Американският поет Джон Дън има едно стихотворение, в което пише: “И никога не питай, за кого звъни камбаната - тя навярно бие и за Теб…” Този стих години по-късно вдъхновява великият Хемингуей, за да напише романа си “За кого бие камбаната”, чиято основна идея е, че смъртта на всеки човек засяга пряко и него, защото и той е частица от цялото човечество.

На 10 ноември 1989 г., един ден след падането на Берлинската стена, на пленум на БКП е свален тогавашният първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков, управлявал България повече от 33 години. Веднага след това започва изграждането на опозицията чрез създаването на нови и възстановяването на стари партии, закрити след 1944 г. Но остана всемогъщият член 1 на Конституцията, узаконяващ водещата управляваща роля на БКП в българската държава. Така че на този ден преди 17 години камбаната май удари единствено за другаря Тодор Живков.

А иначе България безвъзвратно се включи в общия процес на демократични промени, обхванал цяла Източна Европа, а в страната плахо започна някакъв преход към демократично обществено устройство и към пазарна икономика.

Тогава партийната легенда приписа основната заслуга за мирния преход на Петър Младенов и Андрей Луканов, докато истината бе съвсем друга и в основата й бяха други стари членове на Политбюро и съпартизани от бригада “Чавдар” Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, както в известна степен и на самия Живков, когото Политбюро вкупом успя да заблуди с внушението, че навярно ще запази поста си на Председател на Държавния съвет, равностоен на днешния Президент на България и по този начин да приспи прословутата му правешка интуиция.

Това се видя на пленума на 10 ноември, на който Живков направи силен доклад. След това бе пристъпено към организационните въпроси и бе съобщено, че той иска да се оттегли. Някои членове на Политбюро се опитаха да отложат пленума. Настана объркване. Последва бърза почивка и кулоарни комбинации. След почивката беше направено предложение изказванията да бъдат прекратени. Гласуваха “за”. Живков поиска да му дадат думата. Георги Атанасов отговори: “Нали гласувахме за прекратяване на изказванията…”
Всичко беше решено. Именно от този момент е и прословутата снимка на Живков, гледащ объркан и неразбиращ присъстващите. Той вече отлично съзнава, че това е краят. Но изведнъж е разбрал, че е изигран напълно.

Обаче след историческия вътрешнопартиен преврат повечето тогавашни членове на Политбюро помислиха, помислиха и решиха че с това е свършила тяхната мисия и така и не успяха да прозрат, че най-тежката криза тепърва започва. Просто защото разсъждаваха от пиедестала на член Първи от Конституцията. Тогава камбаната удари за втори път - за цялата десетилетна партийна върхушка и възвести времето на Луканов, който поведе кохорта верни комсомолци и дълбоко окопали се ченгета към върховете на властта - и политическа, но най-вече икономическа.

Трагичното е, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Всичко тръгна в друга посока. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни и брутални. Промяната беше използвана от хора, които извършиха социална контрареволюция. Реалните лостове на властта минаха в други ръце и бяха криминализирани. Както и илюзиите, че след 10 ноември ще стане нещо по-добро.

Не стана. На 10 ноември в България започна контрареволюция.

Тя продължава и до днес с двата си полюса: на единия - нахлуването на бедността в домовете на огромното мнозинство на българите, а на другия - появата на олигарсите и тяхната нова, вече финансова диктатура. Тогава камбаната удари за трети път - вече по джоба на българина, който политически уж вече бе свободен, но усети със стомаха и всяка фибра на тялото си глада и студа на Лукановата зима. Тъмнината бе най-малкото зло, защото той с вродения си оптимизъм си изгледа очите за онази прословута светлина в края на тунела.

Уви!!! Парадоксът на началния етап на контрареволюцията беше, че в нея участваше мнозинството, избрано с бюлетината на Българската социалистическа партия. Въпросът е как и защо представителите на една партия, утвърдила се в съзнанието на народа като носител на социалния идеал, направи такъв завой и насочи страната в противоположното направление.

Началният етап на завоя беше от десетоноемврийския преврат до гласуването на новата конституция на 21 юли 1991 г. , когато междувременно камбаната пак удари - този път за вездесъщата БКП, защото в новата Конституция вече тоталитарният Първи член го нямаше.

Така социалистическото мнозинство в парламента гласува една буржоазна конституция, докато истинската замяна на политическата власт стана на “кръглата маса“, която със задкулисните си договорености замени “бойното поле” на историята.

След това започна нов етап на контрареволюцията - на осъществяването на нейните цели. Тогава камбаната заби доста често… Фараони и фирми пирамиди, бойни застрахователи и банки еднодневки разказаха играта на обикновения българин, на неговите илюзии за честен дребен бизнес и накрая на джоба му като цяло… А световноисторически факт е, че българинът мисли предимно с джоба си. Но и той, жалния, напълно се ошашави се помеша тогава от камбанния звън с кой джоб по-напред на мисли - с левия, или с десния. Защото през онези години голямо биене на камбаната беше и клисари й бяха 11 правителства. Две от тях бяха с министър-председател Андрей Луканов (3 февруари – 22 септември 1990 г. и 22 септември – 20 декември 1990 г.) и две бяха служебни – на Ренета Инджова (17 октомври 1994 – 25 януари 1995г.) и на Стефан Софиянски (12 февруари – 21 май 1997г.), но всичките бяха фанатично подкрепяни от ДПС и финото политическо и финансово балансиране на Ахмед Доган.

През това време камбаната удари и за СДС, което започна да се люспи и дели, за да започне в един момент да губи де що избори се зададат. Лидерите на ДСБ, СДС, ССД и на други подобни саморасляци експериментираха по време на всички избори напоследък, като отново и отново се проваляха гръмко и безпощадно. Събитията, които преди и след последните президентски избори разтърсиха нароилите се десни еднолични и двулични организации, създават впечатлението, че десницата вече е скъп покойник, за когото могат да се кажат много хубави надгробни слова от дузина бивши приятели. Истината обаче е малко по-друга. Истината е, че субектите, които се изживяват като лидери в съвременната българска десница, допуснаха седем смъртни гряха, които съвсем обезличиха яркото народно движение от началото на деветдесетте години. А иначе СДС днес е застинал в неуместната поза на дългокос припяващ си хипар в техноерата, който чака тоя или оня да му каже дали иде влака. Вместо просто сам да се огледа и ако му стиска - да премине. Или пък да се прави на зубрач, който преписва доктрини, наизустява спуснати му декларации и се интегрира с разни кухи европартии, но така и не генерира техни идеи.

Без майтап, досега с урока по антикомунизъм се представяше блестящо, но днес просто модата вече е друга – даже и на Запад, където отдавна вече разбраха, че както комунизмът е нещо от миналото, така е и с антикомунизма. По света - да, но не и у нас, където т.нар. “десни” продължават да упорствуват и да издигат антикомунизма като свой основен аргумент във всяка преизборна кампания: “Гласувайте за нас, за да не дойдат на власт отново комунистите” и по този начин просто си изяжат бъдещето, след като се самоизядоха помежду си.

Е - комунистите пак са власт. И Доган е пак на власт. И Царя е пак на власт… И какво от това.

На младите хора вече не им пука кой е на власт. Защото те просто не помнят комунизма и не питаят никакви антикомунистичекси чувства, а в главите им се блъскат двете представи за миналото - как е нямало свобода и как е можело човек без проблеми да си плаща тока и парното. И това никак не им помага да направят политическия си избор, който и без това явно вече не не ги засяга особено…



Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,