Бавно, но уверено българското хоро вече стигна до крайната си цел. Логичният въпрос, който трябва да си зададем след 1 януари 2007г., е: “А сега накъде”? Дано само “Новият проект” не е…да направим труден живота на европееца! Ама пък защо и не - та нали само така ще бъдем себе и ще спазим смисъла на култовата шопска поговорка: ” Не е важно дали на мен ми е добре , а на Вуте да му е зле”.

От декември по всички телевизии върви един разкошен клип, посветен на присъединяването на България към Евросъюза. В него деца несръчно се учат да свирят “Одата на радостта” на различни инструменти на фона на гъстата софийска мъгла. Чудесна символика. Това наистина сме ние - деца, които се опияняват от първите си, с много труд, желание и усилие извадени тромави акорди и все още лутащи се в мъглата на бъдещето си музиканти. Порази ме прецизното съчетаване на символика, реализъм оптимизъм и типично нашенската самоирония в този клип. Посланието му иначе е прекалено прозаично - докато ни приемат насериозно в Голямата филхармония, явно е неоходимо още доста партитури да разучим.

Което ще рече да бъдем еврореалисти и да знаем, че влизаме в ЕС, където освен права ще имаме и много големи задължения, защото все още ние не сме икономически конкурентоспособни, но пък и нямаме друг път на развитие. Политиците непрекъснато говорят за пътя ни към Европа, което е доста неточно.

Пътят е към Европейския съюз.

А въпросът е дали с влизането в ЕС ще завърши преходът, както твърдят политолозите. Според мен ще има още един преход, на приспособяване към високите изисквания на ЕС. Има цели сектори, в които ще трябва да се приспособяваме - земеделие, съдебна реформа, авиация… С това разпокъсано на парчета земеделие ние трудно бихме могли да бъдем конкурентоспособни, а мечтаният стандарт на живот няма лесно да се постигне, защото все повече са разтваря ножицата между българските ниски доходи и високите европейски цени. Цените ще нарастват, макар че няма да се изравнят веднага с европейските. Това ще предизвика известни разочарования. Голямата политическа дивотия, граничеща с олигофренична тъпотия предателство на националния интерес е, че предварително платихме една огромна цена със спирането на 4-те атомни реактора на АЕЦ “Козлодуй”. Много висока цена е и изтичането на умове от България, което ще се увеличи с влизането ни в ЕС. Тази цена също я плащаме и ще продължаваме да я плащаме. Нашата нация губи качество, не само количество. Младото, кадърното, умното бяга навън, защото повече от явно е, че тук не става въпрос само за пари, а и за житейска реализация. Нещата отиват натам, че ще станем една земеделска страна с туризъм, износ на дрехи и някои мръсни производства. Един политолог навремето каза да не се занимаваме с атомната централа, защото изнасяме повече трикотаж, отколкото печелим от ток. Е, това ли ни очаква?

Ей такива неща си говорим от месеци в кварталната кръчма, а кварталният поет, след поредния махмурлук, написа следните стихове, с които коментира дълбокомъдрените ни дебати по проблема.

Момчетата от крайните квартали

превзеха парка. плюха в шадраваните,
пикаха във изящните фонтани,
заклаха лебедите, после ги опекоха,
изядоха, повърнаха…

а жителите,
уплашени се криеха в именията.
На следващата сутрин,
отпуснали лица пред стъпканите рози,
купищата фасове, бутилките от бира,
мокри от росата.

В добре устроените им глави,
сред фините литературни образи,
надигаха се мътно
мисли за огради.

Но явно не всички го разбрахме, защото на следващата вечер Цецо Чеха дойде в кръчмата със свитък листовки и ни ги раздаде с високомерен и назидателен жест. Ето какво пишеше в тях.

До тук беше лесно. “Влезохме в Европата!!!”

Сега обаче идва трудното, защото трябва да се научим:

  1. Да се усмихваме на колегите сутрин
  2. Да не изхвърляме тенжерата с боба от 10 тия етаж
  3. Да не си бием децата
  4. Да не караме по пътищата като за последно
  5. Да не си “открадваме чистачките”, най-общо казано
  6. Да настояваме за по-добра заплата пред шефа защото заслужаваме а не да мрънкаме на кухнеската маса пред ракийката.
  7. Да си чистим снега пред вратника
  8. Да накараме циганите да се мият и ходат на работа от 8 до 5
  9. Да пием само в уикенда
  10. Да си построим магистралата
  11. Да не пушим пред децата
  12. Да си боядисаме фасадата на къщата
  13. Да четем по една приказка всяка вечер на децата си
  14. Да направим всички сгради достъпни за инвалиди
  15. Да се къпем всеки ден… Е, почти де…
  16. Успех на всички българи!!!

С този си позив Цецо Чеха раздвои иначе сплотеното постоянно присъствие на уютната ни отвсякъде квартална кръчма.

И както си е редно за едни истински българи, веднага се сформираха два лагера.

Едните застанаха зад идеята, че в Европа наистина има повече възможности да си опазим националната идентичност, но глобализацията е сериозна заплаха за нас и заговориха за икономическата глобализация, която се превръща в политическа и културна. Най-крайните глобалисти казват, че нациите отмират. Има гласове, че европейската идентичност трябва да се постави над националната. Това е много опасно за нас. Трябва да е ясно, че ние сме първо българи и после европейци, като едното не изключва другото. За германци, французи, англичани няма опасност, но за нас има. Ние сме много податливи на чуждо въздействие. При нас е имало гръкомани, сърбомани, русомани и какви ле не щеш още мани.
Това го каза даскала по история в кварталното училище. Той кза още: “Като историк смятам, че е важно също така да си опазим историята, тъй като тя ни прави различни. Не може да има изобщо европейци. А историята все по-малко се знае и все по-малко се разбира. По-младите казват: “Ние живеем сега и тук, не ни интересува какво е било”. Това е много погрешно. За да бъдем ние тук, е имало поколения преди нас, и иначе нас нямаше да ни има. Хората са загивали за нас, за да има свободна българска държава. Има един национален нихилизъм. Подочувам, че от ЕС искат да се пренапише българската история така, че да се помирим със съседите. Да се замести събитийната история с всекидневната история. Да няма кръвопролития, войни, въстания. Примерно по темата за балканската война - няма да има Одрин и Чаталджа, а болници, вдовици, сираци, стихотворения, бит… Дори да няма отделни уроци за Левски, защото това бил романтичният подход към историята. Добре, но французите имат мит за Жана д’Арк. Гледах проектосъдържание на учебник за 6-и клас по история. Там имаше урок за Съединението, но не и за Сръбско-българската война. А без тази военна защита ние нямаше да имаме Съединение. Не може отново да си фалшифицираме историята, след като веднъж вече го правихме заради СССР. Много се опасявам, че някой отново ще ни наложи да има удобна и неудобна истина, което не мога да приема.”

Ей този даскал - май само този фитил ни трябваше и стана тя, каквато стана. Започнахме да бленуваме отново за онзи ЕС, който е дойна крава, т.е. отговорен за националното развитие на България в социален и икономически план, и един ЕС, който е образно казано “добрият стражар”, който трябва да компенсира факта, че българската общност все още не е в състояние да проумее факта, че истинското ни присъединяване ще се случи тогава, когато фалират редица български фирми, които не могат да постигнат нормативните изисквания за функциониране в рамките на ЕС, когато реалната конкуренция на западните фирми на българския пазар създаде болезнено усещане за една съществена част от населението, когато се отворят нови възможности за кариера, за професионално развитие, за подобряване на материалния и социалния статус чрез институциите и механизмите на ЕС. Това ще бъде едно приземяване – далеч не меко – в коктейл от предизвикателства и възможности, които ще накарат всички основни групи в българското общество да разработят своя стратегия и свое поведение по отношение на тази нова реалност.

Тук вече Цецо Чеха се изкефи: “Разбира се, би било много по-добре, ако не бяхме точно българи, а да речем, чехи и 2-3 години преди влизането в ЕС си бяхме дали труда безшумно и усърдно да седнем да проучим какво ни чака – и като държава, и като бизнес общност, и като гражданска общност, като потребители и производители. Но за добро или за лошо, ние не сме чехи, а българи и не го правим, поради което и кацането няма да бъде меко.”

ЕС като този външен добър стражар, който допълва някак си куцащото българско управление, се явява естествен от тази гледна точка. Освен този стремеж, породен от вътрешните дефицити и несъвършенства, имаме и един стремеж на българския политически елит да играе на две сцени, както се изрази наскоро Иван Кръстев. Всеки национален политически елит разширява периметъра на лавиране чрез неформалния опит да играе на две сцени. Когато играе на национална сцена, използва ресурса на обяснението „Брюксел ни принуди да направим това”, а когато играе на сцената на Брюксел, играе с ресурса „националният ни интерес не може да бъде надхвърлен извън тази точка”. Българският политически елит е още по-изкушен да използва този ресурс поради собствената си вътрешна дефицитност и поради собствената си вътрешна невъзможност да постигне прилично равнище на представителност.

Това не помня кой го каза. Може да е било част от някакво интервю по новините, които вървяха, докато ние поръчвахме поредната гроздова. Аз я отказах категорично, защото вече беше дошло време съвсем трезво да завърша този репортаж. Нали в Европа пиели само по уикендите… Даааааааа, ама те си нямат нито Ивановци, нито Йордановци, нито Антоновци…
И така. Вече съм сериозен.

Ураджийските мероприятия, с които на 1 януари върхушката отбелеза приобщаването си към брюкселските структури, за нас - от кварталната къчма, прозвучаха по-фалшиво дори и от откровенеите и безуспешни музикални напъни на децата от тиви клипа. Почти като масовите манифестации, с които до 1989 г. същата отбелязваше победите си в соцстроителството, така и бодряшкият тон на тържествата за присъединяването на България към поредния съюз - този път Европейския, не скриват, а обратно - подчертават пропастта, която я дели от българския народ. Те наистина имат причина за веселие - най-малкото заради лелеяната надежда, че влизането в ЕС ще замете следите на криминалния преход, при който гигантски държавни активи станаха собственост на техните фамилии. И че останалите ще си траем, защото ще се вържем на тезата, че сме не ограбени граждани, а чисто и просто лузъри. За сведение - “лузъри” е думичка, заимствана от семинарите на чуждите фондации, които обучават българския политически “елит” и означава “губещи, победени”. Това са българите, които не се възползваха от престъпните механизми на прехода, за да забогатеят. Те имаха уважение и страх от закона. Милееха за България. И загубиха. За разлика от тях управляващата каста нямаше подобни скрупули. Логично е днес вече тя да причислява себе си в графата “уинъри”, което пък значи - победители.

Ами, наздраве за победителите, а за нас, постоянното присъствие от Кварталната кръчма, няма съмнение, че новата 2007 г. е заредена с предизвикателства. Но тях вече ще ги изпитат на своя гръб всички - и българските граждани, и бизнесът, и институциите на властта, и политическите партии. Но няма никакви основания да смятаме, че тези изпитания са нещо повече от онези, които други преди нас са познали.

А помните ли как преди 17 години в една песен се пееше „Защото утре започва от днес”. Едва ли някой тогава предполагаше, какво ни очаква. И едва ли някой сега трябва да се съмнява, че днешното днес го направихме точно ние, направихме го вчера, направихме го с нашите действия и бездействия, с нашите заблуди, но и с нашите прозрения. Направихме го, когато решавахме да останем ли тук и тук да отгледаме децата си, или да се махнем на майната си с неродените си деца. Направихме го. Е, поне тези от нас, които останахме. Но кой знае защо този рефрен, че утре започва от днес звучи все още актуално?…

Ако влизането в Европейския съюз може да се сравни с участието на първия български отбор в Шампионската лига, то покрай голяма еуфория на терена трябва да се тича и работи. Там не минават познатите тактики на шикалкавене и обвиняване на съдията. Затова не трябва да се учудваме, че чешкият статистик и футболен запалянко Радован Йелинек постави България на трето място в класация за нивото на корупция в първенствата по футбол на европейските страни. Пред нас са само други две балкански страни - Босна и Херцеговина и Албания, докато неговата родина Чехия заема едва 19-о място.

Но въпреки традиционното си черногледство трябва да признаем - България постигна удивителен успех, на който самите ние не се надявахме.

ЕС в ролята на Белмондо.

Сигурно си спомняте един виц от серията “Белмондо”, където актьорът влиза в ресторант, а един младеж го пресреща с молба: “Излязъл съм за пръв път с едно момиче, много искам да я впечатля, можете ли като минете покрай масата ни, да ме тупнете по рамото и да кажете “Здравей, Жан!” Съгласил се Белмондо, минава покрай масата и казва свойски “Здравей, Жан”, на което младежът отвръща: “Я си таковай майката, нещастник такъв!”

Ето как изглеждат отношенията между България и ЕС. Психологически младежът от вица печели двойно: не само с това, че го допускат в света на известните, но и начесва самочувствието си с това, че си позволява да ги прати по дяволите.

Естествено най-мрачна е реакцията на опозицията. След като ни проглушиха ушите с това, че България ще бъде отложена, поставена в усмирителна риза и тъй нататък, сега изведнъж ги чуваме един по един да казват, че разбира се, съвсем не са изненадани от доклада на ЕК, и че това, дето ни приемат от 1 януари 2007 г., е всъщност още по-лошо.
Но да оставим опозицията и да огледаме пресата. Наместо радост от успеха на България отвсякъде депресия, ужас, обида. За “Дневник” влизаме в Европа “под конвой”, според “Сега” се налага “политически борд”, “Стандарт” слага акцент върху това, че ще сме в ЕС “без самолети”, понеже авиацията ни не съответства на изискванията.

Ами не е ли хубаво нашите политици да бъдат поставени под контрол? Та нали тъкмо за това се стремим към ЕС, да ни се наложат отвън стандарти, ценности, норми.

Разбира се, темата с усвояването на еврофондовете е сериозен повод за критика на последните правителства, но това не е само у нас. Не зная дали в Европа има страна, която да усвоява парите на 100%. Изобщо, когато говорим за тези фондове, по-добре да говорим за възможности, не за точни цифри. Получил си възможности и не ги използваш, това е едно; друго обстоятелство е, че изобщо си получил подобни възможности. От една по-обща гледна точка обаче е печално цялата евроинтеграция да се свежда до това колко евро сме кяр или зян?

Вярно, че всичко все още е недостатъчно, може още, но пък трябва ли да отричаме, че нещо все пак се прави и то само под натиска на ЕС?

Тук е и ключът към публичните реакции по отношение на членството. Той е в едно такова селско вечно недоволство от положението, в което си - случва ти се нещо хубаво, обаче можело е и по-добре, за това пак си мрачен и навъсен. Как да се радва Нане на това, което е спечелил, като Вуте е спечелил повече? Можеше и по-достойно да влезем в Съюза, можеше повече фондове, можеше да ни посрещнат като равни, а не като бедни роднини. Можеше да имаме пътища, европейски университети, големи инвеститори. Е да, ама можеше и това да нямаме.

Знам, че е трудно да спасиш достойнството си в един процес, при който една много малка и слаба страна зависи изцяло от една свръхсила. Само че номерът от вица с Белмондо изобщо не решава проблемите, които имаме с приемането на това, което сме и което имаме.

А иначе думата “Европа” има финикийски произход и означава “Запад”. Но за нас Европа винаги е била много повече от географско понятие. Ние, българите, винаги - дори и в най-тежките моменти на нашата история, сме имали самочувствието, че принадлежим към европейската цивилизация.

Но ние май не прочетоме добре предупреждението на днешна Европа, че там винаги печелят големите и бързите, а малките и бавните са просто буфер.



Tags: , , ,