Не мога да си обясня защо, но винаги около Коледа ме накачулват детски спомени.
Връхлитат като ято премръзнали врабци и сякаш търсят завет в храстите на паметта ми от виелицата на времето.
И интересно - тяхното щураво и неудържимо чирикане и врява не ме дразнят.
Нито ми досаждат.
Напротив - улавям се, че ме радват и им се усмихвам.
Усмихвам се внезапно, без никаква видима причина за околните и сигурно в такъв миг изглеждам като един от около 500-те хиляди българи, които си говорят сами по улиците на Републиката.
Или пък се вдетинявам отново?…
Кой да ти каже…
