Не мога да си обясня защо, но винаги около Коледа ме накачулват детски спомени.

Връхлитат като ято премръзнали врабци и сякаш търсят завет в храстите на паметта ми от виелицата на времето.

И интересно - тяхното щураво и неудържимо чирикане и врява не ме дразнят.
Нито ми досаждат.

Напротив - улавям се, че ме радват и им се усмихвам.
Усмихвам се внезапно, без никаква видима причина за околните и сигурно в такъв миг изглеждам като един от около 500-те хиляди българи, които си говорят сами по улиците на Републиката.
Или пък се вдетинявам отново?…
Кой да ти каже…

СПОМЕН ЗА МАМА

Живеехме бедно.  И майка ми, и баща ми бяха учители. Всяка стотинка се цепеше на две и всяка нейна половинка си имаше и намираше веднага своето предназначение. Само веднъж в месеца се правеше изключение - когато зареждаха книжарницата с нови книги.

Бях в трети клас, когато в един такъв ден мама се върна с “Алиса в страната на чудесата”. И за пръв път, откакто бях научил азбуката, поиска сама да ми прочете нещо.

“- Не можеш да получиш мармалад днес, даже и да искаш - отвърна Царицата. - Правилото е мармалад утре и мармалад вчера, но никога мармалад днес!
- Все пак някога ще дойде и “мармалад днес” - забеляза Алиса.
- Никога! - каза Царицата. - Утре никога не е днес. Нима можеш да се събудиш и да си кажеш:”Ето, най-после е утре”?
- Нищо не разбирам - каза Алиса.- Ужасно е объркано.
- Така е, когато човек живее наопаки - отвърна мило Царицата. - Отначало винаги се чувстваш малко замаяна.”

- Харесва ли ти? - попита ме мама.
- Че ние и вчера не сме яли мармалад - невинно й отговорих, а тя се засмя.

Този спомен ме връхлетя като кълбовидна мълния и ми помогна да осъзная, че никога, освен днес не е имало живот.

Никога, освен сега не е имало същия въздух и подобен хоризонт.

Сигурно дори и мама да се появи сега, бих й казал, че не я познавам.

И че е време да ме роди отново, за да се опознаем най-сетне.

Поне, за да успея да допиша “Малкият принц”.

СПОМЕН ЗА ТАТКО

Той искаше от мен да направя всичко онова, което сам не бе успял да постигне.

Веднъж ме събуди рано сутринта с въпроса:
- Къде са ти цветните моливи?

Подадох му ги в просъница. Той веднага извади жълтия молив и нарисува един квадрат.

- Какъв е този цвят? - ме попита тогава.
- Жълт - отговорих през гурелите си аз.

Той се усмихна, извади синия молив и ми каза:
- А сега затвори очи!

Когато ги отворих, той дяволито ми намигна и ми посочи зеления квадрат.

- Лъжеш - усъмних се аз.

А татко се засмя гръмогласно и ми показа как от синьо и жълто се получава зелено.

- Искаш да кажеш, че ако взема едно листо и започна да го мия, като му измия синьото, то ще пожълтее ли?
- Ами опитай! - продължи да се смее той. - Но аз си мисля, че само Бог и истинският Художник могат да смесват цветовете.

Тогава реших да стана Художник.

И започнах да рисувам жълтото на слънчогледите.

МИСТЕРИОЗЕН СПОМЕН

Когато си купихме телевизор се зарадвах най-много на плоскостите стиропор, с които той бе уплътнен в кашона: гладки, бели и невъзможно леки.

Детската ми фантазия веднага роди идея за приложение - само за няколко часа с подръчни средства си направих чудна пиратска фрегата.

После събрах няколко приятели от махалата и отидохме на Гьола да пуснем корабчето на вода.

Велика бе радостта ни, когато ветрецът изду платната му и то наистина заплува.

- Непотопяем е - гордо обяснявах аз. - Стиропорът е научно чудо…

И още докато възхвалявах суперпродукта на съвременната наука се случи нещо, колкото неочаквано, толкова и необичайно - фрегатата се завъртя и бавно започна да потъва.

Всички на брега онемяхме. И втрещени гледахме как красивото парче стиропор бавно потъваше към дъното, как плавно падна там и повече не изплува.

И до днес не знам защо се случи така.

И никой не можа да ми го обясни - всички продължават да твърдят, че този мой спомен е невъзможен, защото теоретически и практически било невъзможно EPS (eкспандиран полистирен), както учените наричат стиропора, да потъне.

Но аз видях как красивата фрегата наистина потъна.



Tags: