Защото България очевидно се управлява от клюкари и аматьори, които умрат да градят имидж, прелитайки от едно телевизионно шоу в друго.

Заради тези хора за едната бройка щяхме да стигнем до правителствена и конституционна криза.

Първо, някакви редактори на някакво забавно шоу извадили от някакъв жълт сайт някаква фалшивата новина - “Дянков нарекъл Първанов “млад милиардер“.

После вицепремиерът отрече пред двама заливащи се от смях шоумени да е обрисувал държавния глава като “млад”, но се направи на загадъчен по отношение на “милиардера”.

А Първанов пък се засегна, така както се бе засягъл и когато извадиха папката на агент Гоце и му поиска оставката…

Това е наистина държавата ни днес - новините идват от жълти вестници, разпространяват се от забавни предприятия и се подемат от хора от политическия елит с болни амбиции и объркана идентичност.

Въпросът какво точно е казал вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков в “Шоуто на Иван и Андрей” по Нова ТВ в понеделник: че президентът Георги Първанов е млад милиардер, че не е млад и е милиардер или само, че не е млад, се превърна във въпроса на въпросите и дори беше поставен на челните страници на почти всички централни столични ежедневници. При това със заглавия “Скандал за милиард” (вестник “Стандарт”) и “Шоуизява на министър Дянков разбуни държавата” (вестник “Сега”). А поводът това да се случи беше разпространено от прессекретариата на държавния глава съобщение, с което Първанов поиска Дянков или да докаже твърденията си за него, или да подаде оставка, пише вестник “Труд”. В изданията си от сряда вестниците цитират и разпространената стенограма от Министерството на финансите в частта й за президента с точните думи на министър Дянков в шоуто. “На въпрос на водещите дали продължава да твърди, че президентът е млад милиардер, Дянков най-напред заяви, че не си спомня да е правил точно такова изказване. На повторен въпрос дали все пак не смята, че Първанов е млад милиардер, отговори: “Не е млад, определено.” На упорството на водещите - “тоест е милиардер?”, финансовият министър отвърна с красноречив жест”, преразказва разговора “Сега“.

Нито стенограмата от шоуто, нито повторението на записа от участието на Дянков в новините на Нова ТВ обаче успяха да убедят държавния глава, че вицепремиерът не е казвал нищо за имотното му състояние. Защото по време на тържественото вдигане на знамето по повод националния празник 3 март, на което присъства и Дянков, президентът демонстративно не се ръкува с министрите от кабинета “Борисов“, отбелязва вестник “24 часа”. Премиерът Бойко Борисов отказа да се намесва в спора между двамата. “Нека се карат. Така го разбират, така го правят”, цитира коментара му “Стандарт“. И продължава: “Министър-председателят обаче защити вицепремиера, като припомни участието на Първанов в “Шоуто на Слави” преди няколко месеца. “Ако гледаме предаването на един друг шоумен и участието на президента там, и аз имах повод да се сърдя, но не го правя”, казва Борисов.

Спорът около това какво точно е казал вицепремиерът предизвика въпроса откъде екипът на “Шоуто на Иван и Андрей” е взел изявленията на Дянков, че Първанов е млад милиардер и, че има луксозни имоти в САЩ, Европа и Дубай. Пред “24 часа” от сценарния екип обясняват, че въпросът е “заемка от интернет, където циркулират слухове за това”. Пред “Сега” пък сценаристите твърдят, че са ги прочели в известен седмичник. Според проверка на изданието обаче там няма такава публикация. Вестникът посочва, че тази информация може да се намери в сайта Клюки.бг, но в публикацията там никъде няма изявление на вицепремиера. Ден по-късно от екипа на шоуто обявиха пред “24 часа“, че “онзи цитат” е изчезнал от интернет.

Постановката “Млад милиардер ли е Георги Първанов” можеше да си остане само комична като в популярната детска игра на развален телефон, ако към искането за оставка на Дянков не се включиха веднага от БСП и ДПС. И всичко започна да прилича на политическа атака към Дянков.

“Всеки ден със Симеон Дянков като министър на финансите е вреден”, цитира “Труд” лидера на БСП Сергей Станишев. “Дянков е неподходящ за този пост”, каза и зам.-председателят на ДПС Христо Бисеров. От връх Шипка, където беше за честванията на 3 март, вицепрезидентът Ангел Марин нападна друг министър от правителството - Божидар Димитров, като го обвини, че пазел от отстраняване арестувания тази седмица главен секретар на Агенцията за българите в чужбина Стефан Николов. Вестниците припомниха и няколкото конфликтни ситуации между президента и финансовия министър досега. “Отношенията между двамата се обтегнаха, защото Дянков нарече малоумни идеите от годишния икономически доклад на президента”, пише “Сега“. Беше припомнен и случаят с блокираната сметка на президентството от финансовото министерство.

Срещата между президента Георги Първанов и вицепремиера Симеон Дянков трябваше да изясни едно недоразумение. Поне с такова намерение финансовият министър отиде на разговора с държавния глава на “Дондуков” 2 тази сутрин. А и всеки, който е гледал “Шоуто на Иван и Андрей” по Нова ТВ, чел е стенограмата от шоуто в печатните медии и е непредубеден, със сигурност ще се съгласи с Дянков, че няма за какво да се извинява на президента.

Първо, защото никъде в разговора с шоумените той не казва, че Първанов е милионер. Напротив - отново ще повторим точния цитат, защото очевидно от президентството или са гледали друго шоу, или упорството им да твърдят обратното има други цели. На въпроса: “Между тези много богати хора вкарахте и президента в едно ваше изказване, че Първанов е млад милиардер. Това го направихте през октоври 2009 г., че има десетки луксозни имоти по света - в САЩ, Европа и Дубай”, Дянков отговаря: “Това едва ли…не си спомням това изказване да съм го казвал аз точно…”. И второ, в очевидно ползваната от екипа на шоуто информация за имотното състояние на Първанов (сайта Клюки.бг) никъде не се цитира вицепремиера. И няма как от президентството да не са наясно с това.

Със сигурност, когато е отивал на срещата с президента Дянков не е предполагал, че ще участва пак в шоу - това на Първанов. За разлика от “Шоуто на Иван и Андрей” обаче за участието си вицепремиерът разбра пост фактум. Когато от прессекретариата на президентството разпространиха стенограмата от разговора. По думите на самия вицепремиер - без да бъде предупреден, че разговорът се записва. И вероятно без да подозира, че след това той ще стане обществено достояние. (Няма практика досега за срещите на президента да се пуска стенограма.)

От нея ясно се вижда, че за постановката “Дянков се извинява на Първанов” от президентството старателно са подготвили сценарий. При това такъв, който много напомня на похватите, които невремето използваха бившите комунистически тайни служби. На срещата освен Първанов присъстват още началникът на кабинета на президента Никола Колев и секетарят му по финансовата политика Кирил Ананаиев, а президентът се е подготвил да обсъжда не конкретния въпрос, а да подложи на кръстосан разпит Дянков по всички конфликтни теми между вицепремиера и Първанов. При това с ясното съзнание, че всичко това ще стане обществено достояние чрез медиите. “Вие, г-н министър, излъгахте по отношение на изтеглените пари на президентската администрация и там също влязохме в един 10-дневен спор в медиите и бяхме предмет на доста сериозни инсинуации и коментари… А сега въпросът ми е, защо излъгахте за изтеглените пари от президентската сметка”, започва разговора Първанов.

Следва обвинение, че вицепремиерът “провокира конфликт между институциите” и категоричното: “Защо влизате в този сценарий, макар че аз нямам съмнение, че Вие сте част от него”. По нататък Първанов продължава своеобразния разпит с въпроса какво е показала проверката за сметките на милионерите и милиардерите в България. На вицепремиера е припомнено и искането на депутати за намаляване на бюджета на президентската администрация. Не липсват и мелодраматични отклонения от сорта на “имам едно име, което е завещано от родителите ми и, което искам да оставя на децата си неопетнено”. (Тук е мястото да припомним, че сред обществото президентът е известен и с още едно име - с агентурния си псевдоним на секретен сътрудник от Държавна сигурност - Гоце).

На фона на очевидно другите цели, с които Първанов е приел да се срещне с Дянков, вицепремиерът отговаря спокойно и се стреми да изясни максимално проблемите между двамата. Опитва се за пореден път да убеди Първанов, че не е казвал нищо за имотното му състояние, обяснява как е възникнала ситуацията със средствата от сметката на президенството и целите на проверката на лицата с над 50 хил. лв доходи за миналата година.

Сценарият на Първанов обаче е друг - да унизи вицепремиера. “Слушайте ме внимателно, г-н министър. Вие поискахте тази среща.”, казва назидателно президента. И продължава: “Аз бях против да се провежда. И, ако не се беше обадил с молба да стане контактът, министър-председателят, аз нямаше да Ви приема. И нито за миг аз не съм мислил, че Вие ще имате по-различна позиция от сегашната.”

Накрая патетично продължава с разясняване на тезата си, която неотдавна лансира, за отваряне на икономическите досиета на прехода. Заявява, че няма нито лев повече от това, което е декларирал пред Сметната палата. И завършва с популисткия призив Дянков да се извини на безработните, социално слабите и военните. Все неща, които очевидно са предназначени за широката публика и нямат нищо общо с разговора.

Шоуто на Първанов продължи около половин час. Вие преценете дали е било по-интересно от това на Иван и Андрей…

Прочетох го. Първоначално се изкефих върховно, но после ме налегна внезапно тъмен облак на необяснима Завист и навярно 60 минути  в мен кънтя безпощадния въпрос:  ”Ами ти бе, лентяй безподобен, кога ще напишеш нещо подобно?”

Кънтя си, кънтя си… и когато ехото утихна, изпрах до снежна белота Завистта си, с един от онези прахове, които през половин час разпенват телевизионния екран и реших, че съм длъжен със снежнобелия воал на моята безпочвена Завист, да  обгърна този текст и да го направя достояние на колкото си може повече читатели, които наистина все още могат да усетят разликата между Словото и Словоблудството.

Повтарям - авторът е Петър Марчев.

Извънземното от Долна Митрополия

п(р)ози

¬А сега ще ви побъркам: Lazy!

Според ъндърграунд преданието - с тези думи и с това парче на “Пърпъл” започвали в началото на 70-те години концертите, по-скоро забавите в умирисаните на манджа заводски столове, на митичния пловдивски китарист Личо Стоунса.

Lazy! Забавата започва…

Всъщност, не ми пука за Личо Стоунса. Защото ми е твърде мързеливо, too lazy.

Аз съм драскач. Съчинител. И тъй като съм опериран от скромност, нека го кажа направо - аз съм Кралят на романа. Но аз съм и Ро¬бът на все¬лен¬с¬кия мър¬зел. И, ако не бях толкова мързелив, щях да напиша своята “Война и мир”, моите “Братя Карамазови”, щях да стана първият български нобелист.

Но уви!

С безкрайно усилие на волята за около десет години написах първия си роман. Върху цели 60 страници. Този творчески напън ме изтощи генерално, затова редуцирах следващия си роман до 12 (дванадесет) страници.
Сега експериментирам върху новия жанр - “роман-хайку”.

Но иде-а-лът ми ве-че е опи-сан от Бо-рис Ви-ан. На-ли си спом-ня-те не-го-вия ге-рой, кой-то пи-ше-ше сво-и-те ро-ма-ни на-ум? Ос-нов-ни-ят проб-лем ос-та-ва у из-да-те-ли-те ми. И у жу-ри-та-та на кон-кур-си, ко-и-то се оп-рав-да-ват с лип-са на те-ле-па-тич-ни спо-соб-нос-ти. За-то-ва съм ми-нал на ва-ри-а-н-та, из-пол-з-ван от рус-ки-те ки-но-ре-жи-сьо-ри от епо-ха-та на ня-мо-то ки-но. По време на епичните си запои с много водка, шампанско, чер хайвер, песни, пляски и цыганки те за-пис-ва-ли хрумналите им ге-ни-а-л-ни ки-нос-це-на-рии вър-ху ман-ше-ти-те на ри-зи-те си.

За-то-ва мо-ят гар-де-роб е мо-я-та биб-ли-о-те-ка. Ето, ре-зе-да-ва-та риз-ка с ра-йе-то има всич-ки дан-ни за бес-т-се-лър…

И още едно последно уточнение, защото усещам как Вселенският мързел се прокрадва и към вас. И вече сте готови да захвърлите с досада това тънко книжле и да посегнете към дистанционното. Знам, износи се светът. Умори се да мисли. И какво става – грабне нашият нещо вече измислено и – раз-прас! - направи му римейк. Нали така се казваше?… Който не се е сетил, само той не е правил римейк на “Отнесени от вихъра”. И аз, за да не изостана назад в това отношение, зарязвам маншетите на ризките, отварям един нов уърдовски файл и почвам. Римейк на романа “Дон Кихот”. Обаче, тъй като съм известен като Властелина на вселенския мързел, успявам да разгърна сюжета само в 847 знака. “Клетниците” – в 576 знака. Сценарият на “Извънземното” се разпростря в 833 знака…

О.К., ако и вас не ви е хванал следобедният мързел, може да прочетете някой ред. Ама не е задължително… Под игото.

Е, знам че сте чували за Бойчо Огнянов и чорбаджи Марко. Но сте чу-ва-ли и за ура-но-ви-те ми-ни в Бу-хо-во, на-ли?

В слу-чая ста-ва въп-рос за ед-но съ-сед-но се-ло, чи-е-то име ня-ма да спо-ме-на. Бе-да-та е, че под-зем-на-та ре-ка, от ко-я-то се-ля-ни-те чер-пе-ли пи-тей-на во-да, пре-ми-на-ва-ла през ура-но-ви-те за-ле-жи. За-то-ва в не-го не се раж-да-ли де-ца. А без-п-лод-ни-те бул-ки тръг-ва-ли по ба-я-ч-ки и зна-хар-ки. Но без ус-пех.

Така селцето паднало под игото на страховита демографска криза…

Са-мо ед-на лу-ка-ва ба-ба-бил-кар-ка от ед-но тре-то се-ло се досетила как да спаси по-ло-же-ни-е-то. Кой знае как, най-ве-ро-я-т-но по ме-то-да на на-луч-к-ва-не-то, тя усе-ти-ла че де-фек-тът е не у не-вес-ти-те, а у мъ-же-те им.

Ба-бич-ка-та има-ла два-ма пле-мен-ни-ка. Ер-ге-ни. Еди-ни-ят бил лу-ни-чав. А на дру-гия ко-са-та му би-ла близ-на-та - ей-тук, на че-ло-то.

След де-се-ти-на го-ди-ни ба-ба-та вдиг-на-ла къ-ща на три ка-та.

А пле-мен-ни-ци-те си ку-пи-ли апар-та-мен-ти в Со-фия, зона Ц.

Но по-важ-но-то е, че въп-рос-но-то се-ло, чи-е-то име не спо-ме-на-вам по-ра-ди раз-би-ра-е-ми съ-о-б-ра-же-ния, се на-пъл-ни-ло с дреб-на че-ляд…

Епилог

Да бе, щях да заб-ра-вя - днес е фут-бол-ни-ят мач: от-бо-рът на Лу-ни-ча-ви-те сре-щу ти-ма на Близ-на-ти-те…

Клетниците

Гаврош е в четвърти клас. Но е дребничък и изглежда като първокласник. Баща му – големият Гаврош – лежи в затвора. Майка му е шизофреничка. Гаврош Джуниър ходи на училище. За да не спрат помощите на майка му. Гаврош няма приятели. Най-добре се разбира с Козета. Козета е кучка. Когато е в настроение, той я язди. Когато е гладен, бозае от цицките и заедно с нейните кутрета. Когато не е гладен, кара колело. Гаврош обича колелото си. Защото му напомня за баща му.

Бай Иван е тапир. Вижда на улицата колелото на Гаврош. И го прибира в мазето си.

Гаврош плаче. После огладнява…

Патиланско царство

У всеки мъж дреме по един откривател. И всеки мъж, макар да не смее да го признае на глас пред своята по-нежна половинка, е бил истински щастлив само когато е правил някакво откритие.

Откритието на моя живот бе, че здравецът може да роди дини!

Да, не се учудвайте.

Имайте предвид, че моето детство е минало под славната сянка на руския биолог и селекционер Иван Мичурин. Който без проблеми кръстосвал вишна с череша, праскова със слива и прочие.
Така че, когато в един августовски ден открих, че в сенчестата леха със здравец са се натъркаляли петдесетина дини, аз въобще не се учудих. Но пък възторгът и щастието ми нямаха граници.
Като всеки истински откривател, побързах да споделя откритието си с обществеността. Разбирай – с комшията Вальо… Някой може да си помисли, че сме седнали да плюскаме дини на корем.
Нищо подобно!

Наскоро бяхме гледали филма „Опълченците на Шипка”. Затова най-спонтанно си спретнахме една Шипченска епопея. След ожесточената ни динена канонада и след червените експлозии по стръмния ни калдъръмен двор, таборите на Сюлейман бяха готови да вдигнат белия байряк. Но… точно в този сюблимен момент от къщи изскочи баба с неистови крясъци.

Ее, тази батална сцена все пак се размина без бой – кой смее да вдигне ръка на двама славни 5-6-годишни опълченци?! Пък и почти половината от дините бяха останали невредими…

От цялата работа най-голям късмет извади магарицата ни Бояна. Която три дни се тъпка до пръсване с останките от вкусните ни муниции и благославя здравеца, който бе родил такива сладки дини…

Пътуващият проповедник

Цялото село го наричаше Набожния. Беше клисар в черквата. Имаше голяма бяла брада. Ожълтена около устата от тютюна.

Набожният беше наш съсед. Влизаше в ниския ни пещник. Сядаше на зеленото столче до прозореца. Втъкваше в цигарето цигара “Ударник”. Отпиваше червено вино от стъклената чаша. Ниското зимно слънце го осветяваше контражур. Брадата му - със светъл нимб по края – сияеше. Тютюневият дим се стелеше на златни пластове.

Петре, Бог има план за тебе. Ми казваше Набожният. Аз бях единственият му слушател. Бях на 6 и нямах представа какво е това “Бог”. Но ми беше приятно да ми говорят като на голям…

Според дядо, Набожният бил мързелив. Според баба – обичал да си сръбва. Най-много Набожният обичаше селските сборове. Не пропускаше празник в околните села. Че и в по-далечните. Оттам се връщаше здраво почерпен. С изкаляни дрехи. Разправяха, че посягал да бие бабичката си…

Въпреки всичко, Набожният беше добър проповедник. Биеше камбаната. За умряло и срещу празник. И не пропускаше да напомни на партийния, че Бог има план и за него…

Богът на дребните неща

Аз съм аптекар. Аз знам, че всич-ко на то-зи свят е Хи-мия. До-ри чув-с-т-ва-та ни.

Аз съм Хи-ми-чес-ки-ят бог.

Поз-на-вам все-ки кли-ент. То-ва е г-н Ра-ни-ти-дин-чо - 40-го-ди-шен ер-ген, ос-нов-но за-бо-ля-ва-не: ду-о-де-нал-на яз-ва, съ-път-с-т-ва-що: деп-ре-сия. А то-ва е г-жа Ате-но-лол-ка - 35-го-диш-на, раз-ве-де-на, ос-нов-но за-бо-ля-ва-не: хи-пер-то-ния; със склон-ност към зат-лъс-тя-ва-не.

Аз знам, че те са ро-де-ни един за друг. За-то-ва за-ме-ням в не-го-ва-та ре-цеп-та Deanxit-а със 100 гра-ма спир-т-на тин-к-ту-ра на ко-рен от жен-шен. За по-си-гур-но под-ме-ням не-го-вия Ranitidin с ед-но мал-ко си-ньо хап-че…

На след-ва-щия ден ги виж-дам през вит-ри-на-та. Хва-на-ти под ръ-ка. Щастливи! На-ли ви ка-зах, че съм бог?! А пер-ма-нен-т-но-то щас-тие е моя ос-нов-на те-о-ло-ги-чес-ка ха-рак-те-рис-ти-ка.

Зат-ва-рям ап-те-ка-та. Вли-зам в апе-ри-ти-ва. След чет-вър-та-та вод-ка (С2Н5ОН) тръг-вам към къ-щи. Там ме ча-ка мо-я-та бо-ги-ня. В джо-ба си имам мал-ко си-ньо хап-че.

От-ва-рям вход-на-та вра-та. Стенният часовник в коридора показва доста след 12. Уда-рът по те-ме-то ми е с тъп пред-мет.

До-ка-то се свли-чам, ме из-пъл-ва съз-на-ни-е-то за ужас-на нес-п-ра-вед-ли-вост…

Дон Кихот де ла Манча

Дончо беше симпатяга. Все засмян. Като хлапе се вреше по таваните. Да краде гълъби.После го записаха на колоездене. Стана олимпийска надежда. Сетне в казармата откраднал касетофон. От Димитровската стая. Ама го хванали и – пред строя. Като се уволни продаваше сладолед. На площада. После влезе в пандиза. Ама за малко. Като дойде демокрацията, Дончо завъртя бизнес. С коли втора употреба. Караше ги от Австрия. След това се изнесе към Испания. При Дулцинеите и вятърните мелници. На топло. През зимата ходел по къси гащи, хвалеше се татко му. Прекарвал яхти от Южна Америка, тревожеше се майка му. Ама паричките се трупали, изпусна се веднъж татко му. Носел си иконка в джоба на ризата, въздишаше майка му…

Един ден Дончо се върна. Брадясал. В цинков костюм. Майка му го оплака. Какъв беше тоя испански грип дето няма лек за него, пъшкаше татко му.

Извънземното
(от Долна Митрополия)

Помен. Бог да прости!

Отлей ракийка на пода. Чакай, да не лекедьосаме персийския. Сипи в пепелничето. Ееех! Никой не се е върнал. От Оня свят.

Моля, моля! На Зюмбюла мургавелякът. Крал кабел. Бруммм! Клинична смърт. Съживили го. Той разправя. Видел ги - гадни. Като Е.Т. на Лукас. Много здраве на Джордж. От мене. Във Военното имахме лекция. Строго секретно! Военна тайна.

1956-а. Долна Митрополия. Пада летяща чиния. Ама малка. Изпълзяло извънземното.
Насреща му – чобанин. Бай Х. си пасе овцете. Другите цивилизации му идват в повече. Развъртял се с кривака.

Кюта-пата! Го утепал. Повикал военните.

Извънземното – в София. Чинията – в Москва. И – бруммм! Спутник 1. Бруммм! Юрий Гагарин.

Кой иска бира?

Тея чинии… Хитлер ги направил. Той има база. Под Антарктида. Шок го писа. И си бил жив Хитлер. Ако не е умрел.

Бог да прости…

Пляскам го, ама кой ли ме чува. А за отговор вече и не питам.

Обикновени военни тайни или цинична агресия срещу хора, животни и природа - така си шептя и се дивя на премиери, министри и депутати, които се бъзикат благодарение на медиите с вкуса ми в гърлото.

Дори и когато целият военнопромишлен комплекс в държавата работеше на пълни обороти и с целия си капацитет, пак не се гърмеше толкова на военния полигон, а козите от околните села не бяха хермафродити и не раждаха мъртви ярета, пък овошките и зеленчуците даваха редовно съвсем нормална реколта.

“Дори преди 1998 година, нямаше толкова взривове на полигон “Змейово“, твърди председателят на гражданското сдружение “Национален електорален съюз” Марин Станев. Думите му водят до логичния въпрос - какво толкова произвеждаме и изпитваме днес като боеприпаси, че тежките и продължителни взривове се превърнаха в ежедневие край змейовската военна обител. Живеещите около полигона твърдят, че канонадите са продължили почти без прекъсване цялата зима.

Явно много се бърза да бъде изпълнена нечия поръчка. Затова от разтърсващи стъклата на къщите експлозии се оплакват и от Ягода, и от Сладък кладенец, и от Змейово. И докато хората сигнализират за черни пушеци и логично свързват дейността на военните със зачестилите обгазявания, с хермафродизма при козите и съсипаната си селскостопанска реколта, правителството продължава да мълчи за договорите, сключени между полигона “Змейово” и частни фирми. Дори и депутатите не получават исканата по този въпрос информация.

Вината за мръсния въздух, който жителите на Стара Загора, Казанлък и Братя Даскалови вдишват по неволя, държавните еколози хвърлят върху транспорта и повишеното използване на твърдо гориво. Обясненията най-вероятно задоволяват само държавните поръчители, а редовият жител на региона логично би си задал следния въпрос: Защо не е констатиран наднормен сероводород от 1 до 15 януари? Студеното време продължи до края на март и според логиката на РИОСВ наднормените концентрации трябва да се отчитат всеки ден. Не издържа и тезата за засечените пикови концентрации в късните часове на дните, когато хората се прибирали от работа и броят на горящите печки се увеличавал.

Не издържа, защото по тази логика сероводородът би следвало да бъде значително по-висок в почивните дни. Статистиката обаче показва, че най-високите стойности са регистрирани на 17 януари - вторник. Освен това трябва да напомним и становището на доцент Добринка Лолова от Националния център по опазване на околната среда, която е категорична, че при изгаряне на твърдо гориво се отделя серен диоксид, а не сероводород. Трудно може да се приеме и становището, че автомобилният транспорт има пръст в тазгодишните обгазявания. Обяснението не става дори за наивници, тъй като и те не биха си позволили да твърдят, че в някои дни колите не се движат, а в други бълват сероводород на поразия. Повече от година и половина вече топката е в полето на правителството, което така и не успя да даде нито едно смислено обяснение за тревожната екообстановка, а само назначава комисии, за които източниците на обгазяванията така и продължават да бъдат анонимни.

Факт е обаче, че жителите на региона са на първо място по консумация на сероводород в България!

Тогава излиза, че на практика някой явно и съвсем умишлено крие съществена информация. Иначе няма как да си обясним, че Пловдив, Бургас и София като региони са след нашия в тази класация. Там в момента и промишлеността е по-развита, и хората едва ли горят по-малко твърдо гориво, или пък карат по-малко колите си.

Тогава?

Ами тогава не ни остава нищо друго освен да потърсим началото, когато се заговори за епизодично, а после и за периодично обгазяване на региона, което сякаш е обвито в една зловеща тайна.

Тайната, свързана с унищожаването на горивото на ракетите СКЪТ и ФРОГ по решение на кабинета Сакскобурготски за унищожаване на арсенала, взето на 29 ноември 2001 г., с което за главен изпълнител по договора беше определена американската компания Си Ди Ай а срокът за изпълнение бе определен от Народното събрание - октомври 2002 г. През август м.г. президентът Георги Първанов пък заяви в нарочно писмо, че основният причинител на обгазяването е серният диоксид, изхвърлян от централите на енергийния комплекс “Марица Изток“, защото полигонът “Змейово” не е източник на серен диоксид. С това си изявление държавният глава сякаш издаде една сурова присъда.

Въпреки че всички отлично помним, че проблемите на жителите на региона, свързани с постоянните продължаващи и до настоящия момент обгазявания, започнаха точно след онова прословуто решение за унищожаване на ракетите. Тогава, за да се прикрият последиците от него, бе проведена широкомащабна медийна кампания по дезинформация на обществото, която се ръководеше от принципа да се създаде проблем там, където той не съществува, да се предизвика реакцията на регионалните граждански структури и да се посочи метод за решаване на изкуствено създадения проблем. Така, за да се отвлече вниманието от последиците, които настъпват след унищожаването на течното гориво на ракетите СКЪТ и ФРОГ, бе създаден проблема с работещите с безопасно твърдо гориво ракети СС-23. Насочвайки цялото внимание на обществото върху ракетите СС-23, нито една от медиите не постави въпроса за състава на горивото и окислителят, с който работят другите два вида ракети и бе премълчана истината, че за гориво на СКЪТ и ФРОГ се използва опасната за човека химическа отрова гептил, а като окислител на гептила в ракетите се използва чиста азотна киселина.

Така правителството на България скри истината за последиците, които настъпват със здравето на хората в региони, в които се унищожава гептила. Тези последици няма да се различават по нищо от бедственото положение, в което изпаднаха онези територии на Русия, в които се изтрелваха или унищожаваха ракети работещи с тази страшна отрова.В интервю по руските медии член кореспондента на Руската академия на науките Лев Николаевич Федоров сочи, че по своето вредно въздействие върху организма на човека, гептилът е признат от Световната организация по здравеопазване за вещество от първи клас на опасност заедно със зарина и фрозена.Приемането му от човешкият организъм води до разрушаване на всички органи и системи на тялото.Гептила е силно канцерогенен предизвикващ мутации и генетични изменения, както при растителните видове, така и при живите организми.Той е безцветна течност имаща неограничена разтворимост във вода, силно летлив е и с възможност да се отлага в горният почвен слой.Възприема се чрез водата, въздуха и храната като става част от клетъчната структура, както на растителните, така и на животинските видове.Като силно летливо вещество въздейства на белите дробове и сърдечно съдовата система. Предизвиква дразнене и възпаление на очите, както и обриви по кожата. При горенето му се разпада на вещества, които са по-опасни от самият гептил.

Както сочи в интервюто си академик Феродов, при възникналият през 60-те години спор, какво да бъде горивото на съветските ракети-твърдо или течно, конструкторът им академик Корольов е бил категоричен: “Да използваме гептила означава да изтровим цялата страна. Трябва да използваме твърдо гориво.”

Стартовото гориво “Самин” от ракетния комплекс е било напълно унищожено у нас - това съобщи в писмен отговор Свинаров на 2 септември 2004 г., въпреки че месеци само преди това твърдеше, че горивото на “Скъд” и “Фрог” е изнесено и унищожено в друга държава, чието име не се съобщаваше заради т.нар. държавна тайна: “Съгласно Меморандума за разбирателство между правителствата на Република България и Съединените американски щати за унищожаване на ракетните комплекси СС-23, “Скъд” и “Фрог” от 31.05.2002 г., стартовото гориво “Самин” от ракетния комплекс “Скъд” подлежи на пълно унищожаване на територията на страната.”

Къде точно в страната обаче бе е унищожено горивото “Самин” така и не се разбра, но съмнението за Змеево остана, защото и никой категорично не го опроверга.

Днес институциите, отговарящи за състоянието на въздуха , водата и почвата, не известяват населението на обгазените райони. Не се взимат под внимание резултатите от изследванията на водата и почвата извършени от Института по околната среда в Щутгарт. Във всички взети от почвата и водата на старозагорско са открити фталати. В експертизата е посочено, че тези съединения предизвикват рак и влияят върху хормоналния състав на организма. А за откритите в пробите вещества немските специалисти заявяват следното: ” ТОВА СА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ ТАЙНИ ОТРОВИ, КОИТО С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО СЕ КОНЦЕНТРИРАТ В ХРАНИТЕЛНАТА ВЕРИГА.”

Обгазяване или интоксикация?

Един въпрос, който така и не получи своя официален отговор, но все пак как да не повярва човек на експертното мнение на Марина Бочджиева, която е председател на Съюза по химия и екология към НТС - Стара Загора: “От 18 месеца Старозагорски регион е под въздействието на постоянна химическа агресия. Това състояние вече видимо болезнено срива равновесието в отделни части на екологичната верига. Затова е крайно време явлението да получи истинското си име, а то е Интоксикация. Наименованието “обгазяване” внушава представата за нещо краткотрайно и неуловимо, което изчезва без следи. Това добре обслужва официалната позиция на държавните институции по този въпрос, а тя е: може да се говори само и единствено за замърсяване на атмосферния въздух, сякаш той съществува самостоятелно и независимо от околната среда. Еднократният прочит на данните от анализа на Института по опазване на околната среда “Синлаб” - Щутгарт, Германия, показва голямо разнообразие във вида и вариациите в количествата на замърсяващите вещества. Анализите са на проби от води, почви, различни хранителни и биологични материали в населените места край полигон “Змейово” и три по-далеч разположени села. Но всъщност и без анализите на чуждестранния институт, коментарът на данните на РИОСВ - Стара Загора, относно състава на атмосферния въздух показва липса на всякаква логична последователност и връзка, залпово нарастване в наднорменото количество на различни вещества за различни периоди от време. А това, господа технократи, не е възможно да бъде причинено от постояннодействащо производство. Липсата на последователност, логична връзка и повторяемост показва, че изходната суровина е съвсем различна по състав и вид. Явно става въпрос за процеси на унищожаване на различни по вид вещества и изделия. В момента съсредоточаване на вниманието върху количеството на отделните токсични елементи и вещества и проверка на доказаното им вредно въздействие върху човека е неправилно и дори опасно разсредоточаване и губене на време. Околната среда в Старозагорски регион се натоварва от почти две години с изключително разнообразен по състав “коктейл” от разнородни токсични реагенти от органичен и неорганичен характер. Институтът от Щутгард за трети път прави анализи на околната среда в нашия регион. За трети път се доказва наличие на опасни вещества: тежки метали, следи от фталати във водите (нека обърнем внимание на факта, че производството на световноизвестни фирми за парфюми е спряно поради наличие на фталати в състава им). Това достатъчно добре илюстрира опасното въздействие на фталатите. А тяхното наличие във водите? Наличието на тежки метали също крие голям риск. Не трябва обаче да се очакват и търсят познатите до момента заболявания на човешкия организъм от тяхното въздействие. При наличието и на органични токсични вещества уврежданията могат да бъдат и на генетично ниво. Доказателства за това вече има в животински организми: в село Борилово в 2004 г. са регистрирани 29.5% мъртви раждания сред козите, в село Змейово същата година е установен 30% хермафродитизъм сред козите. Ето защо нямаме право да говорим за обгазяване. Имаме доказателства за интоксикация. И така, дори ако концентрацията на тежките метали и органичните токсични вещества са под пределнодопустимите норми, системното им натрупване в организма неминуемо води до фатален край. Никой не би могъл да предвиди какви процеси и с каква скорост могат да протекат в различните човешки индивиди. Желанието чрез анализ на здравния статус на населението да се установи и докаже източникът на химична агресия, е абсурдна. Кои са участниците в продължителната сага?

1. Официалните държавни институции. Те твърдят, че основният източник на химическата агресия е известен. Това е енергийният комплекс “Марица Изток“. Това твърдение е нелепо и може да доведе до твърде опасен прецедент. Европейските екологични организации могат да поискат прекратяване дейността на комплекса.

2. Общинските власти. Те представят населението пред държавните институции. В момента чрез действията си общинските власти в Стара Загора показват активност и субординация - за разрешаване на екологичния проблем канят чуждестранния институт. Резултатите предоставят за обсъждане и решение пред държавните власти от най-високо ниво. Изработването на програмата за провеждане на този мониторинг на околната среда от института от Щутгард е направено в много тесен кръг. Неизвестно е какви са принципите, по които е съставена програмата. Дали критериите са само от финансово естество?… Освен това ръководството на общината показва невъзможност да разбере дипломатичния език, с който чуждестранните експерти предоставят данните от изследванията си (в общата част те твърдят, че обстановката не е толкова тревожна, само че анализните протоколи показват надвишени стойности на вещества с канцерогенно въздействие в хранителни продукти). Всъщност общинските власти като че ли се стремят да запазят психическото спокойствие на населението, но не и да му предоставят адекватен анализ…

3. Населението. Гражданите, които са потърпевши от продължилата вече почти две години химическа агресия, почти не реагират. Приемат всичко като даденост и не допускат, че е възможна опасност за здравето и живота им. А може би се доверяват на мнението на висши специалисти и хабилитирани експерти, които предлагат становища в разрез с научните познания. Това не е ли също своеобразна интоксикация на духа?”

Извинявайте!

Извадил съм текст по темата, който съм писал преди 5 години. Съжалявам за безспокойствието.

Грешка. Моя грешка.

Съжалявам…

Manu Chao - Carreteiro. Малко слънчево настроение в първия слънчев ден на 2010 г.

За себе си, тогава ги оправдах със статута на телевизията и подчинеността й в йерархията на Държавата ни, управлявана по онова време от Тройна коалиция, съставена и доминирана от ДПС.

Тогава - да. И дори не се обидих.

Но днес? - вече наистина съм унизен.

Още повече, че в момента редактирам и подготвям за печат една документална книга за клането и изпепеляването на Булгаркьой - едно село, превърнало се в символа на Тракийския геноцид в Турска Тракия.

А да не забравяме, че тракийците са най-масовото клани българи.

Всъщност защо ме унизи Българската национална телевизия като българин?

Щях да го напиша, ако проф. д-р Делчо Порязов не ме бе изпреварил с великолепния си - и като позиция, и като анализ текст, който публикувам дословно, с моето преклонение пред ярката му патриотична позиция.

Не можеш да искаш уважение от други, когато сам себе си не уважаваш

Преди няколко години мними историци се опитаха да представят баташкото клане като мит, като нещо, което реално не е съществувало. Тези дни пак самозвани историци, но този път заедно с Българската национална телевизия, като организатор на предаването “Българските събития през ХХ век“, отидоха още по-нататък. Те не включиха клането на тракийските българи през 1913 г. в 10-те най-важни политически събития през миналото столетие. Нещо повече. И коментаторите не пророниха нито дума за него. Сякаш не се е случило. При това, забележете, на фона на включения девети по ред “възродителен процес” през 80-те години. И, разбира се, поканиха зрителите да класират в рамките на десетте най-значимото от тях.

Изумен, минути наред стоях зашеметен, за да промълвя накрая шепнешком какъв нихилизъм, какво унижение, какво падение пред олтара на историческите истини. Впрочем, каквото и отрицателно определение да се даде на това поведение на въпросните новатори, то ще бъде вярно. Защото да се забрави тракийското клане, това означава да се тласкат трагичните събития от 1913 г. към забвение. И, струва ми се, всеки българин, който уважава себе си като такъв, ще подкрепи тази позиция. Моята увереност идва от бързата навреме и адекватна реакция на българската общественост срещу антибългарската кампания, че клането на българите в Батак е било само мит. Клането на тракийските българи също не е мит.

Знам, че мнозина ще запитат дали невключването на трагедията на тракийските българи през 1913 г. в значимите политически събития на ХХ век не може да бъде прието по-спокойно. Отговорът е - категорично не! Дори да се освободим от емоционалните преживявания, това е невъзможно. Защото не ни го позволява съвестта, че сме потомци на горди българи. Родът български може да е скланял глава, но не е падал духом нито пред византийски императори, нито пред турски поробители. И ние, днешните българи, няма да мълчим пред сегашните осквернители на собствената ни история. Още повече, че истината е друга и като факти, и като последици за българската нация и българската държава.

Големият българин, председателят на БАН акад. Любомир Милетич, още през 1918 г. във въведението на фундаменталния си труд “Разорението на тракийските българи през 1913 година” заяви: “Тракийският български погром няма себе равен в новата ни мъченическа история.” Драги читателю, забележи: тази оценка е дадена, след като нейният автор вече е бил свидетел на първите четири български събития от ХХ век, а именно: Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.; Балканската война от 1912-1913 г.; Обявяването на независимостта на България през 1908 г.; Първата световна война - 1914-1918 г. Очевидно още тогава акад. Милетич поставя погрома на тракийските българи през 1913 г. пред посочените по-горе политически събития, наричайки го “няма себе равен в новата ни мъченическа история.” Не е трудно да отгатнем дали изобщо би го сравнявал с “възродителния процес.” А що се отнася до историческите факти, те са още по-категорични.

Не по български източници акцентирам на това, а по съобщение на Международната анкета “Карнеги“, избитите тракийци през 1913 г. възлизат на 50-60 хил. души, т.е. повече от 20% от българското население в Тракия. А ето и по-конкретни данни. Цялото мъжко население от с. Булгаркьой, възлизащо на около 400 човека, е събрано пред Байдановия мост и вкупом е избито само за няколко минути, а след това запалено и изгорено от турската армия. Военните власти на Турция постъпват така с още 60 български населени места, от които 24, а не 17, както се смяташе досега, са подпалени и напълно изгорели. Това са селата Булгаркьой, Сачанли, Манастир, Доган-Хисар, Малък и Голям Дервент, Пишмен и т.н. - да не изброявам всички. Повече от 200 деца са посечени от турския ятаган в горите край Илиева нива, Ивайловградско. Цялата дружина от 37 жени от с. Манастир, заблудена, отделила се от бягащата българска колона, е изклана край с. Аврен, Крумовградско, и хвърлена в една недостъпна урва. Какво да кажем за човешката касапница, която турците устройват на българските тракийци по кървавия път от Дедеагач до Маджарово. Може би само философската сентенция: няма религия, не може да има и богове, които биха оправдали престъпленията в случая над тракийските българи през 1913 г.

Жалко, много жалко, че българските историци и Българската национална телевизия не пожелаха да разкажат за тях на българските зрители. Те не видяха огромната колона от над 30 хил. тракийци, задянали на гърбовете си единствено невръстните рожби, които, уви, така и не можаха да донесат в майка България. Остана плачът на дечицата да се разнася от камбанния звън и сълзите на майките им, стичащи се като капки от запалените свещици в детския пантеон на Илиева нива, Ивайловградско.

И вместо този погром на тракийските българи бе показан “възродителният процес” в погледа на зрителите бе натрапен не керванът на съкрушените и осиротели тракийци, а колоната на българските турци от Свиленград до Капитан Андреево, натоварили на колите своята покъщнина. Не исках и сега съжалявам, че правя това сравнение, но то ми бе наложено от авторите, подредили българските събития на ХХ век. На възможните утрешни упреци ще посоча: и тогава изразих негативното отношение към тази правителствена операция, която сполучливо един от коментиращите журналисти нарече “глупост”, и сега продължавам да считам, че това беше огромна грешка на тогавашните управници, едно недостойно за цивилизована държава грехопадение. И за утешение България се извини. Но Турция и до днес не е направила това за етническото изтребление на тракийските българи.

С тези редове много ми се иска да са станали ясни гневните упреци, които отправих към поръчителите и изпълнителите на това оскверняване на българската история. Признание да търсят от другаде. Що се отнася до българското обществено мнение, убеден съм, че това унижение няма да простят нито мъртвите, пренесли се с огорчение завинаги в небитието, нито живите, които настойчиво искат да знаят истината за героичното минало на своите деди.

И ще бъдат прави, тъй като великодушието към едни събития бе съпроводено с жестоко потъпкване на българското национално достойнство към други. Оттук и заключението: не можеш да искаш уважение от други, когато сам себе си не уважаваш.

Благодаря ти, Професоре!!!

От местоименията например остана само Аз, но това е белия кахър за езиковедите и граматиците…

А бе, важното е, че всички репортерки си го разбират, а за по бавничките пък си има приятелско гълчене и коригиране с SMS-и.

За тях е този Речник - с пожелание никога да не получават SMS от Него.

“Ако знаех, че редник Сид ще се превърне в продуцента на сериала “Кръстопътища“, щях да го убия още през 1943 година и да обвиня генерал Ромел“, пише в спомените си за войната великият британски комик и писател Спайк Милиган.

Никога не сте чували за Спайк Милиган, нали? Нямате представа и кой е генерал Ромел? Така е, който си шлифова мозъка със сериали и “риалитита“. Да се надяваме, че поне знаете за коя война е ставало дума през 1943 година…

Що се отнася до “Кръстопътища” (Crossroads), това е вторият по давност тв сериал в света. Първият е пак английски - “Улица Коронация” (Coronation Street). “Улицата” започва през 1960 г., а “Кръстопътища“- през 1964 г. Още ги има. Радват се на огромен успех. Както днес в България турските сериали. Вчера бяха латиноамериканските. Утре ще бъдат арабските.

Щом българският народ гледа сериали, това значи ли, че е станал като английския? Не, хора, не значи. Нищо че англичаните си имат и “Биг Брадър“, и други “риалитита“, както си имаме и тук.

Разликите са много и са важни. Всяка цивилизована страна има своята културна “горница” и културна “долница”. Повечето хора в повечето време се намират в “долницата”, в “горницата” вирее едно относително малцинство. Всички обаче - включително медиите и рекламодателите - знаят, че истинските стандарти са в “горницата”. Но пък мнозинството, което гледа рекламите и после пазарува съответните прахове за пране, не се намира там. И на тях трябва да се обърне внимание и това става със сериалите и риалититата.

В Англия обаче (както и в повечето европейски страни) медиите не обиждат публиката, като им сервират сериалите след 20 часа. Тяхното място е преди новините, за да запълнят времето между връщането от работа и поемането на вечерната порция семеен живот. Сериалите са хем реверансът на медиите към “долницата”, хем полезна лека терапия - помагат на публиката да си смени настройката от работа към релакс, тъй като не натоварват.

Не и в БГ-то, обаче. У нас сериалите са в пиковото - сериозното, качественото време. Риалититата - също. По всички водещи частни телевизии.

Скритата идеология тук е колкото проста, толкова и обидна: българският зрител е толкова неук, че може да гледа само сериали и риалитита. По-качествените неща ще го озорят…

Ако питате телевизиите, всички ще ви кажат същото, макар с други думи: “Масовата публика е жени над 30-годишна възраст, които купуват праховете за пране и кремовете за разширени вени от рекламите. Трябва да обслужваме тях, за да имаме рекламодатели.”

И така се оказва, че вместо да дава изобилието от разнообразие, характерно за капитализма, медийната среда у нас уеднаквява. Дава един и същи буламач на някакъв хипотетичен “масов” зрител. Кеф ти сериал по тоя канал, кеф ти сериал по оня. Даже риалититата си ги сблъскват нарочно да са по едно и също време, та после трескаво да си гледат рейтингите.

Това уеднаквяване се върти покрай най-ниския общ знаменател - покрай културната “долница”. Горница няма. Медийните ръководства приемат, че всички хора, живеещи в България, са жени (и то - доста неинтелигентни) над 30 с разширени вени. Ако не си - толкова по-зле за теб. Да си.

Освен че са в различни времеви пояси, българските и английските сериали са различни и по същество. В Англия става дума за живота на обикновени хора, приличащи по всичко на своите зрители. В сериалите, излъчвани у нас, изобщо не е така (за чест на своите автори българският сериал “Забранена любов” донякъде следва английския модел). Кръвосмешения, плажове с палми, милионни далавери, диамантени огърлици, престрелки, лимузини и хеликоптери… Не, това не е огледален образ на живота в Миндя, Лясковец или дори София.

В “риалититата” също има разлика. Всички варианти на “Биг Брадър” в Европа имат за цел да накарат хората да покажат най-просташкото у себе си.

Участниците обаче реагират според възпитанието си. В България са като отвързани - с радост се втурват да демонстрират дълбините от простотия, която носят в душите си. В английския “Биг Брадър” обаче продуцентите удрят на камък в най-важното. Участниците, както и да са провокирани, отказват да… правят секс пред камера. Не щат и това е. Така са възпитани.

И в Англия имат “долница”, но не всичко й е подчинено. Имат си и културна “горница”. В България медийното усилие е да няма “горница”. Всичко да е “долница” - да мирише на мастика, потни крака и неумити полови органи.

Проблемът обаче е дори по-остър. В България има и съвсем очевидна конспирация хората да бъдат убедени, че дори “горницата” е “долница”. Предавания за “елита” с упоение показват някакви дебеловрати коремести мъже и силиконовите им девойки, които плюскат и се наливат на публични места, озвучени от чалга. Една трета са престъпници, една трета - техни помагачи и лакеи, една трета - обикновени безделници. Но от екрана ни чуруликат със светещ поглед: “Елит!”

Не е така. Професорите Богдан Богданов и Цочо Бояджиев са елит. Елит е и Греди Асса, колкото и да се прави на гамен. Христо Ковачки, Тодор Славков - внук и дори Весна Змиянац не са елит. Може да са добри хора, да обичат животните и да даряват на църковни настоятелства, но не са елит.

Освен това не всички българи са жени над 30 с разширени вени. Дори повечето не са. Ето, аз например съм мъж над 50, без разширени вени. Обаче мене ме нема в телевизионната схема. Което е глупаво, защото такива като мен са с пъти по-платежоспособна аудитория, отколкото са въпросните жени. Само че ТВ каналите не са стигнали до онази степен на развитие, на която да ме привлекат със съответното предаване, за да ми пробутат съответните реклами, та да хукна презглава да купувам съответния продукт на човешкия гений.

Смешното е, че не искам много. Като казвам, че след осем вечерта искам (аз и още един-два милиона платежоспособни граждани) нещо културно, нямам предвид Стравински. Нещо от Холивуд с Кевин Костнър в главната роля би било достатъчно. Защо през лятната ваканция точно това се случва (значи - може), но дойде ли първият учебен ден, веднага ни връщат в света на сериалите? Да не би през лятото жените над 30 с разширени вени да изпадат в кома? И да се събуждат на 15 септември, хищни за нова порция реклами за прахове и кремове?

Сериалите са привлекателни с елементарността на актьорската игра, екстремната завързаност на сюжета и бликащите отвсякъде страсти. Затова хората ги гледат. Хората обаче биха гледали и други неща, а от подобно разнообразяване телевизиите само биха спечелили. Но докато блъскат само едни и същи сериали и “риалитита“, нека не плачат, че хората започват да гледат в други посоки…

Евгений Дайнов

Връхлитат като ято премръзнали врабци и сякаш търсят завет в храстите на паметта ми от виелицата на времето.

И интересно - тяхното щураво и неудържимо чирикане и врява не ме дразнят.
Нито ми досаждат.

Напротив - улавям се, че ме радват и им се усмихвам.
Усмихвам се внезапно, без никаква видима причина за околните и сигурно в такъв миг изглеждам като един от около 500-те хиляди българи, които си говорят сами по улиците на Републиката.
Или пък се вдетинявам отново?…
Кой да ти каже…

СПОМЕН ЗА МАМА

Живеехме бедно.  И майка ми, и баща ми бяха учители. Всяка стотинка се цепеше на две и всяка нейна половинка си имаше и намираше веднага своето предназначение. Само веднъж в месеца се правеше изключение - когато зареждаха книжарницата с нови книги.

Бях в трети клас, когато в един такъв ден мама се върна с “Алиса в страната на чудесата”. И за пръв път, откакто бях научил азбуката, поиска сама да ми прочете нещо.

“- Не можеш да получиш мармалад днес, даже и да искаш - отвърна Царицата. - Правилото е мармалад утре и мармалад вчера, но никога мармалад днес!
- Все пак някога ще дойде и “мармалад днес” - забеляза Алиса.
- Никога! - каза Царицата. - Утре никога не е днес. Нима можеш да се събудиш и да си кажеш:”Ето, най-после е утре”?
- Нищо не разбирам - каза Алиса.- Ужасно е объркано.
- Така е, когато човек живее наопаки - отвърна мило Царицата. - Отначало винаги се чувстваш малко замаяна.”

- Харесва ли ти? - попита ме мама.
- Че ние и вчера не сме яли мармалад - невинно й отговорих, а тя се засмя.

Този спомен ме връхлетя като кълбовидна мълния и ми помогна да осъзная, че никога, освен днес не е имало живот.

Никога, освен сега не е имало същия въздух и подобен хоризонт.

Сигурно дори и мама да се появи сега, бих й казал, че не я познавам.

И че е време да ме роди отново, за да се опознаем най-сетне.

Поне, за да успея да допиша “Малкият принц”.

СПОМЕН ЗА ТАТКО

Той искаше от мен да направя всичко онова, което сам не бе успял да постигне.

Веднъж ме събуди рано сутринта с въпроса:
- Къде са ти цветните моливи?

Подадох му ги в просъница. Той веднага извади жълтия молив и нарисува един квадрат.

- Какъв е този цвят? - ме попита тогава.
- Жълт - отговорих през гурелите си аз.

Той се усмихна, извади синия молив и ми каза:
- А сега затвори очи!

Когато ги отворих, той дяволито ми намигна и ми посочи зеления квадрат.

- Лъжеш - усъмних се аз.

А татко се засмя гръмогласно и ми показа как от синьо и жълто се получава зелено.

- Искаш да кажеш, че ако взема едно листо и започна да го мия, като му измия синьото, то ще пожълтее ли?
- Ами опитай! - продължи да се смее той. - Но аз си мисля, че само Бог и истинският Художник могат да смесват цветовете.

Тогава реших да стана Художник.

И започнах да рисувам жълтото на слънчогледите.

МИСТЕРИОЗЕН СПОМЕН

Когато си купихме телевизор се зарадвах най-много на плоскостите стиропор, с които той бе уплътнен в кашона: гладки, бели и невъзможно леки.

Детската ми фантазия веднага роди идея за приложение - само за няколко часа с подръчни средства си направих чудна пиратска фрегата.

После събрах няколко приятели от махалата и отидохме на Гьола да пуснем корабчето на вода.

Велика бе радостта ни, когато ветрецът изду платната му и то наистина заплува.

- Непотопяем е - гордо обяснявах аз. - Стиропорът е научно чудо…

И още докато възхвалявах суперпродукта на съвременната наука се случи нещо, колкото неочаквано, толкова и необичайно - фрегатата се завъртя и бавно започна да потъва.

Всички на брега онемяхме. И втрещени гледахме как красивото парче стиропор бавно потъваше към дъното, как плавно падна там и повече не изплува.

И до днес не знам защо се случи така.

И никой не можа да ми го обясни - всички продължават да твърдят, че този мой спомен е невъзможен, защото теоретически и практически било невъзможно EPS (eкспандиран полистирен), както учените наричат стиропора, да потъне.

Но аз видях как красивата фрегата наистина потъна.

Защо влакчето на властта в Казанлък изпуши преди 2 години, а Общината сякаш се вля в групата на селищата със затихващи функции?

Много влакове и още повече вагони изпушиха или направо си изгоряха през последните няколко години в държавата ни. В буквалния смисъл. Докато пътниците доверчиво си дремеха в купетата с надеждата да пристигнат благополучно на своята гара. И накрая какво се оказа? - че са били морално и физически остарели за пътуване, но по някакъв начин рециклирани, за да ни ги пробутат за употреба. Изводът е, че някой наистина е спечелил от сделките, но той много добре знае, че никога няма да пътува с тях. А за журналистите остава само възможността да описват последствията от тези сделки.

Така е и днес в Казанлък - само си чешем езиците с последствията от онова, в което всички бяхме въвлечени и пряко участвахме преди 3 години. И сякаш някаква масова амнезия обхвана Казанлък, за да си спомним първопричините.

Трябва да си сляп, за да не видиш в каква Община живееш, но по-добре да си глух, за да не слушаш взаимните обвинения, обяснения и взаимни контра обвинения на Властимащите за причините, довели Общината до тази критична ситуация и да си безсловесен - защото на кого ли и да се оплачеш, след като три пъти само за 2 години си гласувал за тези същите хора - веднъж за Кмет и два пъти за Общински съвет.

А бе, най-добре е днес да си глухоням слепец в Казанлък.

И ако рибата се вмирисва откъм главата, при политиката “вмирисването” явно започва откъм местната власт. Мина времето, когато на изборите за кметове и общински съветници се гледаше като на минитест за настроенията в национален мащаб. Сега гласуването на това ниво май измерва най-вече политическа деградация и докъде е стигнало окрупняването на местния бизнес.

Това не го пиша сега - писал съм този анализ по повод резултатите от вторите частични избори в Казанлък. Помните ли ги? Те изненадаха силно наблюдателите и затвърдиха тенденцията на силното раздробяване на вота и увеличаване на пасивността на избирателите.

Но защо ли не се кефя днес на този текст, който съм публикувал преди повече от 3 години? Преди тези исторически втори избори за Общински съвет.

Не мога да му се израдвам дори.

Сочената тогава за лидер във всички социологически проучвания ГЕРБ претърпя поражение от левицата в Казанлък, а почти неизвестната, но гласовита патриотична организация “Защита” събра по шокиращ начин толкова гласове, колкото и ГЕРБ.

И така частичните избори в Казанлък станаха повод за спекулативни пропагандни тези. Всички те бяха и са насочени срещу ГЕРБ, дори и от експерти, които уж познават реалностите на политическите нагласи в страната. Няма съмнение, че появата на нови формации, които не са участвали при редовните избори е само един от факторите, които промениха изборната картина в сравнение с тази от редовните местни избори. Очевидно е обаче, че и сегашният вот за новите коалиции не е реален политически вот, защото тези формации не са имали възможност да изразят политически идеи и да докажат способностите си да ги реализират пред избирателите. Така се създаде днешния Общински съвет - някаква алхимична микстура, изглеждаща в най-чиста проба като обикновена бизнесфрагментация на политическото пространство.

И точно корпоративните мераци и много засечни точки на конфликт на интереси тогава станаха главната причината за днешното състояние на Казанлък, както и за факта хората да гледат на местната власт като на садо-мазоклип в XXL сайт.

Явно за тези три години перверзията в политиката вече дотам се инфилтрира в живота ни, че цялата община гледа как самозваните й лидери се боричкат по пресконференции, вестници и телевизионен екран, сякаш гледа шоу с освирепели кучета и кокал.

Мазохизмът е кодиран в кокала. Защото този кокал фактически е собственото ни утре.

А идеята за садото е заложена в безцеремонната нагла агресия, с която обладаващите Властта посягат и на суверена си, докато му се кълнат във вечна вярност и го убеждават, че тази болка е сладка и е за негово добро и върховна наслада.

Пейте водачи, тез сладки песни, които се утаяват като ушна кал в ушите на хората. А иначе харчете на воля техните пари за представителни, командировки у нас и по света, за цветя, с които може да издържате целогодишно един нормален цветарски магазин… И да не ви пука - все пак, Общински съвет е това, кой може да ви потърси сметка?

И ти пей, Казанлъчанино, защото надали някога ще се свършат мераклиите, които ти обещават светло бъдеще и дълги трапези – и така те освобождават от бремето сам да вземаш решения.

Така е било. Така е: Кучетата си лаят, а керванът бавно се ниже, докато керванджията оглежда престарелите камили, но чака някой друг да ги подмени с по-млади.

А докато той кима кахърно с глава, кучетата отново се сдърпаха за кокала.

Да се чудиш какво ли още остана за глозгане по него.

Другата главна причина за съществуването на тази глутница освирепели песове е неистовото желание на Стефан Дамянов за втори кметски мандат и то независимо на каква цена. Мерак, благодарение на който бе създадена една абсолютно безпринципна предизборна коалиция, която реанимира в най-неподходящия политически момент БСП в местната власт. И то не БСП, а групата около Гороломов, Самарски и Друмева, които тогава разполагаха с всички средства, необходими им за да му дръпнат всеки момент черджето изпод краката. И те не закъсняха да го направят. Все пак са възпитаници на партия, където още в забавачницата усъвършенстваш играта “Прее…целувай другарчето си”. Независимо, че то е прикачило вагончето ти в последния момент към по-мощното си предизборно локомотивче. И когато усетиха, че локомотивчето взе да отделя повече пара за свирката, коварно включиха автоматичните спирачки на вагончето си, за да го затормозят още повече.

Такава е съдбата на някои машинисти, които са сбъркали в композицията. Особено когато знаят, че са прикачили вагони с лява, либерална, дясна, социална и не знам още си каква ориентация. Пък и те бяха над 32 ако не ме лъже паметта. Но при толкова вагони с различна ориентация и без сериозен евросертификат, би трябвало да си подговен за всякакви изненади отзад, особено щом зи запознат вече веднъж в палавия им нрав и постоянна игривост.

Жалко за пътниците в това влакче на страстите, които пак си платиха билетчетата без обаче да проверят дали те имат някаква застраховка за покритие.

Нещо като ПП. За написването на този текст не бях провокиран единствено от искането на ГЕРБ за оставка на Дамянов и на самарски - поснавайки ги достатъчно добре и двамата знам, че това е невъзможно. Просто бях шокиран от тяхното лично отношение към този акт. Повече ме стресна една от тезите, около които казанлъшките социалисти се обединили на своята конференция и чиито смисъл бил, че Казанлък бил на този хал, защото не не били на власт…
Аз лично не повярвах, когато ми го казаха. Все пак - такъя гьонсуратлък не е възможно да съществува. А ако пък да - тежко ни на следващите избори.

Значи не само у нас реферите превърнаха свирката в бизнес, а бизнеса - в свирка.

Иначе наистина, що за човек трябва да си, за да изтърпиш каруцарски закани към майка, сестра и цялата рода, независимо от полова принадлежност, куп шамари от нечистоплътни шкембелии по селските терени, докато започнеш да ядеш бял хляб по елитните дивизии. Особено в България, където мутренските години на прехода не гарантираха спокойствие дори и на най-печения футболен рефер. Обаче мераклии за тази мазохистична професия никога не са липсвали. Още от времето на комунизма, когато футболният съдия беше свързван със солидни странични доходи, ако не във вид на банкноти, то поне под формата на пълен багажник с вино, ракия, кокошки и някое кожухче.

От тогава още футболните ни съдии и техните началници не разчитат на свирката, байряка и постовете в БФС за прехраната си. Всички те се обявяват като некорумпирани и изтъкват в подкрепа на финансовата си независимост, просперитета, който са осигурили чрез бизнеса си. Много често обаче този бизнес е пряко свързан с президентите на клубовете и това е една от основните причини за скандалите в смешното ни първенство. Реферите не разчитат на съдийските такси и не живеят от тях, но за бизнеса си използват връзките и контактите именно от съдийството.

Преди няколко години Батето каза: “Ако разбера, че вземат рушвети, ще им наредя незабавно да почват да делят с мен, щото ще ги навра в миша дупка. Както може съдебната система да търпи съдии, които по 10 години да не решат по едно кокошкарско дело и да останат недосегаеми, така и аз ще дам на моите футболни съдии имунитет. Да лапат, колкото искат рушвети, а аз няма да ги закачам, стига да делят с мен. Ето, на Колина, дето казват, че не дал дузпа за белгийците, ще му занеса подарък. Аз знам как да му го дам и да не го закачат”. Както винаги, трудно може да се разграничи истината от самобитния хумор в думите му, но факт е, че най-големите скандали в българското съдийство гръмнаха точно след като Иван Славков сдаде поста в БФС. И особено с тези, които свирят международни мачове.

Един международен съдия получава по 1200 евро на мач. УЕФА плаща задължителни 600 евро командировъчни за 3 дни. 200 евро се полагат безотчетно за евентуални визови разходи и вътрешен транспорт. Още 300-400 евро е хонорарът, като разликата в заплащането на главния и страничните не е голяма. Парите са чисти, УЕФА си плаща предварително данъка в Швейцария. Но хубавите бонуси са по Коледа. Тогава от евроцентралата изготвят награди за всеки свирен мач според оценката и категорията на съдията. В най-високата група, където от нашите е единствено Антон Генов, се прибират по 1500 евро на среща. Иначе сумите са между 300 и 500 евро. При 4-5 мача на година коледният бонус става повече от приличен.

Подкупи не липсват и в Европа. Разказва се история за бивш наш рефер, който намерил 30 000 евро под възглавницата си преди мач на новоизгряващ клуб от бившия СССР. В Гърция, Португалия, Испания проститутките са задължителни. По семинарите не само в България, но и в чужбина се залага на пиячката и жените. Хотелиери в Старозагорски минерални бани пропищяха от свинствата на арбитри, които се прибрали пияни от дискотека и изпочупили вратите. “Играхме боулинг в Стара Загора и кротко се прибрахме”, оправда се един от трошачите. Жълт вестник пък спипа самия Антон Генов с руса девойка на общ семинар между българските и македонските съдии в Скопие. Подобни мероприятия бяха любими на доц. Васил Жечев - любимият шут за трапеза на Батето.

На село също картинката беше регламентирана - кокошка, винце и солидно напиване в кръчмата. Съдията си знаеше урока - дузпа за домакините в началото, за да не го бият.

Постепенно обаче пипалата на съдийските шефове преразпределиха паричните потоци. Подкупите взеха да поизчезват. Не защото се свири честно. Схемата е ясна - влиятелен началник от БФС (тип Иван Леков, Борислав Александров, а според Венци Стефанов - и Стефан Орманджиев) се ангажира срещу солидно заплащане с един или повече отбора. Шефът се обажда на съдията и му нарежда за кой тим да свири. Съдията има какво да губи - официалните си доходи. Защото неговият “патрон” му осигурява наряди. А в “А” група човек вече може да заработи добре според официалните тарифи. 1000 лв. прибира главният, по 700 отиват за помощниците, а още 400 лв. за четвъртия. В “Б” сумите са съответно 500, 400 и 300 лева. Прилично е дори във “В” - 100, 70 и 50 лв. Един добър съдия може да си докара 4-5 хил. лева бруто на месец по следната схема - 3 мача в елита, един в “Б” група, един-два от дубъла (80 лева хонорар) и още толкова на юноши (40 лева).

Е, какво значи тук да слушаш всяка седмица рехавия тремолен и дълбокосъдържателен припев на публиката за съдията, съдията, съдията, който бил педераст, или спорадични виртуални сексуални закани към отделни членове от рода си, пък в крайна сметка дори и някой реален тупаник при наличието на този категоричен действащ ценоразпис.

Та ето - явно такъв човек трябва да си, за да станеш футболен съдия днес в България.

Все пак - безплатен обяд няма, нали?