Човешката страна на хомоуравнението

Преди година четох за едно проучване на италиански учени, което уж най-накрая дава доказателства, че хомосексуализмът се определя от гени и не е въпрос на личен избор, възпитание или социална среда.

Биологичната енигма как се е развила хомосексуалната наклонност, която по презумпция би трябвало да е пречка за бъдещото размножаване на човечеството, може би вече е разгадана, обявявиха няколко дни по-късно и британските вестници „Дейли телеграф“ и „Таймс“.

Според новото изследване гените, които правят мъжете обратни, всъщност помагат на жените от техния род да имат по-големи семейства, обяснява Българската редакция на Би Би Си.

Учените са открили, че в рода на хомосексуалистите майките, сестрите и лелите по майчина линия по правило имат повече деца от средното равнище, като много от техните племенници и братовчеди също са с обратни наклонности.

Откритията на екипа от университета в италианския град Падуа обясняват защо гените на хомосексуализма оцеляват, въпреки че гей двойките не оставят поколение.

Проучването най-накрая дава доказателства, че хомосексуализмът се определя от гени и не е въпрос на личен избор, възпитание или социална среда.

Откритието представлява и елегантно решение на т.нар. „Дарвинов парадокс“, според който гените, предразполагащи към хомосексуализъм, трябва да са отмрели чрез естествен подбор,тъй като носителите им имат все по-малко деца.

Още през 1993 г. US учени допуснаха, че хомосексуализмът при мъжете се предава от майката на сина, след като откриха примери за подобна наследственост в някои родословни дървета, припомня Би Би Си. Любопитното е, че изследването им отбелязваше още, че гей често става малкото момче в семейство.

А ето какво можем да прочетем в „Анатомия на чувствата“ на Зигмунд Фройд.

Хомосексуалистите определя като противоположно сексуални или инвертирани, а самият факт – инверсия – абсолютно инвертирани, т.е. техният сексуален обект може да бъде само от един пол с тях, докато противоположният пол никога не може да бъде предмет на полово желание, а ги оставя безразлични или дори предизвиква пълно отвращение у тях.

Такива мъже са неспособни за нормален полов акт или по време на него не изпитват сексуално удоволствие. Те могат да бъдат:

• амфигенно инвертирани (психосексуални хермафродити) т.е. сексуалният им обект може да бъде както от техния, така и от противоположния пол;
• случайно инвертирани, при определени външни условия, като недостъпността на нормален полов обект и подражанието. Особено интересни са случаите, в които либидото се променя в придобиването на отрицателен опит (на общуване) с нормален сексуален обект.

Едни от хомосексуалистите се отнасят към инверсията като към нещо обичайно, така както нормалният човек се отнася към насочеността на своето либидо, и усилено отстояват нейното равноправие редом с нормалните. Други са отвратени от факта на своята инверсия.

Сексуалният обект на инвертиралите не е същият пол, а съвкупността от признаци на двата пола, компромисът между душевните стремежи към мъжа и жената при запазване на условието за мъжественост на тялото (гениталиите), така да се каже, отражението на собствената бисексуална природа.

Привързаност към майката — нарцисизъм — страх от кастрация, тези моменти са характерни за психичната етиология на хомосексуалността. Към тях се присъединяват още влиянието на прелъстяването, което е виновно за ранното фиксиране на либидото, както и влиянието на органичния фактор, който благоприятствува пасивната роля в любовния живот.

Привързаният към майката млад мъж, няколко години след завършилия пубертет осъществява обрат в поведението си. Започва да се идентифицира с майката, оглежда се за любовни обекти, в които може да намери отново себе си и които после той би желал да обича, както го е обичала майка му. Като знак на този процес обикновено за много години се създава любовното условие, че мъжките обекти трябва да са на възрастта, в която е протекло преобразуването при него.

Фиксирането към майката води до затрудняване преминаването към друг женски обект. Идентифицирането с майката е изход от това привързване към други женски обекти и същевременно дава възможност за запазване на верността към този първи обект (майката). Нарцистичен избор на обект е по-лесно достижим, отколкото обръщането към другия пол. Зад този момент се крие друг: високата оценка на мъжкия орган и неспособността за отказ от неговата наличност у любовния обект. Презрението към жената, отвръщането от същата, дори погнусата от нея по правило се извеждат от рано направеното откритие, че жената не притежава пенис.

По-късно като силен мотив за хомосексуалния избор е уважението към бащата или страха от него, понеже отказът от жената има значението на избягване на конкуренцията с него (или с всички лица от мъжки пол, които го представят). Двата последни мотива, придържането към условието на пениса, както и избягването, могат да бъдат причислени към кастрационния комплекс.

Психологията на хомосексуалността се допълва и от факта, че през ранното детство се появяват от комплекса на майката особено силни пориви на ревност спрямо съперниците, най-често по-големите братя. Тази ревност води до враждебност и агресивност спрямо братята и сестрите. По-късно при обрата на поведението, предишните съперници стават първите хомосексуални обекти.

Обратът настъпва обикновено, след като майката е похвалила друго момче и го е превъзнесла като образец. С това е била възбудена нарцистичния нагон и след кратка фаза на силна ревност, съперникът е станал любовен обект. Характерното в случая е, че превръщането става в много по-ранни години и идентифицирането с майката минава на заден план.

Парк Розариум

Навремето ме учеха, че парковете са едно от лицата на всеки град, които са като жената и изискват постоянни грижи за външния си вид

В този смисъл Казанлък днес навярно изглежда като една безумно красива и природно надарена с всичко жена, която обаче така се е запуснала, че надали ще предизвика интереса дори и на най-разгонения и подпийнал бараба.

Обществена болка за казанлъчани, от петилетки насам, е обстоятелството, че паркът, който допреди четвърт век бе една от забележителностите и емблематичните места на Казанлък, за новото поколение вече е само една непривлекателна, запусната, мизерна провинциална градска градина, в която розите не само не танцуват, но и не цъфтят дори, защото отдавна никой не се грижи за тях.

Публична истина и неоспорим факт е, че ако потърсиш в Интернет нещо за казанлъшкия Розариум няма да намериш дори и дума, написана за него, а само няколко снимки, но на нито една от тях няма дори и листенце от роза.

Впрочем има няколко текста, свързани с парка: че деветнайсетгодишно момиче е катастрофирало и влетяло с автомобила си в Розариума; че роми разграбили поредния изоставен обект в Казанлък – ресторанта, известен сред по-възрастните казанлъчани като “Манастирчето”; че от години човек може да се облекчи по малка нужда единствено в подивелите храсти между алеите.. Ей такива неща може да прочете любопитния българин днес, ако попита Гугъл за емблематичния за поколения казанлъчани парк „Розариум“.

С други думи – споменават го само като някаква адресна регистрация в града, на която понякога се случват някакви неща, обикновено не толкова радващи окото и душата на човек, но не и като интересна туристическа дестинация, която да предизвика положителни емоции.

Е, има и няколко добри, обнадеждаващи новини. Едната е доста брадясала отвсякъде: и като обещание, и като изпълнение. От 2006 г. е и звучи почти като транспарант на входа на бригадирски лагер от 50-те години на миналия век: Японци ще правят огромен розов парк от „Розариума“ в Казанлък. No comment!!!…

Другите три са съвсем пресни.

ВМРО Казанлък връща славата на войнишкия паметник в Розариума и със собствени средства и с помощта на скулптора Спас Мавров, в момента се подменят металните болтове на плочите с имената, след като младите хора установили, че част от тях липсват. Липсва и бронзовият венец – жертвеник в основата на пилона. ВМРО ще възстанови и осветлението в горната част на пилона.

Политическа партия АТАКА е внесла в Общинския съвет предложение за издигане на паметник на поета – революционер Христо Ботев в парк Розариум – защо не, вместо две десетилетия някакви си ръбести анонимни гранитни блокове да ме съпровождат вдясно, да бъдат използвани рационално и по предназначение. Все пак тази алея ме отвежда към Войнишния паметник. Но и още нещо – та нима Казанлък няма свои заслужили и лични граждани, чиито бюстове да украсят алеите, както си е във всички подобни паркове по света и у нас?…

„Мястото на Музея на розата и именно там, ще положим усилия реконструкцията на Розариума най-после да се случи“, каза пред гражданите кметът Галина Стоянова.

Тези три поста, ако не друго, то доказват, че интереса към Розариума съществува паралелно с амбицията този парк отново да се превърне в притегателно място за казанлъчани и гостите на общината. Последният подобен интерес бе регистриран по времето на кмета Стефан Дервишев, който ударно реконструира и обнови шадравана пред ресторанта, тогава още собственост на общинска фирма и в който лятно време имаше места за 250 души. Тогава бяха оформени и две детски площадки – едната пред Поликлиниката, другата в „Манастирчето“.

Имаше още и рози тогава и съвсем естествено тази част от парка се оформи като зона за своеобразния бирен и рок фест по време на Празника на розата, но никой тогава не опикаваше тайно храсталаците, защото освен химическите тоалетни си работеха на пълен оборот и традиционните стационарни.

Вярно, надали има по-удачно място за единствения навярно в Европа Музей на Розата от един Розариум, но ако се огледаме внимателно ще забележим, че в този парк от години, години наред вече розите не танцуват и му е останало само името. Навярно тук учените и експертите от уникалния Институт по Розата имат идеи и ще помагнат пратически, но аз се присетих за една идея на едни пловдивски деца, която се нарича „Междукултурен мост за повишаване на екологичното съзнание на младите хора“. Елементарно проста – ученици от Италия, Полша и Турция гостуват на българските си връстници от езикова гимназия „Иван Вазов“ в рамките на международен проект и решават да засадят розариум в двора на гимназията.

Тази идея ме „хвана“ и веднага попитах Гугъл колко розариума има в България? – по-добре да не го бях питал… Оказа се, че дори и градове, чиито жители доскоро навярно са виждали роза единствено в ботаническите албуми вече си имат оформени розариуми.

А после се замислих и се запитах: „А в колко казанлъшки училища има засадени рози?“ и си спомних за множеството общински инициативи досега по какви ли не поводи в града ни да се садят рози… Ако само една четвърт от тях бяхме отгледали, отдавна вече всеки юни щеше да ухае на казанлъшки рози чак до Стара Загора навярно.

Така си е – идеите ни все велики, но само дето нито розите, нито Розариума ни ги има вече.

Главата на Орфей

Отвъд любовта е тихо, тъжно и студено като в изоставена мраморна кариера.

Д.П.

Тези траки нахлуха дори и в сънищата му: объркаха ги, начупиха и разбъркаха като керамични археологически отломки. И от тези отломки всяка сутрин Ячо се мъчеше да сглоби нещо що-годе разбираемо, но така и не успяваше: тук тога ще се развее, там бледа източена ръка ще изпусне чаша вино, която ще издрънчи върху чудна мозайка… и куп още подобни образи, които никога не успяваше да сглоби в нормален сносен сън. Но в замяна на това след подобни сънища неизменно го обземаше нега по нещо прекрасно и неуловимо, което едва се е докоснало до него, омаяло го е с ефирна милувка и парещ дъх и безвъзвратно е отминало.

Тази безпричинна на пръв поглед омая, го държеше понякога по цели дни. Точно в такива дни той презрамчваше раницата и с настървение хукваше да кръстосва Пишманлъка. Обикаляше чукарите до пълна изнемога. Тялото и мускулите му жаждаха поне минутка почивка, но обсебеното му от видения съзнание безжалостно го пришпорваше; напред!… Напред!… Тука някъде е онова тракийско поселище… Или там…

От седмица насам сънуваше все една и съща жена – тракийка в ефирна бяла тога и със загадъчна усмивка, неподвижна като статуя, леко наклонила глава към дясното си рамо и протегнала към него ослепително белите си мраморни ръце. При спомена за тези ръце той неволно потреперваше, зиморничаво се сгушваше и не можеше да проумее откъде извира толкова студ от тях; не, това не е студ, спореше със себе си Ячо, по-скоро това е чувство за вечност, защото единствено мраморът е вечен и е напълно естествено да е събрал в себе си студа на цялата вечност, за да го съхрани… Нима е възможно човек с ръце от обикновена кръв и плът да изброди невредим джунглите на вековете и да запази своето съвършенство?… Истински мъдрец е онзи, който пръв се е сетил да повери на мрамора съхранението на съвършенната красота… Затова и мраморът му се е отплатил с вечна вярност.

В началото сънуваше единствено жената. Жени той и преди бе сънувал. Много жени – някои натруфени като дукеси, други полусъблечени, та дори и чисто голи, къпещи се жени бе сънувал Ячо, но тази не беше като тях. Чертите на лицето й сякаш бяха неуловими за сетивата му, но въпреки това той бе уверен, че тя притежава най-съвършенното лице, което човешкото око бе виждало през всичките тези векове.

После започна да я сънува свита като в утроба, допряла глава до коленете си. Тогава най-сетне улови за един кратък миг чертите на лицето й, но тяхното съвършенство и красота не породиха възхищение у него, а само състрадание. Толкова мъка и чувство на обреченост бяха изписани върху това лице, че Ячо усети как сърцето му се сви; и радостта се ражда в болка, неочаквано проговори жената, а истинското щастие в дълбока мъка се зачева… Когато отново се вторачи в тъмнината, Ячо различи контурите на малка ниша, в която тракийката сякаш бе вградена. Пространството бе толкова ограничено, че жената можеше да движи единствено главата си, а самата ниша бе предверие към друга; та това е типична тракийска гробница, отгатна Ячо и се събуди.

Навън бе още тъмно, но той веднага стана, облече се припряно, после се избръсна внимателно чак до синьо, след което дълго се ми; също като за първа среща, дяволито намигна на отражението си в огледалото и в същия миг проумя, че този път наистина е влюбен – в онази неземна жена, която векове наред навярно изстрадваше в тясната варовикова ниша необикновената си красота. Опита се да си спомни как точно изглеждаще тя в сънищата му, но уви – паметта му бе съхранила единствено ръцете й, изваяни от ослепително бял мрамор…

…Незабележимите му оценки в гимназията напълно отговаряха на незабележимата му външност и физиономия и надали някой от класа след години щеше да си спомня за Янчо Колев Дивдалиев, ако през последната година на учението съвсем неочаквано жлезите му не пощуряха и само за един учебен срок той се източи с цяла глава над съучениците си… висок, слаб и кокалест, с широки, леко провиснали челюсти и дълги отпуснати ръце, той силно напомняше скелет, облечен в неугледна окъсяла ученическа униформа… Оттук дойде и прякора му – Самоходния скелет, но той не се разсърди на никого, пък и кой ли от класа нямаше прякор, дори му стана драго, че най-после и него го бяха забелязали… А беше време, когато момчетата от всички гимназиални класове поголовно се влюбваха в момичетата от всички гимназиални класове… Влюбваха се един в друг, един през друг, един след друг, един до друг…

Изобщо, влюбваха се във всякакъв порядък, та дори и без порядък… не се влюбваше само Ячо Самоходния скелет и то не защото бе от придирчивите, дори напротив, а защото се страхуваше, че момичето, в което ще се влюби, може да не го забележи и да го подмине като скучен плакат и понеже ревниво пазеше остатъците на и без това оскъдното си самочувствие, реши никога да не се влюбва… и наистина не се влюби: нито в гимназията, нито в казармата, нито в университета, та дори и години по-късно, когато започна работа в този музей…

А сега изведнъж… Наистина все още му бе трудно да повярва, че се е влюбил. След като приключи с тоалета си, трескаво разгърна картата на древната земя Мора и погледът му веднага задълба горния десен ъгъл – там, където с червен овал бе обградил границата на Пишманлъка с Горната земя. Този червен овал означаваше „зона на особено внимание“ и представляваше последния, все още неизследван напълно от него район. Изведнъж в очи му се наби маркировката на Ленския рид. Няколко секунди напрегнато се мъчи да си спомни откъде му е познато това име, докато паметта му бавно не се избистри и фокусира…

…Преди две години бе дълбоко убеден, че най-после е открил местонахождението на тракийското поселище и повика един доцент от София за консултации… ученият дойде, разгледа района, с едва прикрита досада се порови из керамичните отломъци и сърдито му се тросна, че ако трябва лично да оглежда всички подобни места в България, ще му се наложи не само завинаги да си остане доцент, но дори и да поработи няколко петилетки след пенсия…

Ячо се изчерви от смущение и реши да изкупи вината си като покани доцента на гости у дома си, а ученият мъж без никакво колебание прие поканата, убеден, че подобна компенсация не само му се полага, но е повече от задължителна и след петата ракия най-тържествено се закле, че според него няма начин в този район на Пишманлъка да не се намира наистина някое тракийско поселище, дори нещо повече – той бил уверен, че точно в това поселище е погребана главата на Орфей и като си наля догоре нова чаша, той си припомни легендата за митичния цар и певец, според която отсечената му глава продължавала да пее, носена от речните води, докато траките не я намерили и не я погребали под една голяма могила, изпод която до ден днешен продължавали да звучат вълшебните му песни…

После, след като пресушиха и втората бутилка, доцентът излезе навън и заяви,че няма да се прибере, докато не чуе на живо песента на Орфей… И наистина не се прибра, а Ячо го намери едва на сутринта свит и зъзнещ, заспал върху пейката във вътрешния двор… На изпроводяк доцентът му прошушна, че дори знаел как се нарича днес онази могила, но все не му оставало време да се заеме сериозно с нея, защото… Вместо обяснение, той махна неопределено с ръка и многозначително рече; а бе и ти много добре знаеш защо, ама… Подир което направо му предложи сделка – ако искал той, Ячо де, да се пробва, той пък като един истински народен доцент, нямал нищо против, но по-напред Ячо трябвало да му даде мъжка дума, че ако все пак открие нещо около Ленския рид, първом на него от всички софиянци да се обади… Ячо му се закле най-тържествено, но му обеща единствено от чувство за вина, че напразно го бе разкарвал из чукарите, а не защото му повярва…

Не му се вярваше и днес, но Ленския рид наистина се намираше точно в червения овал, защрихиран на картата и Ячо реши, че нищо не му пречи да опита, особено след снощния сън. Обади се веднага в музея и каза на директора, че заминава за Горната земя, за да провери някакви сигнали от вчера. Директорът съчувствено въздъхна и му разреши без повече да любопитства. Ячо много добре разбра смисъла на тази въздишка. С това негово тракийско поселище бе станал за смях в целия музей. Разбра, но вече така бе свикнал с това отношение, че не обръщаше внимание никому и никой не можеше да го обиди. А и днес не му бе никак до подобни дребни, дребнави нещица. Раницата както винаги го очакваше в пълна бойна готовност.

На границата между Пишманлъка и Горната земя пристигна по обяд. Слънчевите лъчи се отразяваха във варовиковите скали и маранята трептеше на педя от земята. Белотата на варовика бодеше очите му, но това не му попречи внимателно да огледа целия източен скат на хълма и зад една огромна зелена хвойнова туфа да открие полузаличения вход на скална тракийска гробница. Когато бегло проучи двете камери, той хлъцна от изненада и радост, защото това си беше една отлично запазена скална гробница. Може би най-добре запазената от всички, които бе виждал и проучвал из този край. Липсваше само капака на входа, а иначе входната ниша бе същата, каквато я бе сънувал.

В основното помещение естествено нямаше нищо друго освен онази дълбока и плътна тъмнина както в съня му. Излезе навън, приседна пред входа и запали цигара. Умората вибрираше във всеки негов мускул и неусетно надви радостната му възбуда. Ячо не успя да допуши дори цигарата си и заспа с глава, отпусната върху сенчестия праг на гробницата и тяло, изложено на припек. Изведнъж в просъница чу вик и скокна. Когато се огледа, видя че вече бе нощ. Най-обикновена тиха и светла лятна нощ, в която единствено вибрираха свирките на щурците. Ослуша се внимателно, постоя още няколко минути в пълна неподвижност и реши,че този вик му се е причул насън. Отвори една рибна консерва за вечеря, нахрани се набързо, след което разпъна спалния чувал и отново се унесе в сън…

…Изведнъж песента на щурците секна – помете я боботенето на внезапно появил се булдозер, който бавно, упорито и могъщо пълзеше към тракийското поселище… Там, където още личаха следи от постройки, булдозерът за малко поспря и сякаш се подвуоми, но веднага след това двигателят му заработи още по-мощно и рилото му започна да се спуска бавно,бавно, докато накрая яростно не се заби в земята…тогава отново се чу онзи пронизителен писък, от който тялото на Ячо инстиктивно се сгърчи като ембрион, плуващ в околоплодни води…булдозерът стъписано притихна – срещу него, почти без да докосва тревата, тичаше тракийката, а тогата й се ветрееше в едно с дългите й разпуснати коси… Ячо най-после успя да разгледа подробно лицето й и проумя защо досега все не му се удаваше да запомни чертите на лика й – защото тя действително бе неземно красива, но красива единствено за себе си, което правеше тази красота неуловима и ефирна… Тракийката тичаше с широко разперени ръце срещу булдозера, спря на крачка пред него и безмълвно впери поглед в зъбите на стоманеното му рило… Мощната машина избоботи нещо предупредително, но жената не отстъпи и тогава той пролази досами ефирната й тога…

Тракийката продължи да стои изправена и неподвижна като статуя, леко наклонила глава към дясното си рамо и протегна белите си мраморни ръце срещу машината, която бавно повдигна рилото си и го опря о тялото на тракийката… Дори ужасът и мъката, сковали лицето й в този миг, не успяха да накърнят и частица от нечовешката й красота… Накрая булдозерът пролази бавно десетина сантиметра напред и притисна жената, която се наклони вдървено малко назад и вляво – също като мраморна статуя се олюля и накрая се срути надолу по склона… Докато се търкаляше към дъното на дола, тя се разсипа на стотици мраморни къса, на милиони мраморни зърна, от които склонът побеля като след обилен снеговалеж, подир това едно глухо далечно ехо са заблъска в околните скали; и радостта се ражда в болка, а истинското щастие в дълбока мъка се зачева…

Ячо се събуди и въпреки че беше все още едва полунощ, повече не можа да заспи. Накрая събра багажа си и потегли по обратния път. Когато призори се прибра у дома, вече бе решил никому да не съобщава нито да разказва за откритието си. Освен може би на онзи доцент от София, който преди две години го бе заклел, ако някога открие поселището, да му се обади единствено на него от всички софиянци, та двамата сами да изкопаят черепа, тоест – главата на Орфей. Но за тракийката и булдозера, дори и на него нямаше да каже. Поне само затова, че тази жена досега досега не бе допуснала никой друг, освен Ячо, до своята тайна. Навярно защото и никой друг, освен него, не би могъл да се влюби в нея като него.

Който не пази Закона да бъде проклет!

„Закон за съдене на хората“ от края на IX век:

1. Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Затова и свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически треби или клетви, да се отдаде на божия храм с всичкия си имот. Които господари има в това село и вършат (подобни) служби и клетви, да се продадат заедно с всичкия си имот, а цената им да се даде на сиромасите.

2.1. Във всяка разпра, обвинение и набеждаване княза и съдията трябва да не съдят (слушат) без доста свидетели. Но да казват на скараните, обвинителите и на набеждачите: „Ако не представите свидетели, както повелява Божият закон, чакайте да получите същото наказание, което за противния си искате“. Така повелява Божият закон и който не го пази, да бъде проклет.

2.2. За свидетелите.

Преди всичко, във всяка разпра,князът и съдията са длъжни с всякакво внимание и търпение да правят издирване и да не съдят без свидетели, но да изискват свидетели прави, които се боят от бога, нарочити (познати), нямащи никаква вражда, нито лукавство, нито омраза, нито тъжба, нито разпра с тогова, за когото показват, но (да се ръководят) от Божия страх и от правдата Му.

А броят на свидетелите да е единадесет и най-много до тоя брой. А в малките препирни от 7 до 3 и най-малко до тоя брой.
Съдията има власт да предупреждава свидетелите, когато ще показват за някого, и да им напомня, че ако някога се намери да са лъгали, (тям предстои) или клетва или продажба, или същото наказание.

Не трябва да се приемат за свидетели ни в една разпра тия, които някога бъдат уловени в лъжа и са пристъпили Божия закон, или имащите скотски живот, или ако са невежи в разправата, изключват се.

3. За плячката.

Когато някой излиза на бой с неприятели, трябва да се пази от всички дяволски думи и дела, да има мисълта си у Бога, да прави молитви и да се съветва за боя; защото помощ се дава от Бога на съветливите сърца, защото не е победата на боя в премногото сила, но в крепост от Бога, който дава победата.

Шестата част трябва да взема князът, а всичко друго останало да вземат всички люде. Малък, голям да делят поравно. А на жупана стига княжева част, а другата придобивка е дял на людете.

Ако ли се намерят някои, които да се осмелят, били кметове или прости люде, да извършат подвизи и юначества, то който княз или воевода в това време се случи там, да му се даде от речения княжев дял, каквото е добро, и да се подели на части: за намерилите се на бой да се даде част и за останалите в стана да се даде. Защото така е казано, писано и предадено от пророка Давид.

4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.

Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията (само) до „Верую во единого Бога“; а в 7-ата година да стои на цялата (литургия), но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и (да пие) вода.

5. Който (неженен) блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.

6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния – да му се наложи 15 години пост.

7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния – да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до „Верую во единого Бога“ и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.

Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери (че блудствува) с мъжетница.

8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба.Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.

9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.

10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.

11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.

12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.

13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А пост 7 години.

14. Който запали чужда гора и сече дърва от нея, виновен е за двойно обезщетение.

15. Който поради някоя вражда или за разграбване на имот запали къщи, ако е в град, да го изгорят на огън, ако е в паланка или в село – с меч да се посече, а по църковния закон да се подложи на пост 12 години, защото е злодеец.

Ако ли някой, като иска да запали стъбла или тръни на нивата си, наклажда огън, а огънят, като премине, изгори чужда нива или чуждо лозе, трябва да се съди и издири. Ако е станало по неведение или малолетство, то, който е наклал огъня, трябва да обезщети изгорелия; или ако във ветровит ден накладе (някой) огън и не го пази, като си казва, че огънят не ще премине другаде, или като се лени, или че не можел; ако ли пък запазва всичко, а веднага буря връхлети и от това огънят премине надалеч, такъв не се съди.

Ако от облак се подпали къщата на някого и изгори нещо от тоя дом и оттам огънят премине, та изгори домовете и на другите околни съседи, тоя (някой) да не се осъжда, защото пожарът е станал неочаквано.

16. Никой не бива насилствено (да изкарва) из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на попа и вината, извършена от него, когото попът приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение.

Ако ли някой се опита да изкара из черква насилствено побягналия, който и да бъде, да получи 140 рани. И тогаз, както трябва, да се издири обвинението на избягалия.

17. Който има вещ (дело) с някого и без да се обажда на господарите, сам се разправя и било с власт или насила извърши надлежното, ако наистина е имал право – да изгуби своята вещ и да я върне.

Ако ли вземе чуждо нещо, управителят на тая земя да го бие, защото няма право (власт) да стане на себе си управник. И след това нещото да се върне на тогоз, от когото е отнето.

18. Родители и деца, ако показват един против друг, да не им се дава вяра; нито господарка (кога показва) против господаря; но роб или свободен може да бъде свидетел.

19. Ако някой купи пленник от чужденци с всичкия му багаж, а тоя има да плати за себе си цената, дадена за него, да си иде свободен.

Ако няма откуп, да остане като роб, додето се отработи. Ако се договори за цена, наречената мъзда (плата), тя да бъде на годината три стънлеза (жълтици) и пред сведетели. Така, като се свърже (робът) да се отпусне свободен.

20. Свидетели по слух, да не сведочат (свидетелствуват), като показват, че слушахме от еди-кого си длъжника, или друго нещо, което свидетелствуват по слух, дори и ако свиетелствуващите са жупани.

21. Който от войниците се хване, че е отхвърлил нашата християнска вяра, като се върне в своята земя и град, да се предаде на черквата.

22. Ако някой наеме кон до известно място и после се случи (конят) или да се повреди, или да умре, наелият е длъжен да обезщети господаря на коня.

23. Ако някой затвори чужд добитък и го умори от глад или иначе го умъртви, осъжда се да плати двойно обезщетение.

24. Който открадне на война, ако (краденото) е оръжие – да се бие, ако е кон – да се продаде.

25. Господарят на крадеца роб, ако иска да държи такъв роб, плаща щетата заради него; ако не ще да държи такъв роб, да го даде в робство томува, от когото е крадено (на окрадения).

26. Който откарва чуждо стадо, първи път да се бие, втори – да се изгони от земята, трети – да се продаде, но откак върне всичко, що е загонил (откарал).

27. Който съблича (обира) мъртвите в гроба, да се продаде.

28. Който влезе в олтар денем или нощем и вземе някои от светите съдове или одежди, или каква да е вещ, да се продаде. Ако вземе нещо извън олтара на черквата, да се бие и остриже, и да да се развежда низ земята като нечестив.

29. Който открадне свободен човек и го продаде или пороби, да се обърне на роб, както е поробил свободния, и в същото робство да се постави.

30.1. Който присвои чужд роб, скрие го и не го пуща наяве, виновен е пред господаря – да му настани друг такъв роб или да му даде цената.

30.2. За съпрузите.

От Бога е направено животът на съпрузите да бъде неразлъчен. Премъдростта на Спасителя наш Бог Господ ни учи, че откак от нищо сътвори битието на човека, не взе от земята пръст да създаде жената, а можеше, но взе от мъжа ребро и я създаде, за да се уподобят в премъдростта, и като една плът в две лица Той узакони и неразлъчната им връзка. А жената, като опита горчивия плод, даде и на мъжа си същия тоя горчив плод поради дяволската лъст. Те дружно нарушиха Божията заповед и за греха смърт им даде, съпружеството без да разтрогне.

Това, като бе ясно, пак се утвърдява от Евангелиста. във време, когато фарисеите попитаха Христа Бога нашего, трябва ли за всеки грях да се разделя някой с жена си, Исус отговори: „Което Бог съедини, човек да не разлъчва, освен при прелюбодеяние“. Ние, следвайки това, като верни присни ученици на Христа Бога друго не смеем да узаконяваме.

Но защото дяволът (злото) докарва ненавист, обвинения между съпрузи или плътски и други пороци; затова в броя на причините, посочени от закона за разлъчване на съпрузите са: разлъчва се мъж от жена си за такъв грях – ако се изобличи, че тя е вършила проказа (лепра) за живота му или узнала за злоба на други против нейния мъж, не му ги изповяда, и ако падне в недъга на прокажена.

Също се разлъчва жена от мъжа си, ако пък той й върши някоя проказа или узнал за приготовлявана от други, не й обади, и ако изпадне в прокажен недъг или ако се случи нещо друго и той да падне в шуга (краста).

Всичко това трябва съдията да изпита със свидетели, както писахме. Навсякъде все така се повелява и всички човешки безчинници ще се осъдят от великия съд Божи.

Затова не трябва да се смущава никой, а всички във всички дни по Божия закон да се настанят (да следват), като уповават на Христа Бога във вселенския съд да чуят блажени Господа: „Елате благословени раби верни, добре вас ще ви наредя (устроя), влезте в радостта на Господа Бога вашего, като се веселите с ангелите во веки веков. Амин.“

Синодална палата, София

Имам чистата съвест да задам този въпрос, защото още преди 9 години с моя колега и съмишленик Петър Марчев написахме, подписахме, а дори накарахме и тогавашния министър на образованието да подпише едно наше писмо-обръщение за възвръщането в българското училище на часовете по вероучение.

Тогава бях доволен – получи се това, което искахме. Но днес вече се замислям сериозно дали бих се подписал предмет „Вероучение“, или „Религия“, или подобна формула да съществува в учебните програми от 1 до 12 клас.

Това се случи тогава по повод еуфорията в Светия Синод в онези години, подир изявлението на просветния министър Даниел Вълчев, че предмет „Религия“ може да бъде въведен в училищата от 15 септември 2009 г.

Едно доказателство, че и дълбококаноничните ни владици наистина могат да се развълнуват от нещо, което се случва в реалния свят около тях. Но дотогава трябва да се вземе окончателно решение за навлизането му, да се промени Законът за народната просвета, да се напишат учебници и да се подготвят преподаватели.

Колко много условности…

А дотогава някой Нарочен за този предмет ще преподава в училище…

… и ето например сега той ще свири. Импровизира. Можеш да си мислиш за всичко, преди да чуеш думите. Стига да умееш да слушаш. Трудно е. Започва добре, после известен брой акорди кривват встрани и ти изпадаш в недоумение. Безпомощен, поемаш през телени огради, препятствия прескачаш…. И мислиш си – ето сега той говори за Бога. Обяснява Го. По учебник изтъква необяснимото. После защитава незащитимото.

Накрая излиза да пуши… А ти се питаш: наистина ли той говори за Бога, или просто интерпретира Историята?
Защото историята е наука. Ама не като математиката.

Божественото в математиката и божественото в историята са различни неща. Защо са различни неща? Защото историята не е математика. Има история на математиката. Но тя не е математика. Има история на религията, но тя не е религия. Има история на философията, която не е философия, и има философия на историята, която не е история.

Объркахте ли се? Не? Добре. Да продължим тогава.

Учителят, какъвто и да е той, ще разкаже на децата ви, че Бог Го има. Според някои…

Според други Него Го няма…

После Учителя накратко ще препусне през вековете философска мисъл, за да стигне до Новите времена.

Новите времена затова са нови, защото са най-умни. Те са най-умни, понеже са открили, че всичко върви от просто към сложно. При всички положения днешният член на БАН е по-Сократ от Сократ. При всички положения днешният виночерпец на бизнесмена е по-виночерпец от онзи на Александър Велики.

Такава е логиката.

Не е ли? – а защо?

Християнският светец е хубава измислица.

Мюсюлманският светец е хубава измислица.

Между другото крал Артур също е хубава измислица.

Ханс Кристиян Андерсен пък е наивник.

Да не говорим за Антоан дьо Сент Екзюпери – и той така.

За разлика от тях пишещите учебници по религия в България са учени хора, които живеят според Божиите и според човешките заповеди. Освен това и учителите се нареждат в тази кохорта – на знаещите и живеещите. Разбира се, щом някой има титлата „професор“, той знае повече от онези, които нямат титлата „професор“. Особено от децата, дето пък съвсем с титлата се разминават. Поради тази причина децата трябва да слушат и да учат това, което „професорите“ са им написали за Бога и за Неговата история.

Историята на Бога е нещо, което се учи в средния курс.

Също както историята на цеховете в средновековния град. Все пак средновековният град в Западна Европа е различен от средновековния Багдад. По-какво е различен? Над средновековния град в Западна Европа властва папа, а над средновековния Багдад – Аладин. Грешка – халиф.

Разликата между Халифа и Папата, изглежда, е както разликата между американския президент и Осама бин Ладен. Разликата между историята на света и световната история е като разликата между българския „професор антикомунист“ и Джон Толкин. Той също е бил професор, само че в Оксфорд. „Професорът антикомунист“ знае, че на Бог хората трябва да бъдат обучавани, защото е необходимо да бъдат сплашени морално. Джон Толкин знае, че Бог не може да бъде изучаван, защото Страха на хората е част от божественото им призвание.

Кой е този, който ще има дързостта днес, в България, да учи децата на морал, на християнство, на Бог? Кой е този, който ще напише съответния учебник? Кой е този самовлюбен, самозалъгващ се и в крайна сметка лъжец, който ще посмее да смеси онова, за което говори (тоест Бога), и онова, което цял живот страхливо е вършил? Може ли конформист да бъде апостол? Прекалено много, мисля си, станаха юнаците постфактум. Купища антикомунисти – постфактум. Вярващи – постфактум. Сега същите те ще ни накарат да вярваме в техния бог, в бога на конформистите, на страхливците и на атеистите.

Впрочем, господа, знаете ли как се казва този бог?

Той е нещо като министерско божество, като псевдонаучен тест за средношколци. Като пари за учебници и като хонорари за прочели две книги и половина. Не – три книги и половина, извинявайте.

Той е нещо като морала, който се дресира – нали така казва Маркс? Освен това Той също така е като владиката, който продава църковни имоти в името на капитализма. Владиката е напредничав. Той знае отлично, че животът на Църквата е неговият живот. Нещо повече, колкото „по-вярващ“ е някой, толкова по-съгласен е. С всичко и с всеки.

Тук вече наистина се обърках и навярно разгневих доста килийно-кабинетни учени.

Sorry, както казват в Европа, където все още не съществува единен европейски модел и стандарт за обучение по религия.

Разнообразието от подходи в решаването на този въпрос зависи от конкретната ситуация в съответната страна: дали в нея има доминираща религия; какви и колко религиозни малцинства са регистрирани; има ли официално установена държавна църква, както е в Англия, Дания и Гърция, със значително влияние върху обучението; какво е влиянието на исторически формираните отношения между държава, църква, нация; поведението на църквата по време на комунизма в посткомунистическите страни също оцветява отношението към дадената религия. А според заключенията на Комитета за човешките права към ООН и на Европейския съд за човешките права, обучението по религия следва да дава знание за различните религии по неутрален начин и чрез плуралистичен подход. Този подход може да се фокусира върху историята на религията и сравнителните изследвания на религията и морала като алтернатива на обучението, което насочва подрастващите към отделна религиозна вяра и което е несъвместимо с човешкото право на свобода на религията и убежденията. Същевременно този подход не следва да изключва правото на всеки да има своя предпочитана религия или философия.

Препоръката на Съвета на Европа е да се върви към обучение по религия или върху религиите като форма на неконфесионално обучение във всички страни членки, включително в тези, в които вече съществува конфесионално религиозно обучение. А ние, по стара българска традиция точно тук притичваме като пърле пред майка си, докато Европа ни шамари за къде, къде по-сериозни неща. Между другото – и в Европа крадат, убиват, пожелават жената на ближния си и осела му дори…, но го правят някак си мярка, финно и очарователно дори. Навярно защото освен Вероучение, няка си по-задълбочено са изучвали и един друг предмет „Гражданско обучение“ – условно да го го наречем.

Коментар: Конституция; Закон и Мераци.

Дали не впрягаме отново каруцата пред коня?

Закон за народната просвета (ЗНП), чл. 5:

„Образованието е светско“.

Правилник за прилагането на ЗНП, чл. 4 (1):

„Светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини.

(2)“В светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.“

Конституция на Република България, чл.37(1):

„Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“

На пръв поглед тези разпоредби би трябвало да предотвратят още в зародиш спора да се въведе ли задължителен предмет „Религия“ в началното и средното училище. Но само на пръв поглед. Защото през последните седмици на бял свят се появиха не една, а цели две концепции, които предвиждат обучението по религия да стане задължително. Едната е на Съвета по въпросите на обучението по религия, а другата – на Светия Синод на Българската православна църква.

Концепциите имат различен подход, използват различни методи и си поставят различни крайни цели. Но и двете имат нещо общо. Съветът, оглавяван от проф. Бакалов, твърди в аргументацията си, че „с помощта на обучението по религия ще даде възможност за духовно-нравствено обновяване на българското общество“.

Светия Синод също е „убеден в неотложната нужда от духовно-нравствено възпитание на младото поколение в България“. Подобни тези защитават в текстовете си за Политики и проф. Климентина Иванова, член на Съвета по въпросите на обучението по религия и проф. Клавдия Сапунджиева, експерт на Синода. С други думи, и двете групи са на мнение, че обществото е в криза, която може да бъде преодоляна с преподаването на религия.

Така ли е в действителност? Според проф. Ивайло Дичев налагането на религията като задължителен предмет няма да доведе до излизане от кризата, а до задълбочаването на хаоса в образованието. Защото, твърди той, в този си вид новият предмет цели „не да развива мисленето, а напротив – да го предотвратява, да запушва канала на критичния разум“. Явор Дачков пък казва, че религията е тайнство, което трябва да остане затворено зад стените на храма, а не да се пренася в класните стаи.

Въобще аргументите „за“ и „против“ налагането на новия предмет са много, а онези от тях, които институциите не могат да решат сами, търсят решение в съдебната зала. За практиките на европейските съдилища в тази деликатна материя пише Йонко Грозев.

И така: религията ли е лекарството за оздравяването на обществото? Алтернатива има, твърди Мариана Асенова. Става дума за въвеждането на съвсем друг като философия предмет: Гражданско обучение. Целта му е:

„Децата да бъдат подготвени за нелеката роля на образован и критично настроен гражданин, който познава и отстоява своите права и съзнава и спазва своите задължения“.

Кога ли обаче и тази концепция ще бъде поставена на обсъждане пред Министерството на образованието? И по този начин то най-сетне да подпомогне МВР в борбата му с организираната престъпност, след като прокуратурата бъде залята от разкаяли се добре облечени бизнесмени; или Министерството на земеделието – след като ДПС последва масово и организирано заветите на Мохамед и си посипе главата с пепелта на хилядите декари изпепелени български гори; или Министерството на финансите ще се наложи да си сменя подгизналите от сълзите на самобичуващите се си митари паркетни настилки; или… Ако това наистина е възможно – ами нека тогава Вероучение да се учи и във ВУЗ.

Да ама не – защото в цял свят Вероучение винаги е имало. Но е имало и Фарисеи. Имало е и Престъпност. Но е имало и Граждани, които да се борят с тази престъпност. Защото те докато са се учили на Божието слово са се учили и как да бъдат Граждани, които си знаят своите права и как да ги отстояват.

То и в 17.стих на най-мъдрата книга Еклесиаст е записано:

„Рекох в сърцето си: Бог ще съди праведния и нечестивия; Защото има време у Него за всяко нещо и за всяко дело.“

Карл Маркс

Глупав въпрос, защото ако попитаме Карл Маркс, който бе категоричен, че именно Битието определя Съзнанието, той си е направо Безсмислен.

И така може да е, особено ако се погледнем в Огледалото на Европа днес:

Българите са най-бедни и болни в Богатото семейство, а като капак намаляват с всяка изминала година – било по биологически причини или поради емиграционни талази.

Навярно, защото най-разпространеното изкушение сред българските граждани и в наши дни си остава оставането на Запад.

Макар че една забележителна статия на Надежда Димитрова, която прочетох наскоро: „Васко Абаджиев – Паганини на ХХ век“, чувствително да развенчава все още живия мит за Запада като обществен рай за способния човек.

Бихме могли да си обясним това развенчаване с предположението, че митът се потвърждава понякога за даровития, но твърде рядко или почти никога за гениалния човек (Участта на Моцарт и на цигуларя Васко Абадживв за жалост далеч не е единственият пример в това отношение).

Впрочем простосмъртният българин, който е решил да си опита късмета на Запад, обикновено не се вълнува от подобни дилеми. Той не мечтае за достолепно положение и духовно осъществяване на обществото. Единственият му подтик за преселение е обстоятелството, че прислужническата длъжност на Запад е заплатена така, както високопоставената в България, а единственото му въжделение е „да живее човешки“, тоест, да не се терзае от несигурност за прехраната на семейството и навременното плащане на битовите налози.

В края на краищата разликата между несретната участ на Моцарт и тази на Васко Абаджиев на Запад е, както се оказва, единствено във факта, че нотното наследство на първия е съхранено, докато нотите на собствените композиции на гениалния български цигулар са, както пише Надежда Димитрова, безследно изчезнали.

Изводът е, че Западът, разбира се, няма да си направи труда да съхранява и опазва ценностите на българското културно и духовно наследство. Показателен е например фактът, че при посещението на Стефан Стамболов в Италия по повод женитбата на княз Фердинанд собственикът на вилата, в която е отседнал българският министър-председател, е поставил на входа й паметна плоча с надпис: „Тук е пребивавал великият Стамболов“, докато къщата на Стефан Стамболов в София не е запазена и днешните поколения българи могат да видят работния му кабинет само на снимка в том от издадения неотдавна, макар и частично, негов личен архив.

Доскоро немарата към българското културно наследство можеше да се оправдае с управници, които хвърлят не бисери, а направо човешки тела на свинете, но днес, при толкова много видове демократи в обществото, безразличието към духовната памет на България е най-малкото една неловкост.

Още повече, че става дума за българи, които са доказали своята гениалност и у дома, и на Запад, оставайки докрай в родината си и претърпявайки незаслужени, подбудени от политическа подозрителност и мъст уволнения и възбрани за авторско творчество.

Присещам се и за писмата на поет като Атанас Далчев – едно духовно богатство, което трябва да бъде съхранено и издадено, но колцина са интелектуалците-получатели на негови писма, които са имали доблестта да предадат на семейството на поета тези писма, за да бъдат подобаващо издадени?

Далчев, както е известно, не е заемал висша държавническа длъжност и е получил Хердеровата награда за литература „за мълчанието на поета и за целокупното му творчество“. Оказва се обаче, че тъкмо български интелектуалци-получатели на писмата му, не зачитат авторските му права, сякаш потвърждавайки гениалната му мисъл: „Не може да уважава собствеността на чуждите мисли оня, който няма свои собствени“.

Друг носител на Хердерова награда, преводачът Димитър Статков, в свой спомен по повод 100-годишнината на поета и писателя Йордан Ковачев писа за романа на Ковачев „Така започна животът“, че не е бил издаден през 60-те въпреки отличните му художествени качества. Преди няколко години, далеч след „промяната“ през 1989 г., предложих в два литературни вестника откъси от този роман, но текстовете не видяха бял свят. Не е публикувана в книга досега и великолепната лирика на Ковачев, писана от 40-те години до края на живота му, включително и по време на трикратния му престой в концлагера „Персин-Белене“.

Прочее, на 21 март 2002 г. се навършват 5 години от смъртта на дъщерята на Йордан Ковачвв – Ана Ковачева – прекрасна преводачка, член на Съюза на преводачите и на СБЖ, сред чийто преводачески актив са творби от Греъм Грийн, Димфна Кюсак, Мулк Радж Ананд, Х. Морисън, Вл. Тублин. Когато са изпращали баща й в „Персин-Белене“, обичайната успоредна мярка спрямо нея е било уволняването й.

Дори когато дъщеря й се явява на конкурс за длъжност в Радио София и спечелва първо място в него, не е назначена поради „вражеското“ досие на майка си. „Прегрешението“ на Ана Ковачева е било вероятно двегодишното й участие като стажант-репортер в редакцията на в. „Земеделско знаме“ по времето, когато главен редактор е бил основателят на вестника Никола Петков.

Вярно е, че, както е писано в Еклесиаст, на всички се случва според времето и случая, но трябва ли и през 21 век децата и внуците на българските духовни първенци да понасят мъстта на наемническата българска администрация заради свободомислието на бащите си?

Явно не Битието, а Страха на хората е част от божественото им призвание и да ме извини Карл Маркс…

И Бог де, но ние още от Богомилството сме си останали такива.

Община Казанлък

Един юридически неиздържан текст за финансовите неблагополучия в Общинската администация на Стефан Дамянов и прилагането на Закона за обществените поръчки, който някои нарочиха за един от най-злокобните „развъдници“ на корупция.

Аз не съм юрист, не съм икономист, не съм и криминалист, а просто един журналист, който в навечерието на Бюджет 2012 се помъчи да проумее откъде се появиха онези около 5 млн лева борчове на Казанлъшката община или около една седма от тазгодишните ни пари.

Ръководих се единствено от осмата, най-кратката Божия заповед: „Не кради!“ и потърсих отговор на въпроса си и в поредицата от публикации във вестник „Искра“ през последния месец, в които бяха изнесени редица фрапиращи всяко нормално мислене примери за злоупотреби на чиновници от Общинската администрация през последните години.

И наистина не знам как точно да го нарека: откровена некомпетентност и некадърност, злоупотреба с власт ли за лично облагодетелстване, умишлено присвояване на общински пари ли, или най-обикновенни кокошкарски кражби?… Пък и има ли някакво значение как ще го дефинирам, когато крайният резултат са си все онези 6 милиона в минус, които са явния баланс на едно умишлено или неумишлено лошо стопанисване и които ще се усетят върху гърбината на всеки един жител на община Казанлък през 2012 г.

Ако изнесеното от Галина Стоянова през последния месец за проверките в Общината дори и наполовина да е вярно, убеден съм, че е невъзможно то да се е случвало без знанието на Стефан Дамянов или пък той е бил най-големият балък в Общинската администрация.

А със сигурност той никога не е бил сладководен обитател. И наистина се чудя как тогава е възможно един такъв дългогодишен и изключително печен стопански ръководител, с академична титла дори, се е оставил някакви си селски тарикати да го подведат по най-махленския начин и така гаменски да го пуснат по бобслея.

За съжаление за повечето хора думата „власт“ означава пари. Т.е. човек, който разполага с не малко пари, може да властва над другите, които нямат това средство. Такива хора се възползват от хора, които имат огрaничени възможности и се нуждаят от пари.

Това е така, защото с всеки изминал ден животът ни става все по-скъп и все по-труден и всеки се стреми да бъде колкото се може по-добре, да живее колкото се може по-пълноценно, да бъде колкото се може по-добър във всичко. Тези наши стремежи понякога ни тласкат към нещото, което ни кара да слезем по-долу оттам, откъдето сме тръгнали.

Пиша думата власт и неволно в съзнанието ми изниква още една дума – пари, сякаш са обвързани със стоманена нишка помежду си. Опитвам се да я прогоня, казвам и: „Върви си! Мястото ти не е тук! Кой те е викал?“ – а тя седи в безочливо мълчание и нахално не желае да си тръгне, тегли я при нейната дружка. Те са като две неразделни частици на едно общо тяло, управляващо цял един свят.

Защо ли думата власт е натрупала в себе си толкова нагнетено отрицателно чувство, че чак горчи? А как да не стане това като всеки я изрича с такава отравяща вътрешна неприязън като нещо лошо и покваряващо. Толкова познато ни звучи изразът „злоупотреба с властта“, а като се опитам да се сетя за такъв, оцветяващ властта в положителни краски, нищо не ми идва на ум. Но какво представлява властта без някой, който да и придаде лице – просто празна дума с мрачна слава.

Хората са тези, които са оформили нейния лош облик пред света. По-голямата власт предопределя и по-голяма злоупотреба с възможностите, които предоставя именно заради алчността на служещите си с нея. Никога малко не е достатъчно да задоволи веднъж отворената паст. А това от своя страна прави и последиците от злоупотребата още по-опасни и засягащи невинни и нищо неподозиращи жертви.

А иначе да се стремиш към власт е нещо дълбоко човешко, но защо колкото по-голяма е властта, толкова по-голяма е и злоупотребата с нея?

„Дай на един човек власт и ще познаеш истинския му характер“, гласи една много позната поговорка. Погрешно, казват обаче психолозите: „Тогава се вижда не истинският характер, а един нов“, защото властови отношения има навсякъде, във всяка социална структура и именно властта ги променя неизбежно. Важното е да се разпознае и да се спазва тънката граница между употреба на власт и злоупотреба с власт.

Едва ли има друг нормативен акт, за който с пълна сила важи максимата „Ако искаш да си свършиш работата като хората, по-добре забрави за Закона за обществените поръчки“. Независимо дали си министър, областен управител, шеф на върховно съдилище или кметски наместник на махала с 20-30 жители на преклонна възраст.

Не знам дали някой все още помни имената на идеолозите и физическите автори на въпросния закон. Факт обаче е, че поне десетина хиляди длъжностни лица всеки ден се чудят как да оправдаят заплатите си така, че в края на т.нар. отчетен период да не им дойдат „тежки гости“ от Сметната палата или от Агенцията за държавна финансова инспекция.

„Отчет ли бе – да го опишеш? Отчет ли бе – да го разлистиш? Разлистиш ли го – ще мирише! И ще горчи като отрова…“

С извинение към паметта на Никола Вапцаров, но тези четири строфи сякаш наистина са измислени по адрес на мозъците, сътворили Закона за обществените поръчки. Те не само са се постарали да измислят какви ли не бариери срещу евентуални злоупотреби, ами… са се престарали и са направили закон, който пречи единствено на хората, решили да играят по правилата.

Присетих се за този Закон по повод гордостта на екскмета Стефан Дамянов от перфектните доклади на Сметната палата, въпреки че децата от детските градини в Казанлък се хранеха по разценки на „Шератон“ и се топлеха с навярно най-скъпата нафта, въпреки неяснотата по фирмата доставчик на автомобили за Сметосъбирането, въпреки…

Така си е – нечовешки глупав вече е синоним на нечовешки богат, нечовешки известен и нечовешки пропаднал, нечовешки прост, алчен, лош, жесток…

А Политиката, Властта и Парите са илюзия на първичната природа на човек, обслужваща мъжката представа за проникване. Само който не е имал жена, семейство и деца, може да подхранва фикс идеята за недостъпност и слава, свързана с това преживяване. Всъщност то представлява природата на най-класическото и общодостъпно прецакване в което хората вярват и каквато и да е жената, тоест Политиката – отдолу и отзад мъжете ги очаква една и съща жалка и величествена по своята ефективност драма на личностното саморазрушение.

Всеки управник, започвайки в началото своя път и стремейки се към нещо повече в живота си, дори не подозира къде може да го отведе това му невинно желание и мисълта: „Аз не съм като другите“. И една друга мисъл: „Това на мен не може да се случи“, минава през ума на всеки новобранец в областта на големите игри с властта.

И те не могат да бъдат винени за нищо, защото наистина вярват с чисто съзнание и открито сърце, в истинността на тези твърдения, в ползотворността на своите намерения. Дори смятат, какви наивници са само, че с честност, почтен труд и само със собствени усилия ще успеят да постигнат всичко, към което се стремят и за което мечтаят, плод на непокварена надежда.

Тук ми идва да се изсмея и с това да стана още един от жестоките безверници, но аз ги разбирам все пак, те тепърва тръгват по своя път и не са усетили налагащата тежест на жадувания успех и заробващия чар на властта. Те искат от тях всичко, което са готови да дадат и дори това, което все още мислят, че никога не биха продали.

Те искат човешкото от тях, доброто, душите им. Готов ли си да платиш тази цена? Сега категорично отричаш, но спокойно, има време, властта ще те подмами със своята сладост, със своята леснодостижимост и най-вече – с възможностите, които е готова великодушно да ти предостави. Тогава ще прегазиш всичко, убедена съм, ще забравиш скрупулите си, ще направиш своя избор и той няма да е така наречения трънлив път, а онзи – другият лесният, мамещият със своята краткост и лекота. Колко много само ми се иска да не съм права, да ме обориш, да ме убедиш в своята позиция, но не с празни думи, а с дела.

Искам да видя раните ти, оставени от бодливите тръни, болката, тлееща още в очите ти при спомена, белезите, начертани по лицето ти от времето и усилията. Тогава ще повярвам, обещавам, и ще вярвам докрай, слепешката. Удовлетворението и постигнатото с честност ще бъдат твоята най-голяма награда. Моля те, спаси ме от собственото ми безверие, но ако не можеш, по-добре остави ме така, не давай напразни надежди на един вече умрял наивник.

Бил Гейтс

Дали наистина и кога все пак Интернет ще погълне и заличи от ежедневието онова обикновено човешко „Ало“, за да ни го изплюе като Hi?

Ако попитаме Императора Бил Гейтс? – той вече обяви смъртта на стационарния телефон и стандартните доскоро комуникации. А палачът на традиционното средство за комуникация, според него не е някой друг, а Интернет. Каза го лично по време на един форум в Сан Франциско точно преди година, когато президентът на Майкрософт направи кардиналната прогноза, че скоро комуникациите ще се основават единствено на софтуерни продукти и на преноса на данни през Интернет. Той го каза.

Каза още, че кабелите остават окончателно в историята. Гейтс счита, че шансове да оцелеят имат единствено мобилните телефони, разполагащи с интернет връзка. Цитирам:

„Когато след десет години видим стационарни телефони по филмите, ще казваме: А да, едно време използвахме неща, които изглеждаха по този начин“.

Пошегува се шефът на Майкрософт по време на официалното представяне на Office Communication Server 2007.

Така каза мултимилиардерът и собственоръчно се подписа, че е убеден, че в бъдеще комуникациите ще се извършват единствено през интернет. И не само каза, а и предостави своя анализ, според който така ще бъде поне в сферата на бизнеса, където все повече управители и директори предпочитат VOIP-системите или телефонията през интернет пред стационарните телефони с оглед редуцирането на разходите. Пак трябва да го цитирам:

„Сборът от програми, които предлагам днес, между които и Office Communication Server 2007, обединяват в едно комуникацията пo имейл, телефон и чат-програмите, които до този момент функционираха поотделно. Юзърът е в състояние например да отвори Outlook, да види дали лицето, с което иска да влезе в контакт, е на линия и да избере дали да говори с него през интернет, да му пусне имейл, да почати с него или евентуално да започне видеоконференция с него или с други потребители“.

И още нещо според Бил Гейтс – новата комуникационна платформа „позволява да се намалят разходите и да се трансформира начина на работа на служителите в една фирма и техните връзки с клиентите“.

А на него няма начин да не му повярваме, защото кой повече от него е в час с идеята, че повечето съвременни мобилни телефони се свързват към клетъчна мрежа от базови станции, която от своя страна е свързана с обществена телефонна мрежа (изключение правят сателитните телефони). Освен стандартните гласови функции мобилният телефон може да поддържа и множество допълнителни услуги като SMS (кратки текстови съобщения), достъп до Интернет и MMS (за изпращане и получаване на снимки, звуци и видео).

Клетъчните мрежи са представени за пръв път през първата половина на 1980-те години (това са мрежите от първо поколение). Дотогавашните мобилни телефони работят без клетъчна мрежа (нулево поколение) и се ползват още от 1946 г.

Преди края на 1980-те повечето мобилни телефони са твърде големи и затова са постоянно инсталирани в превозни средства, например в автомобили. Напредването на микроелектроника (миниатюризацията) прави почти всички днешни мобилни телефони удобни за носене в ръка, за разлика от онези достолепни стационарни телефони от времето на Александър Бел.

Телефонът е изобретен през 1876 г. от американския учен и изобретател Александър Греъм Бел, професор в Бостънския университет. Първите думи, предадени по телефона от Александър Бел, са до съседната стая, където е бил помощникът му, Томас Уотсън:

„Господин Уотсън, елате, нужен сте ми!“

Това става на 10 март 1876 г.

Първата телефонна връзка в България е осъществена в сегашния град Пордим. Това става през 1877 г. по време на Руско-турската война при обсадата на Плевен. Свързали са се крал Карол I от щаба на румънската армия и княз Николай Николаевич от щаба на руската армия. Днес и двете сгради са музеи.

Телефонът в България е въведен официално през 1879 г., като е свързвал кабинета на губернатора на град Пловдив с канцеларията му. Първата междуселищна телефонна връзка в България се осъществява през 1891 г. между градовете София и Пловдив.

А съвременният стандарт за телефония предвижда предаването на честотна лента 0,3 – 3,4 kHz. Основните детайли на телефона са микрофонен капсул (микрофон), телефонен капсул, обединени конструктивно в т.н. телефонна гарнитура (слушалка), и телефонен трансформатор. Микрофонният капсул преобразува звука в електрически сигнал. Телефоният капсул – електрическия сигнал в звук. Телефонният трансформатор намалява до минимум силата, с която се чуват в слушалката звуците, приети от микрофона, като ги изпраща само към насрещния телефон. Електрическият сигнал се предава по проводници към телефонна централа, която пренасочва (комутира) сигнала към централата на търсения абонат. При мобилните телефони апаратът преобразува електрическия сигнал в радиосигнал, който се предава чрез т.н. базови станции към съответната телефонна централа.

Но май има вероятост да се получи радиосянка.

Затова – моя имейл е….

Няма начин да не прочета писмото ти.

Пиши де!

Разчленяване на Тялото и овладяване на Любовта

Докарах я дотам, че се скарах и с Ума си.

Но не се учудих, защото сродството между Ума и Тялото ми винаги е било толкова близко, че Ума в един момент наистина си повярва и съвсем агресивно заяви:

- Аз съм Тялото.

Беше гаден номер, защото точно по това време Тялото ми бе залиняло и имаше нужда от грижи, но нали беше безсловесно и Ума по най-гадния начин се възползва от неговата безпомощност с категоричната декларация:

- Аз се нуждая.

Тогава, възползвайки се от немощта на Тялото ми, Ума му взе всичко, отнасящо се до неговата Плът с повърхностото небрежно обяснение:

- Дойде време да разбера кой съм Аз.

Така че е напълно нормално в един момент Ума да започне да печели контрола над Тялото.

И вие си живеете живота докато не се случи нещо, което ви разтърсва и ви позволява да видите, че това не сте вие.

Започвате да ставате осъзнат, когато видите какво не сте, когато умът ви започне да разбира, че той не е тялото.

И в един момент Умът ви пита: „Тогава кой съм аз? Аз ръката ли съм? Ако отрежа ръката си, ще продължавам да бъда аз. Значи не съм ръката.“

Отстранявате всичко, което не сте, докато накрая остане единственото нещо, което сте вие.

Това е дълъг процес на ума, който намира своята идентичност. В този процес, вие се освобождавате от личната история, която ви кара да се чувствате сигурен, докато накрая разберете кой сте наистина.

Накрая откривате, че вие не сте това, което вярвате, че сте, защото никога не сте избирали своите убеждения. Тези убеждения са били вече тук, когато сте се родили.

Откривате също, че не сте тялото, защото започвате да функционирате без него.

Започвате да забелязвате, че не сте Съня, че не сте Ума…

Ако навлезете по-надълбоко, започвате да забелязвате, че не сте също и Душата.

Тогава това, което намирате е толкова невероятно – откривате, че това, което сте е Сила – сила, която позволява на Тялото ви да живее. Сила, която прави възможно Умът ви да сънува.

Без вас, без тази сила, тялото ви ще колабира на пода. Без вас, целият ви сън просто ще се разтвори в нищото. Това, което наистина сте е тази сила, наречена Живот. Ако погледнете в очите на някой покрай вас, ще видите самоосъзнаването, ще видите проявите на Живота, блестящи в неговите очи.

Животът не е тялото, не е умът, не е душата. Той е сила. Чрез тази сила новороденото става дете, тинейджър, възрастен, възпроизвежда се и остарява. Когато животът изостави тялото, то се разпада и се превръща в прах.

Вие сте Животът, преминаващ през тялото, ума и душата.

Веднъж, след като откриете това – не посредством логиката, не с интелекта, а защото можете да почувствате този Живот – ще откриете, че вие сте силата, която движи дъха през вашето тяло.

Цялата вселена е живо същество, движено от тази сила, и това си Ти – Ти си Живота.

Всеки, рано или късно плаща, за избора си

Докъде я докарахме като Държава и като Народ? – десетилетия след останалите страни от бившия Съветски блок, още да размахваме досиета.

То не бяха политици, то не бяха журналисти, то не бяха интелектуалци, а сега видяхме и какви архиереи са водили Божиите дела, докато след Промяната отпреди 22 години, същите тези архиреи вкупом ронеха горчиви сълзи как 45 години Православието в България било тормозено и задушавано от комунистите.

Да бе, същите онези комунисти, на които те довчера са снасяли с Божията благословия томове, томове с ценна информация и са се правели, че не забелязват как Призракът на Комунизма не само броди, а трайно се настанил в Храма. Оказва се, че той – този прословут Призрак, и днес се чувства доста уютно там.

И се чудим после защо групата за бързо реагиране на левите интелектуалци по матросовски се обяви в защита на българските владици и против отварянето на досиетата им. Най-смешният им аргумент бе, че Църквата е независима от Държавата. Така си е, но какво са търсили тогава членове на Светия й Синод в Светая Светих на тази Държава – Държавна сигурност?…

Значи има смисъл в идеята на Държавата да си потърси вересиите. Друг е въпроса доколко е законно – има си Конституционен съд, той да се произнесе по казуса, или доколко е морално поведението на висшите ни духовници – има си Бог и той всичко вижда, но пък същия този Бог е казал, че е неморално да служиш на двама господари…

В този смисъл открит остава въпроса – кой е бил истинският Господар на българските архиереи?

И така, Неуважаеми доносници, човешкият живот не е нищо друго, освен поредица от избори, които непрекъснато променят посоката му.

Нам са дадени разум, свободна воля и съвест и затова човекът е образ и подобие Божие.

С разума си служим, за да отделяме моралното от неморалното.

Свободната воля ни е дадена, за да съумеем да разграничим Доброто от Злото, а съвестта – за да премери човещината на взетите от нас решения.

Изкушението стои пред очите ни във всеки един момент и само от нас зависи дали ще му се поддадем и ще продадем душите си, или ще предпочетем да останем хора.

Нормални хора – които живеят почтено, работят, отглеждат децата си, творят, обичат.

Някои от нас избраха достойнството и спокойната си съвест и платиха с цената на кариера, почести, пари и неосъществени амбиции.

Други заложихте на кариерата и парите, заради тях предадохте приятели и съседи, други заради пари продадохте родината и ограбихте народа си, заради кариера вършехте мърсотии, а подлостта и безсрамието ви докараха зловещи последици за всички нас.

Днес вие за пореден път се опитвате да излезете сухи от блатото, чиято воня стана нетърпима.

Ние отдавна направихме своя избор и всеки ден си носим неговия кръст. Вие също сте направили избора си, но сега отказвате да платите цената му.

Защото така сте научени и защото не сте свикнали да се отчитате пред обществото, а пред други.

Неуважаеми доносници, ние имаме право да знаем кои сте, да преценим всеки за себе си тъмните ви дела и да се отграничим от вас.

Затова настояваме за отваряне на всички досиета и за пълна прозрачност на миналото.
Вашите разбити кариери не ни интересуват, отдавна много от нас са свикнали да живеят с такива, ще се научите и вие.

Но ние повече не желаем хора с нечиста съвест да диктуват етиката и нормите в обществото ни и да предизвикват моралното му разложение, нито да предопределят бъдещето на децата ни.
Бъдете така добри, осветете сцената и слезте най-сетне от нея.