Някога един сръбски футболен радиокоментатор описваше изключително живописно и картинно положението на терена: “Мрежа на кoнци, врaта на трeски, вратар на мръвки — и гол пак нeма!”.

Този изключително динамичен и драматичен класически коментар, изписан с червени букви върху синя лента, е опънат върху гредата над бара на нашата безлична на вид, кротка като поведение и почти конформистка по дух квартална кръчма. Изписа го един художник, приятел на Поета, срещу половинка гроздова от оригиналните запаси на Гената, по идея на Даскала, според когото този коментар пасвал стопроцентово на Великия ни преход към Световната Демокрация като цяло и за състоянието на държавата ни през последните 17 години в частност.

А иначе, дори и ние от Постоянното присъствие не знаем дали Гената има някакви звезди в лиценза за кръчмата си. Пък и защо ли ни беше да знаем? - достатъчно ни е, че всичко тук винаги е много по-евтино и всеки ден освен стомасите си с по някое друго питие, можем да посгреем и душите си с дълбокоаналитични анализи, коментари и разкази за живота, който преминава покрай нас ден след ден, месец подир месец, петилетка до петилетка…

И едва през декември 2006 г. разбрахме, че нашата квартална кръчма изобщо, ама изобщо не отговаря на стандартите на Евросъюза, където решиха да ни приемат и Гената смята да я закрива, защото реконструкцията й съобразно евростандартите не му била изобщо по джоба.

Каза ни го някъде около Коледа и ни покани в последния ден на 2006 година всички от Постоянното присъствие заедно да изгорим дебелия тефтер с вересиите, за да влезнем начисто в Европа, като ни помоли най-напред всички задружно да се включим в неговото финансово обезмисляне.

Това бе най-културната покана за връщане на борч, която ние от Постоянното присъствие бяхме чували от 17 години насам.

А самата покана бе съпроводена с по една безплатна почерпка за всеки, защото Гената бе истински син на Бай Генчо Контрата, чиито портрет висеше над бара.

Бай Генчо Контрата десетилетия наред държеше най-реномирания казан за варене на ракия в Долината и с неговите спестявания в суха пара и бурета отлежала ракия Гената отвори тази кръчма.

Бай Генчо Контрата не обичаше:
- гърците, заради Византия и Византийското робство;
- турците, заради Османската империя или незнам какво си там, според новите историци, присъствие, робство или просто по-агресивна културна инвазия;
- руснаците, заради това, че техен танк бе потрошил 18 черешови дръвчета в бащината му градина през есента на 1944 г;
- американците, заради това, че винаги имали много пари и правели хората на маймуни в частния си политически зоопарк. Наистина така казваше - политически зоопарк.

А накрая намрази щелокупно и европейците, заради техния Европейски съюз, който си позволи да посегне на нещо толкова свещено, като българската ракия. Това вече лично го удари, заради казана естествено. И той не го понесе.
Лека му пръст!
Но бай Генчо си остана един от нас.

Ние бяхме тези, за които по това време английският журналист Джон Хамилтън написа книга. След като сменил няколко заглавия, накрая се спрял върху “Чашата на гадателката”. Преди десетина години той дошъл в България, за да обясни на англичаните в репортажите си до “Файненшъл таймс” какво се случва в страната ни. Явно, хубави интересни репортажи са били, щом днес в България вече 40 хиляди негови сънародници си накупиха имоти.

Първоначално той мислил да озаглави книгата си “Българските тайнства”, защото според англичанина в България винаги остава нещо скрито: става нещо например в политиката, а после се оказва, че май не се е случило или, че изобщо не е така. И най-неочаквано Джон честно си признава, че времето у нас върви по друг начин, отношението към времето е различно от това, което имали хората в Англия. След което прави своя генерален и изненадващ извод - затова било хубаво да се живее тук.

Според Хамилтън нашето българско време най-общо казано, представлявало равновесието между времената на Изтока и времената на Запад. Още от своето раждане като народ, българите са успели да възприемат дейната същност на западното време и сладката, разточителна леност на Изтока. Българинът обича да си пие ракийката на чардак, но тя особено му се услажда след добре свършена работа. Пада си по хубавото вино като древните арабски поети, като французите и испанците, но в същото време е останал верен и на траките - грижливо отглежда лозите и е майстор в правенето на вино. Преди всяко начинание българинът пие глътка от рубинения елексир за късмет, а след това - за награда за свършеното. Днес ни заливат с реклами за бира, та станахме повече бираджии. Но това също е вид общуване, чрез което полека-лека разбираме стойността и на двете питиета, пък и защо различния от нас цени едното повече. Пием и уиски, но да не забравяме и водката.

Като стана дума за водката, смътно си спомням едно предание, според което монах в далечен руски манастир е бил нейният първомайстор. А сред знаменитите производители на водка се нарежда и нашият възрожденец Васил Априлов, родом от Габрово. След като завършил образованието си в Одеса, посъветвал се с някои забогатели вече българи и разбрал, че руският пазар е безбрежен. Тогава се сетил, че може да произвежда само качествена водка, двойно или тройно пречистена и да търгува с Италия и Западна Европа. Построил фабриката си и започнал да произвежда водката. Покрай търговията научил италиански, а вече знаел гръцки от ранното си училище, владеел и руски. Не знаел само български. Тогава писал на сестра си, че у него се е пробудило чувството за народностна принадлежност и с изкараните от водката пари иска да построи голямо училище. И така, Априлов завъртял производството и търговията, натрупал достатъчно, за да живее охолно, но видите ли - у него се събудило родолюбието. Със спечелените средства той построил сградата на първата гимназия в България, която сега носи неговото име. Априлов изоставил водката, но тръгнал да обикаля другите богати българи, за да събира пари за изграждането на още училища. И само след 5-6 години с тези общи пари били построени 12 светилища на българското образование. А той самият най-сетне научил и българския език.

Естествено, че докладвах примера на първия ни истински капиталист, производител на водка, още в късния следобед пред Постоянното присъствие в кръчмата на Гената - та къде и другаде можех да намеря по-подходящо място, за да споделя впечатленията си от прочетеното.

- Видяхте ли, произвеждал я не в бирени бутилки и не безогледно за руския пазар, а само високо качество за Европа - с тон на познавач даде експертното си мнение Гената.

- Но първо в душата му се пробудило родолюбието. За какво да произвежда? За себе си - да, това е естествено. Но едновременно с това битува и желанието да направи нещо за другите - с типичния си патос изръкомаха Поета.

- Ама при него е имало желание да направи нещо за народното образование. Не да прахоса парите за каляска и за палат с високи дувари, а да ги даде за духовност - назидателно-дидактично обобщи с поука и Даскала.

Накрая всички сме единодушни в резолюцията си, че колкото до “тайнствата” в нашата политика и корпоративните далавери, английският журналист не ни казва нищо ново.

Та нали още в Библията пише, че няма нещо скрито, което да не е излязло наяве и няма нещо тайно, което да не е станало явно. При нас обаче, разгадаваме тайните и откриваме скритите работи доста по-късно. Кой знае защо чакаме дяволът да си оплете мрежата и да хване рибата… А през това време се натрупват още тайни и още скрити работи. Така тече животът ни. Изглежда такъв е опитът ни, придобит в несполучливите въстания, войни за национално обединение и социални преходи. Такова е и нашето отношение към времето… А най-странното е, че то се харесва на англичаните. Те скрито или явно признават, че у нас се живее по-добре. Е, парите не ни стигат, но то пък си е наш проблем.

Иначе, през този декемврийски следобед всеки мълчаливо отброи борча си по тефтера и мина през бара на Гената, за да се зачеркне името му там.

Явно никой от нас не иска да влезне в Европа с личния си борч от вчерашния ден. Въпреки че иначе всеки усеща тежестта на този ден върху раменете си. Но тя е колективна тежест, която нито е по нашия джоб, нито във времето на едно, че и две поколения дори.

През това време Поета ни разказва за Адриана. Тя е главната героиня в едноименния роман на талантливата писателка Теодора Димова - дъщеря на класика и вероятно най-европейския български писател Димитър Димов. Поета е донесъл книгата и ни зачита един неин и монолог: “…никъде другаде не се случи такова отвратително нещо, както в България, тук фактите надминават въображението, дори е ужасяващо да се говори за тези неща, комунизмът беше по-доброто състояние за България, отколкото демокрацията, демокрацията беше хвърлена тук като жертвено агне и тутакси разръфана, разкъсана, умъртвена, България успя да умъртви демокрацията, нещо, което никъде другаде не се случи, затова сега на мястото на държавата има стотици малки парчета под формата на тъпоумни мошеници, това е, което се случи с България, тя изтече между пръстите на мошениците и сега вече не съществува държавата България, а само нейната привидност. Единици са тези, които виждат привидността на бившата държава и бившата държава смята тези единици за опасни престъпници от морално естество…”.

За романа си “Адриана” Теодора Димова получи номинация за литературната награда “Елиас Канети”, а Елиас Канети е български евреин, роден в Русе, но израснал в Европа - нобелов лауреат за литература.

- И аз имам един подобен монолог - изгледа ни Поета. - Господ ли нещо се разсърди, та опожари земята ни и изгори хляба ни, ние ли някъде сбъркахме, та потоп ни заля и удави, страх ни тресе за днешния ден, гърчим се от ужас за утрешния несигурен къшей… Живеем в стрес, умираме млади, газят ни по пътищата със скъпи лимузини и дори не ни се извиняват, обгазяват ни, тровят ни, угасваме бавно, неусетно дори. Сякаш чувстваме вина, че още сме живи, че пречим някому, срамежливо се усмихваме и гледаме да не бием на очи, стараем се да не обидим някого, ден да мине, друг да дойде, да се свърши животът ни, та облекчено да въздъхнем за последно. Може да не е толкова литературно издържан, но пък е изстрадан наистина.

А земята изсъхва и се гърчи в жегите. Затова ни опекоха с цените на плодовете и зеленчуците. И пак слънцето е виновно, че хлябът поскъпва.

Замолихме се за дъжд. Заваля. И така заваля, че само за няколко часа почти се издавихме. Улици - ала Венециански канали, колите с намачкани ламарини, защото или са паднали в дупки, или са се спрели една в друга. Стотици катастрофи.

И си припомняме бурите. През тази година Кърджалийско след един дъжд остана и без пътища, и без мостове. Ей тъй, както е било сушина, завалява и изведнъж река Владайска помита едноименния си квартал.

Излиза, че няма никакво значение, дали ни помитат пожари или дъждове. Не сме Япония, та земетресения да нагъват земята като юфка, но е достатъчен само силен дъжд, та всичко да бъде изорано. Не сме карибски остров, който е отнасян от вълни цунами, но пораженията от всеки избил тръбопровод обикновено са по-тежки, а поправката отнема по-дълго от поствоенни реконструкции. Не сме и вулканичен остров, където лавата да изпепелява неспасяемо всичко живо по пътя си, но пожарите, предизвикани от нехайни или алчни хора създават същите поражения.

Почти свикнахме, да сме винаги в криза. Защото в годините демократично управление всичко, което трябваше да се вложи в здравината на живота ни - градски и природен - потъна в нечии джобове, а ние останахме с последствията, които ту ни изгарят, ту ни давят.

Такива неща и по този начин си говорим в нашата квартална кръчма със затихващи вече функции. А аз имам за задача и изпълнявам поръчението на Постоянното присъствие да документирам тези разговори и да ги оформям като за публикации във вестник. Доколкото мога де и доколкото редакторите на някой вестник ги харесат. Защото кръчмите, колкото добре да работят, все някой ден ги закриват, но изреченото в тях е редно да остане.



Tags: , ,