Енинският апостол влиза в Europeana

Книгата е най-старият запазен препис на Апостола в цялата славянска писменост.

На официална церемония „Concert Noble“ в Брюксел тази вечер заместник-министърът на културата Митко Тодоров ще представи старобългарският ръкопис Енинският апостол, който ще влезе в електронната библиотека на Европейския съюз Europeana.

Енинският апостол е част от българските писмени съкровища, датиращо от началото на единадесетото столетие, отбелязват от Министерството на културата. Той е преведен от първоучителите Св. Св. Кирил и Методий, като е преписван и разпространяван от първите им ученици, дошли в България.

Енинският апостол е изписан на кирилица, но на места се срещат и някои глаголически букви и е най-старият запазен препис на Апостола в цялата славянска писменост. Той е част от световното писмено наследство, тъй като е включен в регистъра на програмата на ЮНЕСКО „Паметта на света“.

Всъщност този документ е и най-старият български ръкопис – оригинал, който се съхранява в България. Оригиналът му се съхранява във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и е сред по-важните дигитализирани ръкописи, които са достъпни за ползване чрез електронната страница на Библиотеката.

Енинският апостол е класически старобългарски паметник, който илюстрира бързото навлизане на кирилската писменост във всички краища на българските земи. Това е книга, изписана за провинциална църква, не за дворцова библиотека, но притежаваща всички белези на старобългарските ръкописи от 9-10 век.

Името си носи от мястото, където е намерена – древната църква „Св. Петка Търновска“ в село Енина, Казанлъшко, строена по времето на цар Иван Асен II.

Книгата е била поставена в основите й, за да я освети и да я пази от вражески набези. Тъкмо по тази причина, когато е открит Апостолът – през 1960 г., при реставрация на църквата, той е в много лошо състояние. И днес от него са запазени само 39 листа пергамент, доста разядени и потъмнели.

Освен че пази всички особености на старобългарския език, книгата отразява и най-ранния превод на Апостола, т. е. разкази за живота на Христовите апостоли след Възкресението и техните послания, направен от първоучителите св. св. Кирил и Методий и преписван и разпространяван от първите им ученици, дошли в България.

Същевременно в езика му се наблюдават и някои съвременни на преписването особености, което води до извода, че преписът е изготвен в Източна България. Книгата е изписана с кирилица, с тъй нареченото древно „висящо” писмо – буквите не са изписани върху редовете, а сякаш са закачени за тях. На места се срещат и някои глаголически букви.

Някои особености на украсата му от своя страна свидетелстват за ранното възникване на т. нар. „народна тератология“ – специфичен художествен стил, който се развива в България през 12 и 13 век.

Клатят ли гърците Еврозоната и колко на кого дължи Гърция?

Отговор за това колко милиарди евро потънаха и продължават да потъват в гръцкия хаос, се опитва да даде френският журналист Гийом Гишар в последния брой на вестник „Фигаро“.

Ето какво мисли и пише той:

Най-болната страна в еврозоната, на която бият непрекъснати финансови инжекции, сега е в политически хаос. Несигурната политическа обстановка излага на риск милиарди евро. Експертите се питат какво ли ще се случи със страната, ако точно сега тя откаже да изпълнява условията за получаването на тези милиарди и потокът от пари секне и как евентуално излизане на Гърция от еврозоната ще рефлектира върху останалите й членки.

Колко пари е получила Гърция досега?

В Гърция е в сила втори спасителен план, финансиран от Европейския съюз и от Международния валутен фонд. Първият план, който обхващаше периода от 2010 г. до 2012 г., беше на стойност 110 милиарда евро. Вторият, по който плащанията започнаха в началото на настоящата година и би трябвало да продължат до 2014 г., възлиза на 130 милиарда евро.

В замяна на тези заеми Гърция трябваше да си самоналожи икономии, каквито друга страна досега не е познала. Но гръцките избиратели показаха в неделя, че не искат повече такива планове за икономии. Седемдесет процента от гласоподавателите подкрепиха партиите, които са против мерките за затягане на коланите.

В последните месеци Международния валутен фонд и Европейския съюз се показаха щедри към Гърция. 70 милиарда евро бяха изплатени на Атина, така че не всичко е изчерпано в гръцката държавна хазна. Гръцката държава получи и общо 9,2 милиарда евро от началото на март от Европейския фонд за финансова стабилност по силата на втория международен спасителен план.

Министрите на финансите на еврозоната трябва да деблокират идния понеделник нов транш от 5,3 милиарда евро за Гърция. Международния валутен фонд трябва от своя страна да изплати на Атина 1,7 милиарда евро за периода април-юни. Това обаче ще стане само ако Международния валутен фонд прецени, че до средата на юни Гърция е изпълнила действително ангажиментите си за намаляване на държавните разходи.

Съществена част от тези плащания е насочена към финансовия сектор. Гръцките банки, на ръба на срива, бяха поставени на интравенозно захранване (изразяващо се в 25 милиарда евро).

Частните международни кредитори на Гърция от своя страна получиха 30 милиарда евро. Това беше компенсация, че приеха да заличат на 9 март около стотина милиарда евро, които Гърция им дължеше.

Колко дължи Гърция и на кого?

След споразумението от 9 март между Атина и частните кредитори за заличаване на част от дълга й, дългът на страната се стопи от 337 милиарда евро на 251 милиарда евро. В същото време частта на дълга, държана от частните кредитори, беше разделена на две. Или по-ясно казано, само 27 процента от гръцкия дълг остават в ръцете на банките и на други финансови институции. Отсега нататък рискът от загуби, свързан с фалит на Гърция, тегне до голяма степен над Европейския съюз и Международния валутен фонд, а не над главата на пазарите.

Кога трябва да погаси дълга си Гърция?

Няколко финансови срокове изтичат в близко бъдеще и съвпадат с политическите събития в Гърция и в еврозоната през следващите седмици. На 14 май министрите от еврозоната трябва да се съберат, за да решат новото отпускане на пари за Гърция. На 15 май Гърция трябва да изплати около 450 милиона евро на частните инвеститори, които не искаха да прежалят гръцките си дългови облигации и не участваха в размяната на стари облигации с нови.

На 18 май Атина трябва да върне 3,4 милиарда евро на Европейската централна банка, която купи гръцки облигации в разгара на кризата. В края на юни Гърция трябва отново да върне няколко милиона евро на инвеститорите, а после отново през август около 3,3 милиарда евро на Европейската централна банка.

Може ли да издържи Гърция без международна помощ?

Гърция твърди, че може да издържи до края на юни. Ако към тази дата международната помощ бъде преустановена, проблемите на Гърция ще започнат. В Гърция политическите срокове са установени така, че да съвпадат с финансовите изисквания. Ако партиите не успеят да съставят коалиционно правителство до четвъртък вечер, нови избори ще има на 10 или 17 юни. Новото правителство ще трябва тогава (и то преди 30 юни) да разработи спешно нов план за икономии, за да отговори на изискванията на Международния валутен фонд и на Европейския съюз. В замяна то ще получи ново плащане, което ще му помогне да избегне фалита.

Но ако нещата не се развият както е планирано, то лишеното от международна помощ гръцко правителство ще закъса с парите много бързо, като се има предвид, че харчи повече пари, отколкото печели. Тогава правителството няма да може да плаща нито заплатите на чиновниците, нито пенсиите на пенсионерите. А какво остава за фактурите на доставчиците.

Може ли Гърция да излезе от еврозоната и да се откаже от еврото?

Шансовете подобен сценарий да се реализира са между 50 и 75 процента, според анализатори на американската банка Сити. Тогава икономическата активност на Гърция може да намалее наполовина, смята Стефан Део, икономист в Ю Би Ес.

Кредиторите на Гърция, на първо място сред които са страните от еврозоната, Европейската централна банка и Международния валутен фонд най-вероятно тогава ще бъдат принудени да забравят за милиардите, които дадоха назаем на тази страна.

Въпреки това, излизането на Гърция от еврозоната не означава край на еврото, припомни президентът на рейтинговата агенция Фич Пол Тейлър в интервю за интернет изданието на „Шпигел“. Миналата седмица агенцията обаче предупреди, че ако Гърция излезе набързо от еврозоната, това ще предизвика понижение на оценките на всички страни от еврозоната, в това число и на най-солидните като Германия.

Според Фич тогава лавинообразните последици ще бъдат непредвидими и потенциално огромни.

Чужденците пак ни разказаха Играта

Генералният директор на МВФ Кристин Лагард заяви в най авторитетното българско финансово списание: „Няма причина в България заплатите да са толкова ниски.“

По случай първи май, в новият брой на българското издание на списание “Forbes” бе публикувано интересно интервю с шефката на Международния Валутен Фонд, касаещо процесите на промяна в обществените настроения по света, както и коментар относно икономическото положение на българското население. Интервюто съдържа интересни и изненадващи твърдения, за човек принадлежащ към финансовия бранш и затова го препечатваме изцяло:

- Г-жо Лагард, как приемате социалните процеси протичащи в голяма част от западните държави, чиито корен е недоволството и съпротивата срещу настоящата финансова ситуация и въобще методиката по-която функционират и се ръководят финансовите институции в нашето съвремие?

- Смятам тези процеси за полезни и спомагащи за очистване на обществото от опасни явления в света на финансите, явления които доведоха до световната финансова криза и които, ако не бъдат спрени биха могли да доведат до много тежки последици за човечеството като цяло. Дори считам, че тези процеси на осъзнаване и пробуждане на обикновеният човек са закъснели, те трябваше да се случат преди две десетилетия, за да може много по-безболезнено да се промени системата на управление на финансите, да се ревизират ценностите на обществото и да се начертае новият път на развитие, който населението на Земята трябва да следва, ако желае да се развива, да изучава и да използва възможностите които му предлага Вселената. Опасявам се, че в момента това е една много трудна задача, изискваща много жертви и борбеност от страна на обществото, защото знам, че съпротивата, която ще срещнат, ще бъде много твърда, брутална и безкомпромисна. Предстоят преломни години за човешката история и това не е просто празна фраза. И искам ясно да изразя, че аз подкрепям тези процеси, тези движения, разбирам ги и им съчуствам за това което ги очаква.

- Не е ли това странна позиция за човек заемащ такава отговорна длъжност във финансовия свят, каквато е генерален директор на МВФ. Не е ли това един вид предателство към системата на която служите? Към парите като инструмент който ползвате и боравите ежедневно?

- Самият ви въпрос съдържа нещо много съществено за съвременният начин на мислене, нещо пагубно, което трябва да бъде осмислено, преодоляно и изхвърлено. Вие казвате “системата на която служите”, визирайки финансовата, паричната система. Всъщност моята позиция не предполага да служа на тази система, а да я управлявам съгласно интересите на обществото и то на цялото общество, а не само на тези които държат финансовия капитал. За съжаление днес една огромна част от обществото, за да не кажа цялото общество, именно служи на тази система. Човекът е превърнал парите от средство, което да му служи и което да улеснява живота му, в явление което командва и контролира целият му живот, бъдещето му. В един момент, човекът се оказа роб на една фикция която сам е създал. Парите се превърнаха в религия, която обаче не допускаше никакви заповеди, освен тази да им се служи. Казвам религия понеже силата на парите се крепи единствено и само на вярата в тях. Този инструмент се крепи на вярата на обществото във възможностите които дават парите, без да се осъзнаваме, че ние сме тези които създаваме и определяме мястото на парите в съвременният свят, тежестта която те ще играят в нашите взаимоотношения.

В този смисъл не виждам нищо странно и неестествено в моята позиция. За мен няма нищо по естествено да върнем първоначалният замисъл, които имаха парите, а именно да улесняват общуването и размяната на плодовете на труда между хората. Но затова ние трябва да ги обърнем в съзнанието си от цел към която се стремим в средство което ни служи и което можем да контролираме. Пак искам да подчертая, парите сами по себе си нямат никаква стойност, стойност им предават нещата който можем да търгуваме чрез тях, като продукти, знания и умения. Грешката е, че ние в мислите си прехвърляме стойността на тези обекти на разменна търговия върху средството с което осъществяваме тази търговия. Днес парите представляват основно средство, чрез което общуваме по между си, а това е пагубно. Всичките ни мисли, всичките ни действия, всичките ни контакти се въртят около целта да печелим пари.

Ще се опитам да дам един прост пример за да стане по-ясно какво точно имам в предвид. Да предположим, че ние с вас сме попаднали на необитаем остров, аз разполагам с много пари, а вие разполагате с умения и знания. Вие знаете как да построите дом, да отгледате земеделска продукция, да търсите ресурси, да ги използвате ит.н. Де факто на вас пари не са ви необходими, вие нямате нужда от моите пари, независимо колко красиво са напечатани, с колко защити са снабдени. Първото нещо, чието съществуване губи смисъл в една такава ситуация са именно парите. Но да продължим, вие имате всички тези знания и умения, но за да оцелеете би било по-добре, ако аз вместо пари притежавах също някакви реални знания относно истинския живот. И така би било логично да ме научите на част от това което знаете, за да можем вече двамата заедно да се справим със ситуацията в която сме попаднали. Това е образованието, то трябва да помага на всички да вземат участие в развитието на света като цяло, а не да се смята за форма на придобиване на знания и умения, които да използваме единствено и само с цел на собственото си обогатяване, т.е. образованието не би трябвало да се използва като средство за трупане на пари, чиято стойност както вече споменах е никаква. И така стигаме до извода, че в тази ситуация, най важното нещо е образованието, наличието на знания и умения, които ни помагат да се възползваме от възможностите които в даденият пример ни предоставя този остров. Вие ще видите, че най развити са обществата където е най-развито и достъпно образованието, където солидарността и споделянето като ценности са надделяли над парите като самоцел.

Нека продължим с примера. Да приемем, че решите все пак да ми продавате част от продуктите на труда си. В един момент всички пари ще се окажат във вас, аз вече няма да имам пари, на които толкова много съм държал и в които съм вярвал. Сега вие притежавате и парите и знанията и уменията, а аз не притежавам нищо. Какво можете да направите? Можете да ме превърнете в роб, за да ви служа като ме научите на най-трудоемките умения, така че да прехвърлите част от труда си върху мен, но ако в един момент аз реша, че съм придобила достатъчно знания и умения може очаквате въстание на роба. Можете да ме оставите да умра от глад, но тогава пак може да очаквате да ви нападна и да отнема със сила това което сте придобили благодарение на знанията и уменията си, и ако успея аз ще ви поробя, а ако в борбата ви убия, то тогава не след дълго и аз ще умра, тъй като след като изконсумирам всичко което сте произвели, не ще мога да оцелея без да притежавам вашите знания и умения. Можете и да решите да ме обучите на някаква част от знанията и уменията които притежавате, за да се освободите от нуждата да ги практикувате, като закупувате в последствие това което аз съм произвела, чрез придобитите от вас знания. Възниква въпроса, кой ще определя цената на която ще купувате плодовете на труда ми? Получава се състояние на едно постоянно надхитряне и опит другия да бъде изигран, измамен и труда му да бъде ограбен на възможно най-ниска цена. Нещо подобно но в много по-гротескни форми се случва в съвременното общество.

Тоест да обобщим. Вариантите са следните: Да ми отнемете парите и да ме поробите, като живеете в постоянен страх да не ви нападна. Да ме оставите да умра от глад, отново живеейки в страх да не ви нападна. Да приемете ролята на парите, като споделите с мен част от знанията си, но опитвайки се да контролирате в своя полза моята вяра в значимостта на парите като средство и така да живеем в една ситуация на постоянно дебнене и надхитряне. И накрая да споделите с мен знанията и уменията които притежавате, да отхвърлим парите като средство за общуване и да работим заедно за един по-добър живот.

- Това не е ли една утопия възможна само на въпросният необитаем остров, който описахте, но не и в реалното съвременно общество?

- Подобно мислене е грешно и е продукт на ограниченото възприемане на света и на нашата роля в него. С какво точно се различава ситуацията на хората населяващи нашата планета с тази на корабокрушенците, попаднали на необитаемия остров. Трябва да се научим да мислим по-глобално, по-мащабно. Нима ние не сме корабокрушенци във познатата ни Вселена. Ние живеем на самотна планета рееща се из космоса, без все още да имаме възможност да я напуснем в търсене на нови светове. Но вместо да споделяме ресурсите които тя притежава, вместо да ги използваме за нашето общо добруване и развитие, вместо да споделяме помежду си нашите знания и умения, плодовете от своя труд, ние искаме да ги задържим в наша частна полза, да ги използваме за да подчиним останалите и да ги направим зависими от нас, като основен инструмент на това поробване са парите, а тези които не желаят да служат на нашите интереси унищожаваме чрез сила с военни средства.

В момента обаче, процесите които се наблюдават в развитите общества показват, че голяма част от човечеството е готово да отхвърли хомота на парите, че вярата в тях като средство за решаване на проблемите се топи, че самата им роля и функция подлежат на основна ревизия и преосмисляне. Религията на парите губи паството си. И това според мен е един добър знак за промяната, която ни очаква, и която надявам се ще успее.

- В този ред на мисли как бихте коментирали икономическата и финансова ситуация в България? Според редица изследвания ние сме сочени като една от най-бедните нации не само в Европа, но и в света, особено като ниво на заплащане на труда, а в същото време политиците ни се хвалят с финансова стабилност и ниски данъци? Няма ли тук някакво противоречие?

- Икономическата ситуация в която сте изпаднали е плод именно на вярата ви във властта на парите. Вие им служите и им се кланяте, всичко което правите, правите с цел да се сдобиете с пари. И някои хора използват това, използват вашата вяра в парите, зависимостта в която, чрез собственото си мислене, сте изпаднали от тях. Вие сте се подчинили на парите и в частност на този който ги държи. Това няма как да не е пагубно за вас. Когато цените знанията и уменията които притежавате по-малко отколкото парите, тогава е напълно естествено да не притежавате пари, защото парите са създадени да се заплаща за вашите способности, но вие не цените способностите си. Щом сте готови да работите за 100 евро, ще получавате сто евро.

Няма пречка, още от утре минималната заплата в България да стане 500 евро. Каква е логиката според вас, в държави които имат много по-голям дълг от вашата страна, десетки, стотици пъти по-голям, заплатите да са в пъти по-големи от вашите. Как е възможно в една фалирала държава, каквато в момента е Гърция, държава която дължи стотици милиарди и която без финансовата помощ, която и оказваме би банкрутирала мигновено, как е възможно и там заплатите да са в пъти по-големи от вашите? Задавали ли сте си този въпрос?

Аз ще ви кажа как е възможно. Възможно е именно защото парите са една нищо и никаква хартийка, а днес все повече и електронни импулси, чиято стойност се определя от вярата на общестовото в тях. Именно обществата, които ценят повече, своите знания и умения, своите способности и труд, своя живот, именно те получават и повече пари като заплащане. Но забележете, те ценят своите способности, не парите. Те развиват своето образование, развиват бурна научна дейност, имат ценности извън парите като такава, имат стремежи извън парите.

- Нали не казвате, че гърците развиват бурна научна дейност и че образованието им е на световно ниво и затова получават повече пари? Това ми звучи смехотворно.

- Съжалявам, че трябва да го кажа, но вие като народ имате доста ограничен мироглед, съсредоточен единствено върху материалните придобивки. Науката не е свързана само с материалните блага. съществуват и хуманитарни науки, където се изучава функционирането на обществото, различни социални модели и се търсят пътища за развитие на това общество. Смея да твърдя, че в тази сфера гърците са доста по-напред от която и да е друга нация. Тяхната обществена ангажираност, тяхното активно участие и съпричасност към случващото се в държавата им, в нейното управление, именно тази тяхна черта позволява те да са по-добре заплатени от вас. Те ценят труда си, времето което им е отредено да прекарат на тази земя и не смятат да ги продадат за жълти стотинки. Те водят борба за достоен живот, но я водят заедно, познавайки основите и смисъла на думата общество.

Няма как да накарате един грък, както това се случва с българите, няма как да го накарате да работи 10 часа, че и повече, на ден за 100 – 200 евро, защото видите ли някъде имало хора, които работели за 50-60 евро и имало безработни, които само чакали за да се вредят да получават въпросната мизерна надница. Гръка ще ви се изсмее, защото знае, че никой друг грък не ще бъде съгласен да работи при въпросните унизителни условия, но това е възможно единствено ако те се държат заедно като общество. С този начин на държание, на активност и съпротива, срещу опитите да бъдат пречупени и да повярват, че парите са всичко, гърците служат за пример на доста по-напреднали технологично общества, които обаче са изостанали в хуманитарното си развитие. Гърция в момента представлява основното поле на бойните действия, между религията на парите и нейните поддръжници от една страна и зрялото общество от друга. Тяхната роля в посоката на развитието на света като цяло в момента е от особено значение, именно чрез примера който дават като общество.

- Все пак, да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се реализира това минималната заплата да стане 500 евро и то още утре?

- Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделният човек, от друга. За целта вие като общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на обществото. Не забравяйте че понятието република означава общо дело, а демокрация – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези две понятия, реализирани в техния същностен смисъл.

Първата стъпка, която трябва да изградите като общество за да ви се повишат заплатите е да се организирате в истински синдикати. Синдикати които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени, законите определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни синдикати, борбени, масови. Всеки един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура, и тези синдикати трябва да се обединят, като противовес от една страна на склонността към корупция на държавните органи, и на алчността към печалба за сметка на работника от страна на работодателите от друга.

Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове и обединени на едно по-високо ниво в КРИБ – “Конфедерация на работодателите и индустриалците в България”. Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат, или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа? Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки да предприемат за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление, че докато говорят за конкуренция в бизнеса, конкуренция в заплащането между различните фирми в България почти не съществува. Че във вашето населено място независимо къде кандидатствате да работите заплатите са на едно ниво.

Именно това договарят по-между си работодателите в тези свои организации, те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо заплащане няма кой да ви го предложи и така в крайна сметка, ще се примирите с мизерните средства които ви дават. Те договарят по-между си не само нивото на заплащането, но и условията които ще ви осигуряват за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата за да им позволи да трупат още и още печалби. И така в един момент, държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват политиците, корумпират чиновниците – рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки един опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило, което трябва да бъде унищожено. Работника трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен, че има някой който веднага би дошъл на неговото място дори и за по-малко пари.

Колко от вас, които се оплаквате че получавате ниски заплати, колко от вас са чели “Кодекса на труда” , познават правата си и ги защитават? Колко от вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на трудовото законодателство спрямо свой колега са вдигали глас срещу това? Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в тяхното предприятие, нарушенията извършвани от техния работодател, които нарушения са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от вас, въобще са помислили да се обединят за да потърсят правата си? Колко от вас са се събирали за да обсъждате заедно общи действия срещу действията на вашия работодател? Колко от вас са потърсили връзка със действащи синдикални структури? Колко от вас вярват, че е възможно, заедно, чрез общи усилия, чрез изграждането на синдикални структури да подобрят трудовото си положение? Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробени.

Вие вместо да се обедините в една синдикална работническа структура. Прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите, като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите, за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не виждате икономическите сили стоящи зад всеки един политически проект? Нима не осъзнахте, каква роля ви е отредено да играете в света където парите са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “Обръчите от фирми”? Партиите, политиците, би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези които е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината наречена държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия.

Кой дава пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии. Синдикати които да защитават правата ви, а не партии които да се борят за правото да ви управляват. Всяка една организация, която се стреми към властта, в държава без силни синдикални структури, се стреми към тази власт единствено водена от стремежа да се обогатява. Вие трябва да принудите, държавните институции да работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите стачка и синдикати, трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя законите в държавата, а вие като част от обществото.

Така че накрая, бих искала още веднъж да наблегна на стъпките които трябва да предприемете, за да повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко. Второ – ценете труда, знанията и уменията които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията република и демокрация. Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения, чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина по който тази власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в който да участвате активно. Седмо – познавайте правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да водите достоен живот е необходимо да се борите и да понасяте жертви като общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.

- Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли това пътят към повишаването на заплатите?

- Това са пълни глупости на болни алчни мозъци! Какво значи по-малко държава, повече права за бизнеса. Я се вижте, вие имате ли държава? Говоря за държава като реално действащи институции? Цялата ви държавна структура е пропита от корупция, корупция осъществявана от бизнеса. Ето ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – та това е вашата държава! Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите срещу мизерно възнаграждение в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта им на живот. Дали отстъпва на европейският стандарт, дали не го превъзхожда на моменти? Вижте си вашият стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а сте някъде в централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското заплащане, за да сте конкурентноспособни! Глупости в които могат да вярват само наплашени и прости хора.

Не е ли странно когато държавата трябва да се бори за по- добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци, които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима по-малка държава? А когато се почувстват заплашени от истинска конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнеса иска по малка намеса на държавата в отношенията си работника, но когато работника тръгне да си търси правата, чрез стачки, протести и други действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава?

Ето го истинското лице на тези радетели на свободния пазар и малката държава. Те желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес-анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи, анархисти и врагове на държавата, и искат тя да ви постави извън закона и да ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.

За Космонавтите, Комунизма, Поколенията, техните Песни и Мелодии

И България си има двама космонавти, но не проумявам защо си спомняме за тях единствено веднъж в годината – на 12 април.

Толкова ли е срамно да бъдеш космонавт в България?

Не искам да бъда съдник за това кое е добро и кое е лошо, защото моето мнение може да се окаже грешно. Това, което на мен не ми допада може да се харесва на другите и обратното. Ако някой направи своя версия на „Трава у дома“ и тя се хареса на хората, значи той има право.

Няма начин поне веднъж да не сте чували песента на легендарната руска група „Земляне“ „Трава у дома“.

Много хора на моята преклонна възраст си мислят, че тя се казва „Земля в иллюминаторе“ и се изпълнява от „Машина времени“, но не.

„Трава у дома“ си е песен на „Земляне“ още от 1983 година – дори беше обявена официално и за химн на руската космонавтика. До преди това се приемаше за такава неофициално, но пък от всички руски космонавти.

„Трава у дома“ всъщност е заглавие на стихотворение на Анатолий Поперечний. В оригиналния му вариант става дума за всичко друго, но не и за илюминатори, космодруми и метеорити. Поперечний преработва текста по молба на композитора Владимир Мигуля, който искал да напише песен, посветена на Деня на космонавтиката. Той изпълнява „Трава у дома“ за първи път през 1982-ра, а на следващата година я записва група „Земляне“. Оттогава тя е най-популярната песен на земляните.

„Всичко опира до традициите. А космонавтите си имат своите. Както винаги преди полет те гледат филма „Бялото слънце на пустинята“, така винаги преди полет слушат и тази песен. И тук въобще не става въпрос за това колко е популярна тя. Благодарение на традицията обаче нейната популярност се поддържа вече толкова години“, казва.

Доскоро ситуацията в Русия беше такава, че за участия се каниха тези певци или групи, които са модерни. Сега се канят тези, които са обичани. Модерните днес са по-малко, а обичаните продължават да бъдат търсени. Има много хора, които харесват нашите песни и които ни канят да ги изпълняваме.

В България в последните години руската музика е много актуална. Вашата песен „Трава у дома“ непрекъснато се пее по пиано баровете тук. Как си обяснявате тази възродена любов – като носталгия по соца или?, попитаха руския рокветеран в София преди година, а той спонтанно отговори:

- Не зная. Струва ми се, че преди всичко става въпрос за това, че сме славянски народи, имаме много общи неща. През 80-те години на миналия век и ние и вие сме гледали на Запад, искали сме да бъдем ту французи, ту американци. Но в крайна сметка се връщаме към корените си. Общият ни произход взима надмощия и той е определящ дори за това каква музика да харесваме.

И тук днешната ни Емоция тангира с измамната Носталгия, а Паметта от онова време се отдалечава поради три причини:

Идва ново поколение с нови проблеми.

Епохата на социализма отстъпва, отдалечава се, промениха се правилата в икономиката и политиката.

Няма доказателства за тотална носталгия по социализма, освен може би носталгия на всеки за неговата младост и сигурността на живота тогава, но не и носталгия по плановото управление и партийната диктатура.

Можем да говорим за окончателен крах на комунистическите политически формации след рухване на Берлинската стена – БКП промени ролята си. В България самата самата БКП се промени – от нея е имало дори и президент два мандата, тя все още е мощна политическа и икономическа сила. Сега обаче подкрепата на тази партия все повече намалява – това са неумолимите закони на биологията.

Така че може да се твърди: българите вече бавно, но неумолимо излизат от лагера на Комунизма и самият спомен за него вече не е нещо, което ги ядосва. Но това не означава, че за комунизма в България не се водят дискусии.

Ще ги оформя в няколко групи:

1. Дискусии около лустрациите. Те се въртят около това кои от настоящите политици, политици, актьори, свещеници и пр. са били тайни сътрудници – водят се от 20 години и още не са приключили. На всеки няколко месеца се появява ново име, нов човек, който е имал нещо общо с тайните служби;

2. Друга линия на дискусиите в България е свързана с проблем от сферата на теорията на политиката. Тази дискусия не е така яростна, но е много важна: с какъв вид строй сме си имали работа тогава, какъв вид държава сме имали? В Полша по този въпрос функционират три различни разказа.

На първия от тях – социализмът е тоталитаризъм – няма да посвещавам много време. Той е много пресилен. Този строй не е 100% тоталитаризъм, в подобни квалификации има много емоция, този разказ не посвещава особено внимание какво е представлявал реалният социализъм. Другите два разказа са по-сериозни и аналитични.

Вторият разказ, предложен първоначално от Анджей Валицки, полски историк на идеите, е приет от голяма част от интелигенцията, най-вече от посткомунистическата левица. Според този разказ до прелома през 1956 г. можем да говорим за тоталитарен строй (или той е бил поне замислен като такъв).

Целта му е била да индоктринира и наложи с терор на всички граждани определен начин на мислене и възприемане на света. Но от 1956 г. насам в Полша настъпва прелом – начало на демократизиране на системата. Тя се либерализира постепенно и накрая се стига до това, че социалистическата номенклатура постепенно се отказва от властта си, предоставя я на обществото, Полша се отваря към света и Европа, активират се университетите, настъпва икономически възход, репресиите стават все по-слаби.

Това е разказ за това как се преминава от тоталитарната фаза през мек авторитаризъм, за да се стигне до демокрация.

Третият разказ също признава, че 1956 година е много важен момент на прелом и че тоталитарната власт в класическия й вид е била блокирана тогава. Но той твърди, че до 1989 г. комунизмът е останал по принцип непроменен – не са се променили важни негови черти като пълният монопол на партията, контролът, упражняван от ЦК във всички области – наука, политика, икономика, номенклатуризацията на живота, репресивните сили, запазени до последния момент – комунистическите управници не са се замисляли да употребяват сила, когато това е било нужно, за да се контролира ситуацията. Парадоксално броят на служителите на сигурността не е намалявал след 1956 г.

Така че спорът се върти около това разполагал ли е този строй със средства да се дистанцира от своите корени или той е бил един и същ, неспособен за реформиране – и истинската реформа е била винаги възможна само отвън. Това е изключително важна дискусионна точка – от гледна точка на историческата оценка. Въпросът все още стои: възможна ли е била реформа отвътре или става дума само за паразитиране върху структурите на насилието?

Третата линия на дискусиите е свързана с проблема на независимостта и суверенитета. Определени лица, оправдавайки участието си в комунизма, казват, че Източният блок е бил в сферата на СССР и влиянието му – и поради факта, че сме били част от съветския ред, истинска суверенност не е била възможна; съответно, ролята на управлението е била да се постигнат максимално количество добри цели. Това е свеждане на проблема за независимостта до прилагане на тактики в определени рамки. Аргументите на тази позиция са известни: социализмът даде на България модернизация, позиция в света, икономика, която осигуряваше някакви работни места.

Надали днес някой в България помни имената на Георги Иванов – първият български космонавт и неговият съратник Александър Александров, който след него него излетя в Космоса.

Надали и някой си задава въпроса – колко нации изпратиха свои граждани между звездите.
Навярно защото са от времето на Соца, когато нямаше все още чалга и чалгазвезди, които да окупират медийното пространство със себичните си простотии.

Чуйте как една истинска звезда остава да грее в илюминатора – въпреки простотиите, тъпотиите и недоразуменията на Времето и Пространството.

Кметът на Казанлък призова за помощ: Снимай крадеца на рози и получи 100 лв!

Това заяви в официален призив Галина Стоянова след като крадци на рози саботират и са на идея разстояние да провалят пролетната инициатива на Общината за оформянето на входните зони на града с розови алеи.

Замисълът е гостите на Казанлък да влизат в града ни през проходи от розови храсти, но засега е на път да не бъде реализиран в пълнотата на цялостната идея.

Веднага след вандалските набези в новозасадените площи с розови резници, Кметът на Казанлък с тревога и болка призова всички казанлъчани, които наистина милеят за това, как ще изглежда градът им, да бъдат не само бдителни пазачи на бъдещите розови алеи, но при възможност да снимат крадците и да бъдат свидетели на техния вандализъм.

Галина Стоянова каза: „Обявявам и парична награда от 100 лв за всяка снимка с името и подписа на автора й като пряк свидетел на нарушението.“

Явно само добри намерения и инициативност не са достатъчни, за да си върне града ни статута на Столица на Розата.

Наскоро четох за инициативата на едни пловдивски деца, която се нарича „Междукултурен мост за повишаване на екологичното съзнание на младите хора“. Елементарно проста – ученици от Италия, Полша и Турция гостуват на българските си връстници от езикова гимназия „Иван Вазов“ в рамките на международен проект и решават да засадят розариум в двора на гимназията.

Тази идея ме „хвана“ и веднага попитах Гугъл колко розариума има в България? – по-добре да не го бях питал… Оказа се, че дори и градове, чиито жители доскоро навярно са виждали роза единствено в ботаническите албуми вече си имат оформени розариуми.

А после се замислих и се запитах: „А в колко казанлъшки училища има засадени рози?“ и си спомних за множеството общински инициативи от четвърт век насам, когато по какви ли не поводи в града ни да се садят рози…

Ако само една четвърт от тях бяхме отгледали, отдавна вече всеки юни щеше да ухае на казанлъшки рози чак до Стара Загора навярно.

Но уви! – историята периодично се повтаря в най-пошлия си вариант: обикновено още докато пръста е рохка, половината розови резници изчезват в потайни доби още през първите две нощи, а половината на другата половина изсъхва от недостъчно грижи на самите инициатори и едва една трета от втората половина успява да върже и да цъфне.

Дано тази година опровергае вече четвъртвековната традиция на напъните ни да възвърнем славата на Казанлък като Столица на Розата. И първото условие за това е да престанем да крадем рози за лична употреба, защото те са красиви дори и на улицата, че и в парка дори.

Доган казал, че Моралът в Политиката е вреден

Само прочети!

Коментарите ми са накрая и са от 9 години насам, въпреки че…

А бе вие много добре си знете защо е многоточието – навярно защото всички вкупом пак усещаме, че на Бойко му се готви някакъв кюляф – думата наистина си е турска и означава в превод нещо като гаден, мръсен номер, но само не се знае кой, кого, на кого и кога. Отделен е въпроса изобщо докога кюляфизма ще има почва в България?

Aвтор(и): Труд, прочитания: 5608, коментари: 37

Ахмед Доган бе сред лекторите в Училището за политика.

Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата. За качествата на един политик трябва да се съди по това какво прави за държавата, а не дали действията му са морални или не. Това е заявил на 16 март т. г. лидерът на ДПС Ахмед Доган пред участниците в националната програма „Управленски умения“ на Училището за политика „Димитър Паница“, научи „Труд“. Семинарите на бъдещите лидери се провеждат в хотел „РИУ Правец“.

През тази сесия лекции вече са изнасяли премиерът, президентът Росен Плевнелиев и лидерът на БСП Сергей Станишев, разказаха участници, които не казаха имената си, защото са подписвали декларации за конфиденциалност. Изказването за разграничението на морала от политиката Доган направил след въпрос на една от ученичките дали е редно политик от неговия ранг да получава хонорар като консултант по „Цанков камък“.

В отговора си лидерът на ДПС цитирал италианския философ Николо Макиавели, който пръв лансира идеята за ясно разграничение на двете сфери. „Действията на държавниците трябва да се оценяват по това дали са допринесли за човешкото благо, а не от морална гледна точка“, припомнил тезата на Макиавели Доган. И допълнил, че „политиката не е полето на борба на ценостите, а полето на целесъобразното, на поставянето на цели и избирането на средства за постигането им“.

Лидерът на ДПС в България посочил, че търсенето на морал в политиката започнало да се налага у нас след 1923 г.

На участниците в „Училището за политика“ им направило силно впечатление, че Ахмед Доган не казал една лоша дума за ГЕРБ. Не разкритикувал и отделни представители на властта – министри или депутати.

По-късно, в неформален кръг в гурме ресторанта на хотела, отново след въпрос на присъстващи, Доган прогнозирал, че до три месеца президентът Росен Плевнелиев рязко ще се разграничи от премиера Бойко Борисов.

Лидерът на ДПС споделил, че е останал с изключително добри впечатления от срещата си с държавния глава в началото на март т. г. Тогава той похвали Плевнелиев за „нетипичната и иновативна инициатива по отношение на националната ни стратегия до 2020 година“.

На въпрос oт участник дали ще се разпадне Европейският съюз, Доган обяснил, че не прогнозира пълен разпад в следващите години, но има неблагоприятни тенденции, които могат да доведат до разделянето му на части.

“При подобен негативен сценарий въпросът за план Б и план C е фундаментален, но българската политическа класа все още не е готова да му даде отговор”, признал Ахмед Доган.

А ето аз кога, какво и как съм писал за Доган.

Чети внимателно и сравнявай във Време, Партии, Морал и Власт.

1. Това Доганово барбекю Мавзолей ли е?
2. Доган пося Ветрове, дано не жънем Бури
3. Доган завинаги
4. Бойко, не проумя ли, че в у нас Безочието е ненаказуемо

ТОГАВА.
Разбрах,
че дори си и по-умна от мен.
Който тогава,
въпреки че се напиваше с Христо Фотев,
но не наизусти нито един негов стих
и не се научи от него да цени женската Красота.

34 години
от тогава вече.
Колко са…
И моля те,
не погрознявай…
И се изкефи, ако можеш де на този разказ.
Знам че вметката ДЕ ще те вбеси,
ама каква са две буквички…

Щура паважна перверзия

Добродетел, която се нуждае от постоянни пазачи, надали има смисъл да бъде опазена. Д.П.

Жена му го спечели за двайсет стотинки – толкова струваше преди много, ама наистина преди много, много години, една кока-кола в студентски стол. Тогава Сашо имаше купон за вечеря, но освен че беше гладен, той бе и жаден – с други думи, нямаше двайсет стотинки дори за една кока-кола. А Валя имаше. И не само че го почерпи, но дори и му я сервира към купонната студентска вечеря. Сашо не устоя на изкушението, изпи студеното американско питие и в резултат на тази авантюра стана баща на двама юнака. А Валя вече за нищо на света не искаше да се откаже от фамилното му име. Вярно – и двамата отлично знаеха, че това тяхното съвсем не е прословутата романна любов от пръв поглед, но пък осезаемо усещаха как юнаците ги подпират твърдо отзад. Оше повече, че при тях нюанси не съществуваха – те и друго питие освен кока-кола не признаваха.

На Сашо също му се пиеше една студена кока-кола, когато слезе от таксито и тръгна да пресича централния площад на градчето. Знаеше, че почти всички наоколо го познават и се опита съвсем делово да пресече паважното пространство като стискаше дипломатическото куфарче в дясната си ръка и усърдно кимаше наляво и надясно с онази своя широка, уж приветлива, но всъщност стандартна усмивка. Навярно след минути с удоволствие щеше вече да отпива от любимото си питие в отсрещното заведение, ако не беше тази внезапна, дива и полугола жена, която решително препречи пътя му.

- Мойсей… Ей, Мойсейчо мой – закачливо заби показалец в пъпа му странната синеока жена.- Ти си. Познах те и отново те намерих – запърха с розово езиче тя и рязко оголи лявата си гръд. – Помниш тази бенка, нали, мой палави Мойсейчо?

- Извинете, но аз съм Александър – притесни се Сашо, изпусна куфарчето си и гузно се заоглежда наоколо.
Тя не обърна никакво внимание на оправданието, пое ръката му и с щастливото си езиче проследи линиите на дланта. Сашо почервеня от неудобство и притеснение и безпомощно продължи да се оглежда, като не преставаше да кима на познати и непознати с виновно-извиняващ се поглед; но аз наистина не познавам тази жена…
Непознатата синеока фея не обърна внимание на притесненията му и най-безцеремонно и стръвно го разцелува пред онемялото площадно многолюдие, подир което, съвсем недискретно, започна да го опипва малко под пъпа и доволно замърка, след като приключи с инвентаризацията:

- Същият си си, Мойсейчо мой, мъничък… Ама съвсем същичкия си си. Ах само ако знаеш какво ти мисля! Само ако знаеш… – последните думи внезапната щура жена произнесе на толкова висок глас и те бяха гарнирани с такова звучно примляскване, че дори и най-немощните пенсионери, декорирали скамейките по алеите на централната градска градинка, усетиха топлина в слабините си, а някои от тях дори и се понадигнаха, когато жестоката синеока дева дяволито им се изплези с немирното си палаво езиче в отговор на уж укорителните им погледи.

- Сигурен съм, че се припознавате – опита се да се отскубне от прегръдката й Сашо, но тя дори и не го чу, защото вече страстно и ненаситно го целуваше, пришпорена до краен предел от див екстаз.
Целуваше го звучно от челото, та чак до петите. Целуваше го без да престава да крещи колко диво го желае като мъж. И то точно тук. И то точно сега. И то точно на този омърлян от мижавия летен дъждец базалтов тротоар, но най-вече пред слизавите лиги на тази тъпа и импотентна тълпа от провинциални хермафродити, които дори и един нормален човешки оргазъм не могат да изживеят. Докато тя го целуваше и редеше страстния си монолог, един от импотентните провинциални хермафродити, суеверно плю в пазвата си, а за по-сигурно дори и се прекръсти. Друг бръкна дълбоко в десния си джоб и се затича да настигне потеглящия тролейбус, а трети, който не съумя да събере достатъчно плюнка, по тертипа на Майкъл Джексън побара с длан издутия си дюкян, подметна топките си и достолепно напусна полесражението подир фразата:

- Пу…пу… Ега ти и ламята…Туй ако ти е в къщата…

А ламята вече бе захапала сладострастно оголения глезен на Сашо, който напълно бе забравил за изпуснатото си куфарче и с върховно усилие на волята си продължаваше любезно да кима на възмутеното гражданство, крачещо по тротоарите на града.

- Добри хора, повярвайте ми, аз наистина не съм Мойсей. Дори не познавам такъв човек. Както не познавам и тази жена. Тя сигурно се припознава.

- Никой няма да те чуе – изхриптя, задавена от изгаряща страст невероятната синеока порнофея. – Знаеш отлично, че сред тях няма нито един, който да е любил гола жена насред пясъците на Великата пустина.

- И аз не съм.

- Но помниш. Нали помниш? Сигурно още чуваш как скърцаше тогава пустинния пясък между бедрата ми. И между зъбите ми… Чуваш, нали? Чуваш още… Значи и помниш още…Помниш.

- Нищо не чувам и нищо не помня – изкрещя Сашо и наново понечи да я отблъсне, но тя се бе впила в него с неженска, дори с нечовешка мощ.

- Отпусни се! Хората си отидоха вече – усмихна му се подканящо жената и пъхна горещата си длан между слабините му.- Вече няма никого. Има само треви. Погледни тревите, глупав и уплашен мой Мойсейчо! Ние отново сме сами. Напълно сами, както тогава насред пясъците на Великата пустиня – и тя даде воля на дланта и пръстите си.

- Какви треви, господи… – простена Сашо и започна да се смалява от неудобство и срам.
Тогава дори и най-заклетите сеирджии вече не издържаха и се разотидоха.

До този ден Сашо не бе ритал жива жена. Изпита този садистичен нагон, когато усети как коленете му се разтрепериха, а мускулите му омекнаха, докато синеоката блудница разкопчаваше със зъби дюкяна на дънките му. Замахна с крак, но тя се свлече, обгърна с ръце прасеца му и отново засмука глезена. Тогава дънките му сякаш сами се свлякоха, докато щурата фурия заклинателно мълвеше; след мен вече никоя друга жена няма да те види… нито ще те има… отново си само мой… единствено мой… завинаги мой…

… Тресна светкавица, която дари синеоката бесовница с дяволска сила и тя с лекота разкъса ризата на Сашо, който остана почти гол на централния градски площад и свенливо се опита да прикрие внезапната си голота… рукна изведнъж и той започна зиморничаво да потреперва под дъждовните струи; ти си, същият си си, мой Мойсейчо, гърчеше се в нозете му дивата фея… втората светкавица изпепели липата над тях, а третата остана далеч зад тях, защото те вече плуваха в пълноводното корито на една добре павирана централна улица… докато плуваха, синеоката порнофурия се събличаше в несвяст и водата покрай нея вреше…

Тогава Сашо откри в яростта й красотата на лудостта. Тя плуваше само на сантиметри от него. И от време навреме протягаше подпухнала длан, за да го докосне и сякаш, за да провери реалността на плътта му, а на един завой се изправи и потърси устните му – за да провери сякаш и дъха му. Подир туй отново се свлече в нозете му. И тогава Сашо вече не издържа:

- Ева – прошепна той и подобно на милиарди адамовци преди него, по чисто адамовски я сграбчи.
А тя едва успя да изхрипти:

- Знаех си… Знаех си, че накрая… че все някога ще ме познаеш.

Дъждът спря тъй внезапно, както и заваля. Павираната река почти начаса се оттече и пресъхна, а двамата останаха да лежат върху паветата напълно голи. По някое време Ева се изправи, разкърши невинно росни рамене и кротко попита:

- Вече желаеш ли ме истински?

Сашо проумя, че вече не се срамува от голотата си.

- Желаеш ли ме?- повтори тя.- Тук и сега…- и страстно отново прогали влажното си дъждовнодъхаво тяло о неговото.

- А аз исках само да изпия една студена кока-кола…

- Тук и сега…Или никога и никъде вече – прекъсна го Ева, усетила колебанието му.

Сашо неволно протегна ръка, която жената начаса пое и обгали с нея гърдите си, а после гърлено се изкикоти и започна да го поглъща на едри хапки, засищайки лакомо вековния си глад…

Когато го сдъвка и погълна целия, тя елегантно и почти незабележимо, но все пак с отвращение, изплю двата му евтини еспадрила, после мечтателно въздъхна и с трепет поглади все още нервнопотрепващото си коремче…
- Мили мой Мойсейчо, – почти тържествено обеща тя – аз отново ще те родя, но ти ще бъдеш вече друг човек, когото отначало ще трябва да потърся и да открия.

А Сашо видя слънцето, което се подаде иззад облаците. Площадът светеше, като измит за голямо градско тържество. Видя и двамата си сина, които го пресичаха, забързани за училище. Един човек вече опъваше сергията с новите вестници. Купи си последния брой на градския вестник и под огромно заглавие на първа страница, с любопитство прочете протестното писмо на две сестри-близначки, които подир възмущението си от явната некадърност на местната управа да контролира влиянието на цикличните пълнолуния, по време на които те системно страдали от безсъние, описваха последната си безсънна нощ, когато страданието им ги прокудило на балкона, гледащ към централната улица и те неволно станали свидетелки на недопустими публични перверзии, извършени върху чистия мокър паваж, точно пред тяхното жилище.

- Нямам да ви върна двайсет стотинки – усмихна се вестникопродавецът, изтълкувал погрешно застояването му пред сергията.

- Двайсет стотинки ли? – недоумяващо го изгледа Сашо.

- Рестото.

- Значи по десет стотинки на юнак – неочаквано прегърна мъжа с вестниците Сашо, подир което сръчно сгъна една шапка от градския вестник и му я нахлупи съвсем неочаквано.- А ето, че ти си

спечели цяла шапка…- накриви я върху главата му закачливо той и съвсем сериозно, от упор, го попита- Помниш ли, наборче, че преди много, ама наистина преди много, много години, една кока-кола в студенския стол струваше точно двайсет стотинки?- после махна с ръка и през рамо му заръча – А ти да не вярваш на никакви сестри-близначки, които страдали от безсъние по време на пълнолуние!

Св. св. Кирил и Методий

Всяка година в навечерието на 24 май се замислям, защо той е единственият български празник, който не е ракиджийски и софраджийски и през този ден трудно можеш да срещнеш пиян човек по улиците?

Навярно, защото е най-духовният, най-абстрактният, който някакси явно изобщо не се вързва с ежедневния ни битовизъм.

Или пък, защото той е празникът, който се чества най-дълго време в българската история – вече цели 160 години?

Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методий датират от XII век, докато те са признати за светци още в края на IX век, въпреки че през годините, поотделно паметта на св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април – това са дните на тяхната смърт.

И защо ли пак отбелязваме нечия Смърт като Празник?

Свобода или смърт

Защо българинът не може да се справи със Свободата си? – ето един въпрос, който няма как да не отприщи и порой от неудобни размисли за свободата и робското мислене на Българина.

Да започнем от онова вехто знаме с извезаната със сърмени конци на него алтернатива: „Свобода или Смърт“, в която ударението някак си задължително пада върху Смъртта.

Винаги ми е била чудна тази идея и съм се питал – а защо не „Свобода и Достоен Живот“!

Навярно, защото Смъртта някак си по-лесно ни се отдава, отколкото Достойния Живот и Свободата.

Или, защото е по-лесно да се гътнеш мърцина, отколкото да се бориш докрай… – и то без дори да се замислиш:

„А бе, аджеба каква ще е файдата от Умрял Българин? Па дори Смъртта му е величаво Безсмислена…“

Знам ли!!!

И затова днес, предполагам само де – Свободата представлява за всички нас някаква закодирана Криза на Духа.

Както да речем навремето премахването на крепостното право в Русия създава страшна криза сред крепостните. Тогава, когато те трябва да наредят живота си по друг начин.

Свободата, дадена изведнъж на хора, които не са готови да я поемат, създава несигурност, защото отговорността за оцеляването пада изключително върху Индивида.

Исторически погледнато, противоречието между Свобода и Справедливост е очевидно и колкото и парадоксално да звучи, Свободата предизвиква и намаляване на чувството за удовлетвореност.

Години наред българинът свикна да приема западната цивилизация като пример за подражание. Приемал е, че всичко, което присадим отвън, без проблеми ще се прихване у нас. Но се оказа, че така не става. А, като не става, нашенецът започна да се гневи, без да знае точно на кого.

След това гневът прераства в нещо друго. Мнозина го наричат освободеност.

Впрочем, както и да го именуват, явлението е доста жалко.

Примери колкото щете.

В последните години на миналия век рязко се отворихме към света. Почти една осма от българите вече населяват държави от двете страни на Атлантическия океан. Там нашият, може би бивш сънародник, мирно и съвестно разбра, че трябва да спазва законите на онези подредени демокрации. Разбра, че в тези държави има железни правила и в тях забраните са повече, отколкото в някогашна тоталитарна България. У нас обаче и властващи, и подвластни не искат да въведат тези правила, въпреки че взаимно си проглушиха ушите, че сме се запътили към Европа.

Каква Европа, бе хора? Правите ли разлика между Европа и Европейския съюз?

Ние сме вече над 1300 години на континента Европа.

Но тук, в тази наша европейска страна сме превърнали градовете и селата си в кочини. Дотолкова сме свикнали с мръсотията по улиците, с разнебитените си сгради, с изпотъпканите си градинки, със затлачените си реки, с безбройните си бунища, че сме приели всичко това като част от собствената си кожа. Петнадесет години палим поля и планински гори, като се лишаваме от собствения си кислород, произведен от тези гори.

Със същия талибански хъс унищожаваме манастири, параклиси, древни градове, гробници, природни забележителности под нехайния поглед на ред правителства. Разстрелваме редки животни, обезличаваме уникални пещери. Все едно, че още утре ще се изселим от тази територия, ще я напуснем.

И, колкото и да е странно, наричаме това си поведение свобода. За свобода, впрочем, приемаме и нежеланието да съхраним традициите си. Свобода, явно е, че знаем повече за Хари Потър, отколкото за Хитър Петър. Свобода е да не познаваме собствения фолклор, а да изпадаме в екстаз пред чалгата – впрочем, жалка имитация на оригиналната циганска и сръбска музика.

И защо ли е така?

Може и да не съм прав, но за себе си потърсих отговор на този въпрос в една елементарна математическа разбивка на количеството време прекарано от българският народ като свободен и поробен.

Ако се запознаете случайно с някой, който е на 50 години и е прекарал да речем 27 от тях в затвора, какво бихте си помислили за него? Дори ако успееше да ви убеди със силата на неоспорими доказателства, че присъдата е била незаслужена и заговор против него…че през цялото това време той е бил примерен затворник и никога не е преставал да вярва в невинноста си. Че след време неговата теза се била доказала и дори независим съд е отменил първоначалната присъда и сега този невинен човек може спокойно да планува живота си без над него да тегне дамоклиевият меч на обвинението. Бихте ли взели този човек на работа?

Бихте ли се доверили на някой, който е живял повече време като затворник, отколкото свободен, за това, че ще има способноста да мисли независимо и критично, че ще успее да вземе решения на работното място, които са неизбежни за която и да е сериозна работа – без да ви пита за всяко нещо?

Ще инвестирате ли в обучението на някой, за който не сте сигурни, че като спечели първата си заплата, няма да я изпие с приятели, опиянен от новооткритата си свобода и немислещ за отговорностите на утрешния ден? Ще се доверите ли на някой, който не е свикнал да се справя с неизвестностите на живота на свобода и стреса, който е част от него?

Разбирате аналогията.

Един елементарен прочит на националната ни история показва, че сме прекарали повече време като зависими от някой други, под управлението на чужди сили и адаптирайки се към чужди режими, отколкото като свободна нация, която гради общество, което народа е решил да гради.

Как мислите, какви ли са трайните поражения на ниво народопсихология, тогава, когато за последните 45 години болшинството от хората са се усъвършенствали в това да се адаптират и нагаждат, а не да мислят и действат като свободолюбиви същества?

От моя гледна точка пост-комунистическият период не може да се определи като период на свобода, понеже отсъствието на сталинизъм, не означава непременно присъствието на свобода. Така, че тези 20 години са вкарани в графа Свобода повече с цел „умерените“ да нямат за какво да се заяждат, а не понеже мисля, че пост-комунистическият период е период на свобода, включително и до ден днешен.

Нека бъдем честни: точно коя част от националната ни история ни кара да се чувстваме като свободни граждани, чието благоденствие е в центъра на националната ни доктрина? Един прочит на историята ни като народ звучи повече като историята на борбата за власт между различни фамилии и родове, а не като историята на свободен народ, който е имал шанса да съгради общество основано на лични свободи и благоденствието на отделната личност.

Възниква въпросът: възможно ли е един народ, свикнал да се адаптира за стотици години, да дойде до състояние на мисълта, в което да предприеме действия типични за свободомислещите народи, които са поели отговорност за своето съществуване и развитие?

Идеите на свободното общество, демокрацията и републиканизма някога ще станат ли интересни на хора, които харесват турски сериали и чалга? Понеже излиза, че от чисто математическа гледна точка, от гражданите, които имат право на глас, само една малка част пасват на профила на свободомислието.

Не е ли време да отхвърлим парадигмата според която това, което се случва с отделният човек в обществото има значимост само тогава, когато се впише в политическата схема на извличането на медиини дивиденти в полза на нечия кампания?

Тогава, когато „социалната политика“ на този или онзи е единствената форма на реверанс от страна на голямата и силна майка-държава към малките, слаби, зависими на нея субекти? Не трябваше ли да е обратното, а именно: държавата да я е страх от негово величество мислещия и гласуващ гражданин?

Или ще обречем и следващото поколение да гледа по телевизията ежедневно битките на политическия елит за власт, всичко на гърба на данъкоплатеца, който послушно си плаща социалните осигуровки, без да има каквото и да е чувство на сигурност не само за утрешния, а и за днешния ден.

Има нещо много сбъркано и дори бих казал тъжно в целия този сценарий. Нещо много бързо трябва да се промени, преди да сме измрели всички, които имаме някакви спомени за терористичният комунистически режим и произхождащите от него всички национални беди за последните двадесет години.

Понеже преди да сме се осъзнали, следващото поколение комсомолци, потомци на Гоце и компания, наричащи се с модерни термини като „прогресивисти“, „трета вълна“ и тям подобни интелектуално звучащи словоблудства, ще започнат да пренаписват учебниците на нашите деца и внуци и ще представят БКП, сталинизма и всичко прозитичащо от тях като източника на всяко добро за България.

Или може би този ден е вече тук?

В деня след Прошката

Простих.

На мен също ми простиха…

И какво от това?

Според мен пък това искане на прошка ми се струва малко в повече ритуално.

Не обичам подобни неща.

Ако съм съгрешил с нещо и много съм наранил някого, трябва ли да чакам вчерашния ден, за да му поискам прошка?

Странен ден…

И се питам дали една прошка е израз само на християнско благородство навръх Сирни Заговезни или смисълът е по-дълбок?

Вярно, че Прошката е много важен християнски ритуал и чрез него ние се пречистваме от негативната енергия и неприятни емоции, които сме събрали към даден човек. Ако ние не се отървем от лошите мисли, това може да ни нанесе щети на самите нас. Когато сме обидени или ядосани, често тихо си кроим плановете как да си върнем за нанесената обида, как да си отмъстим. Така в съзнанието ни са само лоши мисли. Веднъж отприщени, тази негативна енергия може да де върне към нас като бумеранг.

Защото, когато, вследствие на някакви взаимоотношения, човек ни е обидил, ние оставаме свързани задълго с него. Явно точно тук се крие и висшия смисъл на прошката по Сирни Заговезни.

Вярно е, че понякога е трудно да простим,особено когато болката, която е в душата ни, ни изгаря, но за да се преодолее тази болка, тя трябва да е осъзната.

Когато си отиде Майка, поисках й Прошка.

За ставало и неставало помежду ни!

Просто го направих.

Душата й отлитна.

Аз останах.

Надявам се и Прошката между двама ни да остана!

Защото истинската Прошка е един благороден акт.

Тя е надмогване на егото, освобождаване, изчистване на мъчителните чувства на гняв, раздразнение, негодувание, омраза, отмъстителност. Тя е разделянето със самоличността ни на жертва, освобождаване от миналото, приемането на действителността, на другите, на себе си и поемане за отговорност за нашите чувства, за отношението ни към всичко около нас. Прошката е нужна по-скоро на прощаващия, отколкото на човека, на който трябва да простим. В някои случаи той може изобщо да не се интересува от нашите чувства и дори да не се интересува дали сме му простили, но този, който страда, си Ти.

Защото, когато отказваш да простиш и да приемеш, ти се наказваш заради грешките на другите. Когато задържаш в себе си разяждащи чувства, когато се самосъжаляваш и негодуваш, тогава всъщност проблемът е твой. Тогава ти несъзнателното се отказваш от свободата, като се вживяваш в ролята на жертва.

Когато отказваш да простиш, ти се съгласяваш да се чувстваш безсилен, наранен, жалък и се лишаваш от правото си на избор, от правото да се освободиш и да продължиш на чисто.

Често обаче бъркаме прошката с нещо друго.

Прошката не е да оправдаваш действиято на другия, не е залъгване и надежда, че той/тя ще се поправи. Когато не виждаме действителността и си създаваме илюзия, че следващият път ще е по-различно, когато се оставяме да ни манипулират, това не е прошка.

В случаите, когато постоянно сме наранявани от някого и се чувстване предадени, излъгани, ограбени, недостатъчно ценени, но продължаваме да бъдем с него/нея и му/й „прощаваме“, това прошка ли е? – това е чиста проба залъгване, отказ да се види реалността и да се поеме отговорност. Това е доброволно съгласяване да ни манупулират. Такава „прошка“ е свързана със страха да останеш сам, със страха от загуба, от непознатото, с неувереността в собствените способности, със зависимостта от другите. В такива случаи човек доброволно се принася в жертва и се залъгва, че го прави от любов, но това, което изпитва всъщност е зависимост.

Това не е точно прошка, защото той продължава да таи в себе си болка, но търпи. Това е по-скоро примирение, залъгване, мъчение.

Истинската прошката е освобождаването от негативните чувства, при което се усещаш по-леко, свободен, силен.

Много добре го е казал Йозеф Киршнер в „Изкуството да бъдеш егоист“:

Много по-разумно е да прекратите едностранните отношения, преди да са ви ощетили. Знам, че звучи много трезво. Още по-отрезвяващ е в повечето случаи краят на едностранчивите емоционални връзки, изградени върху надеждата, че другият все някога ще се промени.

Той няма да се промени, защото за него не съществува причина да го стори. След като веднъж му се хареса да използва чувствата ви, без да е необходимо да се лишава от нищо, той ще утъпче добре този път за извличане на полза.

Накратко – за да можем да простим, трябва да излеем всичко, което е в нас, за да може да се освободи място за новото. Ако не можем да говорим с човека, които ни е наранил, Луиз Хей препоръчва да говорим пред огледалото -да си представим, че този човек е срещу нас, да се оставим чувствата да ни завладеят и да кажем всичко, което ни се иска да му кажем и ни измъчва. Когато всички чувства излязат, ще можем да простим и да се освободим…

Тогава надрастваме болката, преодоляваме егото и сме истнски свободни.

Това е истинската прошка, която има Сила, която е ключ към свободата.

И не забравяйте, че истинската Прошка е най-вече заради самите нас.

Защото Прошката е единствената пътека, по която се излиза от ада: прощаваме на себе си и на тези, които са ни обидили, но Закона на Разума остава същият – ако наистина обичаме, ще бъдем освободени от болката, а ако отричаме Любовта ще останем с нея.

Пък Прошките и Опрощаванията да ги оставим за свободен избор на всеки и без да ги обременяваме с излишни нравствени поучения, тъй като са само следствия, а не причини.

А предствете си какво ще се случи ако престанем да се обиждаме и да нараняваме хората около нас? – и как ще му олекне на Света тогава…

Свят, който няма да гъмжи от обиди, прошки и поучения – вярно, че е невъзможен, но какво ни пречи поне да помечтаем за него в Деня след Прошката.