна на склонността към корупция на държавните органи, и на алчността към печалба за сметка на работника от страна на работодателите от друга.

Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове и обединени на едно по-високо ниво в КРИБ – “Конфедерация на работодателите и индустриалците в България”. Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат, или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа? Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки да предприемат за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление, че докато говорят за конкуренция в бизнеса, конкуренция в заплащането между различните фирми в България почти не съществува. Че във вашето населено място независимо къде кандидатствате да работите заплатите са на едно ниво.

Именно това договарят по-между си работодателите в тези свои организации, те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо заплащане няма кой да ви го предложи и така в крайна сметка, ще се примирите с мизерните средства които ви дават. Те договарят по-между си не само нивото на заплащането, но и условията които ще ви осигуряват за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата за да им позволи да трупат още и още печалби. И така в един момент, държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват политиците, корумпират чиновниците – рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки един опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило, което трябва да бъде унищожено. Работника трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен, че има някой който веднага би дошъл на неговото място дори и за по-малко пари.

Колко от вас, които се оплаквате че получавате ниски заплати, колко от вас са чели “Кодекса на труда” , познават правата си и ги защитават? Колко от вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на трудовото законодателство спрямо свой колега са вдигали глас срещу това? Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в тяхното предприятие, нарушенията извършвани от техния работодател, които нарушения са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от вас, въобще са помислили да се обединят за да потърсят правата си? Колко от вас са се събирали за да обсъждате заедно общи действия срещу действията на вашия работодател? Колко от вас са потърсили връзка със действащи синдикални структури? Колко от вас вярват, че е възможно, заедно, чрез общи усилия, чрез изграждането на синдикални структури да подобрят трудовото си положение? Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробени.

Вие вместо да се обедините в една синдикална работническа структура. Прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите, като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите, за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не виждате икономическите сили стоящи зад всеки един политически проект? Нима не осъзнахте, каква роля ви е отредено да играете в света където парите са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “Обръчите от фирми”? Партиите, политиците, би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези които е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината наречена държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия.

Кой дава пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии. Синдикати които да защитават правата ви, а не партии които да се борят за правото да ви управляват. Всяка една организация, която се стреми към властта, в държава без силни синдикални структури, се стреми към тази власт единствено водена от стремежа да се обогатява. Вие трябва да принудите, държавните институции да работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите стачка и синдикати, трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя законите в държавата, а вие като част от обществото.

Така че накрая, бих искала още веднъж да наблегна на стъпките които трябва да предприемете, за да повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко. Второ – ценете труда, знанията и уменията които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията република и демокрация. Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения, чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина по който тази власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в който да участвате активно. Седмо – познавайте правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да водите достоен живот е необходимо да се борите и да понасяте жертви като общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.

- Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли това пътят към повишаването на заплатите?

- Това са пълни глупости на болни алчни мозъци! Какво значи по-малко държава, повече права за бизнеса. Я се вижте, вие имате ли държава? Говоря за държава като реално действащи институции? Цялата ви държавна структура е пропита от корупция, корупция осъществявана от бизнеса. Ето ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – та това е вашата държава! Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите срещу мизерно възнаграждение в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта им на живот. Дали отстъпва на европейският стандарт, дали не го превъзхожда на моменти? Вижте си вашият стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а сте някъде в централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското заплащане, за да сте конкурентноспособни! Глупости в които могат да вярват само наплашени и прости хора.

Не е ли странно когато държавата трябва да се бори за по- добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци, които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима по-малка държава? А когато се почувстват заплашени от истинска конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнеса иска по малка намеса на държавата в отношенията си работника, но когато работника тръгне да си търси правата, чрез стачки, протести и други действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава?

Ето го истинското лице на тези радетели на свободния пазар и малката държава. Те желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес-анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи, анархисти и врагове на държавата, и искат тя да ви постави извън закона и да ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.

За Космонавтите, Комунизма, Поколенията, техните Песни и Мелодии

И България си има двама космонавти, но не проумявам защо си спомняме за тях единствено веднъж в годината – на 12 април.

Толкова ли е срамно да бъдеш космонавт в България?

Не искам да бъда съдник за това кое е добро и кое е лошо, защото моето мнение може да се окаже грешно. Това, което на мен не ми допада може да се харесва на другите и обратното. Ако някой направи своя версия на “Трава у дома” и тя се хареса на хората, значи той има право.

Няма начин поне веднъж да не сте чували песента на легендарната руска група “Земляне” “Трава у дома”.

Много хора на моята преклонна възраст си мислят, че тя се казва “Земля в иллюминаторе” и се изпълнява от “Машина времени”, но не.

“Трава у дома” си е песен на “Земляне” още от 1983 година – дори беше обявена официално и за химн на руската космонавтика. До преди това се приемаше за такава неофициално, но пък от всички руски космонавти.

“Трава у дома” всъщност е заглавие на стихотворение на Анатолий Поперечний. В оригиналния му вариант става дума за всичко друго, но не и за илюминатори, космодруми и метеорити. Поперечний преработва текста по молба на композитора Владимир Мигуля, който искал да напише песен, посветена на Деня на космонавтиката. Той изпълнява “Трава у дома” за първи път през 1982-ра, а на следващата година я записва група “Земляне”. Оттогава тя е най-популярната песен на земляните.

“Всичко опира до традициите. А космонавтите си имат своите. Както винаги преди полет те гледат филма “Бялото слънце на пустинята”, така винаги преди полет слушат и тази песен. И тук въобще не става въпрос за това колко е популярна тя. Благодарение на традицията обаче нейната популярност се поддържа вече толкова години”, казва.

Доскоро ситуацията в Русия беше такава, че за участия се каниха тези певци или групи, които са модерни. Сега се канят тези, които са обичани. Модерните днес са по-малко, а обичаните продължават да бъдат търсени. Има много хора, които харесват нашите песни и които ни канят да ги изпълняваме.

В България в последните години руската музика е много актуална. Вашата песен “Трава у дома” непрекъснато се пее по пиано баровете тук. Как си обяснявате тази възродена любов – като носталгия по соца или?, попитаха руския рокветеран в София преди година, а той спонтанно отговори:

- Не зная. Струва ми се, че преди всичко става въпрос за това, че сме славянски народи, имаме много общи неща. През 80-те години на миналия век и ние и вие сме гледали на Запад, искали сме да бъдем ту французи, ту американци. Но в крайна сметка се връщаме към корените си. Общият ни произход взима надмощия и той е определящ дори за това каква музика да харесваме.

И тук днешната ни Емоция тангира с измамната Носталгия, а Паметта от онова време се отдалечава поради три причини:

Идва ново поколение с нови проблеми.

Епохата на социализма отстъпва, отдалечава се, промениха се правилата в икономиката и политиката.

Няма доказателства за тотална носталгия по социализма, освен може би носталгия на всеки за неговата младост и сигурността на живота тогава, но не и носталгия по плановото управление и партийната диктатура.

Можем да говорим за окончателен крах на комунистическите политически формации след рухване на Берлинската стена – БКП промени ролята си. В България самата самата БКП се промени – от нея е имало дори и президент два мандата, тя все още е мощна политическа и икономическа сила. Сега обаче подкрепата на тази партия все повече намалява – това са неумолимите закони на биологията.

Така че може да се твърди: българите вече бавно, но неумолимо излизат от лагера на Комунизма и самият спомен за него вече не е нещо, което ги ядосва. Но това не означава, че за комунизма в България не се водят дискусии.

Ще ги оформя в няколко групи:

1. Дискусии около лустрациите. Те се въртят около това кои от настоящите политици, политици, актьори, свещеници и пр. са били тайни сътрудници – водят се от 20 години и още не са приключили. На всеки няколко месеца се появява ново име, нов човек, който е имал нещо общо с тайните служби;

2. Друга линия на дискусиите в България е свързана с проблем от сферата на теорията на политиката. Тази дискусия не е така яростна, но е много важна: с какъв вид строй сме си имали работа тогава, какъв вид държава сме имали? В Полша по този въпрос функционират три различни разказа.

На първия от тях – социализмът е тоталитаризъм – няма да посвещавам много време. Той е много пресилен. Този строй не е 100% тоталитаризъм, в подобни квалификации има много емоция, този разказ не посвещава особено внимание какво е представлявал реалният социализъм. Другите два разказа са по-сериозни и аналитични.

Вторият разказ, предложен първоначално от Анджей Валицки, полски историк на идеите, е приет от голяма част от интелигенцията, най-вече от посткомунистическата левица. Според този разказ до прелома през 1956 г. можем да говорим за тоталитарен строй (или той е бил поне замислен като такъв).

Целта му е била да индоктринира и наложи с терор на всички граждани определен начин на мислене и възприемане на света. Но от 1956 г. насам в Полша настъпва прелом – начало на демократизиране на системата. Тя се либерализира постепенно и накрая се стига до това, че социалистическата номенклатура постепенно се отказва от властта си, предоставя я на обществото, Полша се отваря към света и Европа, активират се университетите, настъпва икономически възход, репресиите стават все по-слаби.

Това е разказ за това как се преминава от тоталитарната фаза през мек авторитаризъм, за да се стигне до демокрация.

Третият разказ също признава, че 1956 година е много важен момент на прелом и че тоталитарната власт в класическия й вид е била блокирана тогава. Но той твърди, че до 1989 г. комунизмът е останал по принцип непроменен – не са се променили важни негови черти като пълният монопол на партията, контролът, упражняван от ЦК във всички области – наука, политика, икономика, номенклатуризацията на живота, репресивните сили, запазени до последния момент – комунистическите управници не са се замисляли да употребяват сила, когато това е било нужно, за да се контролира ситуацията. Парадоксално броят на служителите на сигурността не е намалявал след 1956 г.

Така че спорът се върти около това разполагал ли е този строй със средства да се дистанцира от своите корени или той е бил един и същ, неспособен за реформиране – и истинската реформа е била винаги възможна само отвън. Това е изключително важна дискусионна точка – от гледна точка на историческата оценка. Въпросът все още стои: възможна ли е била реформа отвътре или става дума само за паразитиране върху структурите на насилието?

Третата линия на дискусиите е свързана с проблема на независимостта и суверенитета. Определени лица, оправдавайки участието си в комунизма, казват, че Източният блок е бил в сферата на СССР и влиянието му – и поради факта, че сме били част от съветския ред, истинска суверенност не е била възможна; съответно, ролята на управлението е била да се постигнат максимално количество добри цели. Това е свеждане на проблема за независимостта до прилагане на тактики в определени рамки. Аргументите на тази позиция са известни: социализмът даде на България модернизация, позиция в света, икономика, която осигуряваше някакви работни места.

Надали днес някой в България помни имената на Георги Иванов – първият български космонавт и неговият съратник Александър Александров, който след него него излетя в Космоса.

Надали и някой си задава въпроса – колко нации изпратиха свои граждани между звездите.
Навярно защото са от времето на Соца, когато нямаше все още чалга и чалгазвезди, които да окупират медийното пространство със себичните си простотии.

Чуйте как една истинска звезда остава да грее в илюминатора – въпреки простотиите, тъпотиите и недоразуменията на Времето и Пространството.

Кметът на Казанлък призова за помощ: Снимай крадеца на рози и получи 100 лв!

Това заяви в официален призив Галина Стоянова след като крадци на рози саботират и са на идея разстояние да провалят пролетната инициатива на Общината за оформянето на входните зони на града с розови алеи.

Замисълът е гостите на Казанлък да влизат в града ни през проходи от розови храсти, но засега е на път да не бъде реализиран в пълнотата на цялостната идея.

Веднага след вандалските набези в новозасадените площи с розови резници, Кметът на Казанлък с тревога и болка призова всички казанлъчани, които наистина милеят за това, как ще изглежда градът им, да бъдат не само бдителни пазачи на бъдещите розови алеи, но при възможност да снимат крадците и да бъдат свидетели на техния вандализъм.

Галина Стоянова каза: “Обявявам и парична награда от 100 лв за всяка снимка с името и подписа на автора й като пряк свидетел на нарушението.”

Явно само добри намерения и инициативност не са достатъчни, за да си върне града ни статута на Столица на Розата.

Наскоро четох за инициативата на едни пловдивски деца, която се нарича “Междукултурен мост за повишаване на екологичното съзнание на младите хора”. Елементарно проста – ученици от Италия, Полша и Турция гостуват на българските си връстници от езикова гимназия “Иван Вазов” в рамките на международен проект и решават да засадят розариум в двора на гимназията.

Тази идея ме “хвана” и веднага попитах Гугъл колко розариума има в България? – по-добре да не го бях питал… Оказа се, че дори и градове, чиито жители доскоро навярно са виждали роза единствено в ботаническите албуми вече си имат оформени розариуми.

А после се замислих и се запитах: “А в колко казанлъшки училища има засадени рози?” и си спомних за множеството общински инициативи от четвърт век насам, когато по какви ли не поводи в града ни да се садят рози…

Ако само една четвърт от тях бяхме отгледали, отдавна вече всеки юни щеше да ухае на казанлъшки рози чак до Стара Загора навярно.

Но уви! – историята периодично се повтаря в най-пошлия си вариант: обикновено още докато пръста е рохка, половината розови резници изчезват в потайни доби още през първите две нощи, а половината на другата половина изсъхва от недостъчно грижи на самите инициатори и едва една трета от втората половина успява да върже и да цъфне.

Дано тази година опровергае вече четвъртвековната традиция на напъните ни да възвърнем славата на Казанлък като Столица на Розата. И първото условие за това е да престанем да крадем рози за лична употреба, защото те са красиви дори и на улицата, че и в парка дори.